Ч. Дж. Бокс
Синята зона (30)

Неделя, 17:30 часа

— Какво правиш, по дяволите? — попита ядосано Суон.

Моника си приготвяше багажа, като слагаше дрехи в малък куфар, поставен върху леглото й. Нейни дрехи, дрехи на Ани и Уилям. Те сигурно имаха нужда да се преоблекат. Тя се стресна, тъй като не бе забелязала, че той стои в коридора и я наблюдава.

— Трябва да изляза.

— Никъде няма да ходиш.

— Задушавам се до смърт в тази къща. Чувствам се като затворничка. Защо да не мога да се махна?

— Ами ако се обадят? — напомни й Оскар. Той също изпадна в паника, както бе направил Нюкърк малко по-рано, когато бе заявила, че иска да излезе. Това й доказа всичко, което й трябваше.

— Кой да се обади, Оскар? Мислех, че всички сте убедени, че Том ги е похитил. Откога говорите за Том в множествено число?

Суон се поколеба. Видя го как прехапа устни.

— Може да говоря с репортерите в сградата на областния съвет, да отправя апел да ми върнат децата — каза предизвикателно Моника, за да го изпита.

Намеренията й бяха да излезе извън града, обаче не искаше да му издава подозренията си. Реакцията му бе потвърдила, че положението се е променило. „Оскар — помисли си тя — не е тук, за да ми помогне.“

— Седни си на задника, по дяволите!

Заповедта му я накара да застине на мястото си. По лицето му си личеше, че ако се наложи, той ще я принуди да остане със сила.

— За твое добро е — добави Суон. — Повярвай ми.

Моника претегли думите му, които противоречаха на налудничавия поглед в очите му, позата на раменете му и стиснатите юмруци.

— Изобщо не ти вярвам — каза тя.

Оскар вдигна единия си юмрук и го разтвори. На дланта му лежаха ключовете за колата й.

— Никъде няма да ходиш — повтори той.