Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blue Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Ч. Дж. Бокс

Заглавие: Синята зона

Преводач: Венера Атанасова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Коректор: Стоян Меретев

ISBN: 978-954-26-1010-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15140

История

  1. — Добавяне

Неделя, 13:04 часа

В продължение на двадесет минути, стиснал изготвения от Ани списък, Джес буташе количката между щандовете в гастронома по пътеки, където никога преди не беше стъпвал. Всичко му изглеждаше непознато. На два пъти трябваше да пита къде да намери някои храни от списъка. Захаросан корнфлейкс, кутии с плодов сок, замразени ролца от пица, сирене на конци, гевречета. Неща, които никога не беше виждал, ял или купувал.

Докато пазаруваше, все още бе зашеметен от разкритията, които бе направил сутринта, от случайните му срещи с Карън и Джей Джей. Ако бе имал чувството, че е загубил почва под краката си, докато караше из града, то се оказа нищо в сравнение с усещането, което изпитваше в момента. Смяташе, че познава гастронома, но сега му се струваше странен и чужд. Единственият познат артикул в количката му бе кутията с тютюн за дъвчене „Копенхаген“. Тя беше за него.

Той се нареди на опашката пред касата. Никога досега в количката му не бе имало толкова шарени кутии. Откри, че чака с нетърпение да види отново децата, да им сготви нещо. Винаги бе искал да има внуци и някога силно се бе надявал това да се случи. „Сега е горе-долу така“ — помисли си Джес. Нямаше причина да не поглези малко децата след всичко, което бяха преживели. Тази вечер щеше да прочете указанията на опаковката и да разбере как се готвят замразени ролца от пица — каквото и да представляваха те — ако това искаха да ядат.

А сетне трябваше да измисли какво, по дяволите, щеше да прави с тях…

Нечия количка леко го бутна отзад и той се извърна, за да види сияещата от радост Фиона Притцел.

— Хей, добре изглеждаш — каза тя с пискливия си детски глас.

Фермерът кимна за поздрав, а сърцето му се сви.

— Джес, чете ли вестника днес? Взеха интервю от мен за децата Тейлър. Има и моя снимка.

Ролинс погледна в количката й и видя дузина вестници заедно със замразена пица, кутия с диетична кола и малки кутийки с козметични продукти.

— Искаш ли? — попита тя, като му подаде един вестник.

— Вече го прочетох.

— Какво ти е мнението за снимката? Мисля, че можеха да ме снимат при по-добро осветление. Сега на лицето ми има сенки.

— Хубава е — каза той, като му се искаше жената пред него да спре да рови в чантата си за чековата си книжка. Защо някои жени винаги бяха неподготвени да платят покупките си на касата, сякаш никога преди не го бяха правили?

— При все че материалът е доста добър — каза Фиона. — Удивително точен. Поисках да го видя, преди да го отпечатат, но ми отговориха, че няма такава практика. Утре имам планирано интервю за Си Ен Ен и покана от „Фокс Нюз“. Направо се бият за мен. Екипите и на двете телевизии са тръгнали насам и трябва да пристигнат довечера по някое време. Това наистина се превръща в голяма сензация, откакто обявиха тревога „Амбър“ — добави тя, като вирна глава, сякаш тази информация й даваше статута на вътрешен човек. — Очаквам да ме потърсят и от телевизионната станция в Спокан. Те отразяват тази история доста добре и съм сигурна, че искат да говорят с последния човек, който е видял децата живи. Трябва да се прибера вкъщи и да проверя съобщенията на телефонния секретар, въпреки че им дадох номера на мобилния си телефон. Ще бъде голям късмет, ако ми се обадят утре, когато ме дават по телевизията или обикалям маршрута си.

Докато говореше, Фиона измъкна телефона от чантата си и погледна дисплея му.

— Засега няма съобщения — каза тя.

Джес си мислеше за израза, който бе употребила — „последния човек, който е видял децата живи“.

— Значи не мислиш, че децата ще бъдат намерени? — попита той.

Жената пред него най-после бе намерила чековата си книжка, но спореше за цената на една маруля.

Фиона ококори очи и превзето поклати глава. После заобиколи количката си, за да може да шепне на ухото на Ролинс.

— Не искам да казвам твърде много, защото, нали знаеш, сега ме считат за нещо като експерт по този случай — заяви тя, като огледа магазина, сякаш търсеше шпиони. — Мисля, че са в ръцете на сексуален маниак. Или че са били. Смятам, че е просто въпрос на време телата да се появят. И никак няма да се изненадам, ако открият, че децата са били… изнасилени.

Джес се отдръпна от нея и я изгледа косо.

— Сексуален маниак ли?

— Не говори толкова високо — смъмри го тя, като размаха късия си дебел показалец пред лицето му.

— Господине?

Ролинс се обърна. Касиерката беше готова да го обслужи и той с благодарност бутна количката си напред.

Докато нареждаше покупките на лентата, усети, че Фиона Притцел го наблюдава.

— Сирене на конци? Кутии със сок? Какво ще правиш с тях?

Джес почувства, че лицето му пламва. Не можа да измисли подходящо обяснение. Вдигна поглед към нея.

— Искам да пробвам нови неща — отвърна той. — Живея доста еднообразно. — Беше лош лъжец.

Фиона го изгледа с присвити очи.

— Имах куп купони — добави Ролинс. И това обяснение беше пълен провал.

Той плати в брой и я остави да стои там. Докато буташе количката си към вратата, с бучащи уши и зачервено лице, чу как Фиона попита касиерката дали е видяла днешния вестник.

 

 

Като излезе от Кутни Бей, Джес огледа небето на северозапад и видя кълбести буреносни облаци да пълзят над билото на планината. Денят беше ясен и топъл, но отново се задаваше дъжд. Атмосферното налягане щеше да се промени и имаше изгледи поне две от кравите да се отелят тази нощ. Оставаше му да провери още участъци от оградата. Тези мисли бяха дълбоко вкоренени в съзнанието му в резултат на рутината и опита. Оградата можеше да почака, но нищо не можеше да направи, за да отложи отелването. Обаче се надяваше, че ще успее да поспи, преди това да се случи.

Освен това се молеше децата да са в дома му, където трябваше да бъдат, и че всичко е наред. Той прогони леката паника, че може да са си отишли или да са наранени.

Както винаги спря пред портата, преди да осъзнае, че някой я е оставил отворена. Джес бързо се качи отново в пикапа, мина през покритата с решетка канавка и затвори портата. Кой беше дошъл в ранчото му? Първата му мисъл бе, че натрапникът не е местен. Местните хора затваряха портите. Когато се изкачи на върха на хълма и излезе изпод дърветата, видя дома си в ниското и усети прилив на безпокойство и вледеняващ страх. Непозната черна камионетка бе паркирана почти напреки на кръглата алея. Мургав мъж, когото никога не бе виждал, стоеше на верандата му с вдигната до лицето си ръка — говореше по мобилен телефон? — а другата размахваше във въздуха. Ролинс го позна по рисунката на Ани. Беше едрият мъж с мустаците.

Фермерът натисна педала на газта и страхът му се замени с гняв. Къщата изглеждаше така, както я бе оставил — здраво заключена. Вратите бяха затворени и пердетата на прозорците — спуснати. „Децата сигурно са още вътре — помисли си той, — но вероятно са уплашени до смърт.“ Кой бе този човек, този натрапник, който крачеше напред-назад по верандата му с такова неуважение и безцеремонност?

Джес намали и спря зад черната камионетка. Мъжът на верандата го видя, затвори телефона и се намръщи. Той спря, скръсти масивните ръце пред гърдите си и зачака.

Въпросът му изпревари този на Ролинс:

— Ваше ли е това място?

Джес затвори вратата на пикапа си, като остави покупките вътре. Мургавият човек излъчваше заплаха. Беше по-тежък от фермера поне с двадесет килограма и беше по-млад. Ролинс спря и се подпря на предния капак на пикапа. Двигателят тихо припукваше, докато се охлаждаше. Обикновено държеше уинчестъра си за койоти на стойката за оръжие, но преди няколко дни го беше взел да го почисти и бе забравил да го върне.

— Това е моята ферма — отвърна Джес. — Въпросът е вие какво правите тук.

Мъжът изсумтя.

— Аз съм от шерифството. Ако не сте чули, две от местните деца са изчезнали.

— Не съм ви виждал досега.

— А — каза мургавият, — сигурен съм, че е така. Сътруднича на управлението като доброволец. Няколко от нас помагат за разследването на шериф Кери.

Докато говореше, Ролинс погледна отражението му в стъклото на прозореца на всекидневната. Видя дръжката на пистолет да стърчи отзад, от колана на панталона му.

— Значи сте едно от ченгетата — язвително го изгледа Джес. — Имате ли си име?

— Денис Гонзалес, сержант Денис Гонзалес от Лосанджелиското полицейско управление.

— Вече не сте от него.

Гонзалес се усмихна глупаво и завъртя очи. Зъбите му блеснаха под гъстите мустаци.

— Не, вече не съм. Но това няма значение. Ние работим с вашия шериф.

— Чух. И защо сте проникнали незаконно в чужда собственост?

— Проникнал съм? — възкликна мургавият и усмивката му стана по-широка. Обаче очите му си останаха тъмни и безмилостни. — Трябва да внимавате за изразите си, господине. Обикаляме от къща на къща, за да търсим някаква следа от онези деца. Това място е в моя списък.

За свой ужас Джес видя пердетата зад Гонзалес да се разделят леко и сините очи на Уилям да се показват на прозореца. Момчето гледаше към пистолета на мургавия. Прииска му се да извика на Уилям: „Махни се оттам!“, а на Гонзалес да каже — „Не се обръщай!“.

— Добре тогава — каза с въздишка Ролинс. — Аз се върнах. Сега можете да си вървите.

— Не бързайте толкова. Когато пристигнах, чух някакъв шум вътре. Искам да поогледам.

— Само аз живея тук — заяви Джес, надявайки се, че лицето му няма да издаде тревогата, която изпитваше. — Управителят ми напусна преди няколко дни. Сам се грижа за фермата.

— И жена ви не е вътре?

— Разведен съм.

— Значи сме другари по съдба — усмихна се Гонзалес. — Е, щом няма никой вътре, защо не ме поканите на чаша кафе?

— Чака ме работа.

— В неделя?

Фермерът кимна утвърдително.

— Да. Имам няколко крави, които ще се отелват.

Мургавият се взря изпитателно в лицето му.

— Наистина бих искал да огледам това място, за да го зачеркна в списъка си. Трябва да хвърля един поглед в обора и в къщата. Искам да се уверя, че не са ми се причули някакви неща, когато пристигнах.

— Причули ви са се.

За момент се възцари тягостна тишина. Джес погледна към прозореца. Гонзалес забеляза това и се обърна. Слава богу, Уилям не се виждаше.

— Нека да изясним нещо — каза мургавият, като отново погледна напред. — Отказвате ли да ми разрешите да огледам имота ви? Тук съм, за да ви отметна от списъка си като похитител. Разбирате ли колко подозрително изглежда това?

Думата похитител порази силно фермера и той се помъчи да не трепне. Можеше ли да позволи на Гонзалес да огледа? Той нямаше да открие нищо в обора, защото вероятно нямаше да знае какво да търси — липсващата кука за сено и конския чул, подредбата на балите слама на върха на купчината — но как да го пусне в къщата? Дори и децата да се бяха скрили, щеше да има издайнически предмети: обувки в задното антре, твърде много чинии в мивката, неоправени легла.

— Точно това казвам — заяви накрая той. — Влезли сте незаконно в ранчото ми без заповед. Дори шерифът не ми се е обадил да ми съобщи, че ще идвате. Това е мой имот, който семейството ми притежава от три поколения. Никой няма право да влиза без разрешение във фермата ми.

Гонзалес се изсмя остро.

— Ти си голям чешит, старче. Ако бяхме в Лос Анджелис…

— Но не сме — прекъсна го Ролинс. — Намираме се в моето ранчо. Сега се махайте и не се връщайте без шерифа или без съдебна заповед за обиск.

Широката фалшива усмивка изчезна.

— Можеш да направиш живота си много по-лесен, ако ме оставиш да огледам, компадре[1].

— Свикнал съм с трудния живот — отговори Джес. — А сега се махайте.

Нещо проблесна в очите на Гонзалес и за секунда фермерът очакваше, че мъжът ще скочи от верандата и ще напъха пистолета си в лицето му. Но моментът отмина и мургавият вдигна поглед към дъждовните облаци, които се събираха над главата на Джес.

— Ще се върна — каза Гонзалес, като слезе от верандата и се насочи бавно към камионетката си. — Двамата с теб ще се разправяме. Можеше да го избегнеш, но реши да се правиш на шибан каубой пред мен.

Ролинс запази мълчание. Той продължи да притиска дланите си върху капака на пикапа, за да не проличи, че треперят.

Мургавият отвори вратата на камионетката си и погледна назад.

— Ама че хора. Много си глупав да проумееш какво направи току-що, старче — подхвърли той и на лицето му отново се появи усмивка, която смрази кръвта на фермера. — Пак ще се видим.

— Не ме заплашвайте — каза Джес тихо, но твърдо.

— Не те заплашвам. Само те информирам.

— Като излизате, този път затворете портата — подвикна фермерът. — Имам крави. Ако излязат навън, ще подам оплакване срещу вас.

— Ще подадеш… — повтори Гонзалес, но не довърши изречението, защото се разкиска.

Джес остана да гледа, докато камионетката се изкачи по хълма и се скри сред дърветата. Той бавно отдръпна ръце от капака, оставяйки дълги мокри следи.

 

 

— Той беше един от тях, нали? — попита Ролинс, като вадеше покупките в кухнята.

Ани и Уилям стояха на вратата на всекидневната с пребледнели лица. Очевидно бяха чули разправията.

— Да — отговори момичето. — Помислихме си, че ще влезе вътре и ще ни намери.

Ролинс се обърна и насочи треперещия си показалец към Уилям.

— Като надничаше така през прозореца, едва не стана причина да наранят теб и сестра ти. Когато ти кажа да стоиш вътре и да не гледаш навън, говоря сериозно.

Момчето не помръдна, но очите му се навлажниха.

— Съжалявам — каза то и ъгълчетата на устата му увиснаха, въпреки че се мъчеше да не заплаче.

— О, човече — каза Джес и като прекоси кухнята, притисна двете деца до краката си. — Просто се радвам, че сте добре. Всичко е наред, Уили. Всичко е наред.

— Уилям — поправи го момчето с приглушен от прегръдката глас.

— Ще се върне ли? — попита Ани.

Ролинс ги пусна и клекна, за да гледа и двете деца в очите.

— Да, предполагам.

— Какво ще правим?

— Още не знам — отговори той. — Ще помисля върху това.

— Може да ми покажете как се стреля с една от онези пушки в шкафа — предложи Уилям. — И на мен, и на Ани.

Джес го погледна, готов да му се скара. После се отказа и вместо това рече:

— Засега нека просто да ви приготвя нещо за хапване.

Бележки

[1] Кръстник, приятел (исп.). — Б.пр.