Ч. Дж. Бокс
Синята зона (16)

Събота, 19:45 часа

Виляторо седеше на едното от двете легла със стари матраци и ядеше вечерята си от книжния плик, който стискаше между коленете си. Беше взел два хамбургера от „Макдоналдс“ и пържени картофки, а кутията с бира бе купил от една бакалия. Ядеше лакомо, съжалявайки, че не си е поръчал повече, защото часът бе напреднал, а не беше обядвал. Или може би трябваше да отиде в истински ресторант, вместо да обикаля с колата улиците на Кутни Бей и да се чуди кое място е добро и къде да се отбие. Перспективата да яде сам го бе разколебала, така че щом откри заведение на „Макдоналдс“ в северната част на града, веднага си поръча меню за вкъщи. Комбинацията от пържени картофки и бира не беше много добра и знаеше, че по-късно ще страда от това.

През плъзгащата се стъклена врата на стаята до него достигаше глъчката на тийнейджърите, събрани на пясъчния бряг на езерото, които се смееха и понякога пееха откъси от песни. Зачуди се дали знаеха колко им е хубаво тук. Съмняваше се. Те винаги искаха да напуснат, независимо къде се намираха.

Товарен влак изтрака на юг през града, като разтресе стените.

Телевизорът работеше, като в момента предаваха новините от Спокан, щата Вашингтон. Водеща тема бе изчезването на децата на семейство Тейлър, но нито говорителят, нито репортерите на мястото знаеха нещо повече от това, което Виляторо бе узнал благодарение на факта, че този ден бе посетил банката и шерифството. Обаче се наведе заинтригувано напред, когато привлекателна русокоса репортерка вземаше интервю от шериф Ед Кери. Той изглеждаше искрен и дълбоко загрижен. Обясняваше, че прави всичко по силите си да открие децата, като проверява всяка следа и всяка гледна точка.

— Чух, че сте събрали един почти идеален екип, който да ви съдейства за намирането на децата — каза репортерката и завря микрофона в лицето на шерифа.

Виляторо забеляза как устата на Кери се разтегна в лека усмивка и от нея се отрони тиха въздишка на облекчение, сякаш това бе единствената добра новина, която можеше да съобщи.

— Така е — отговори той. — Имаме голям късмет, че в нашия окръг живеят много пенсионирани полицаи, които преди са работили по подобни случаи. Те имат дългогодишен опит и доброволно предложиха услугите си на полицията и на цялата общественост.

— Това е чудесно — каза лъчезарно репортерката.

Кери кимна в знак на съгласие.

— Те работят неуморно, без заплащане. С помощта на тези хора разширихме значително обхвата на разследването и действаме по най-професионалния начин.

Репортерката върна разговора в студиото и говорителят приключи информацията с думите:

— Според сведенията ни доброволците са пенсионирани полицаи от Полицейското управление на Лос Анджелис.

Виляторо застина, както бе поднесъл хамбургера към устата си. Запита се колко бивши ченгета са предложили услугите си за сформирането на специалния отряд. И освен Нюкърк кои бяха останалите?

 

 

Като погледна часовника си и предположи, че още е будна, той позвъни на съпругата си Дона. Тя вдигна веднага и той си я представи как седи, завита в леглото, със свити колене и отворена книга. Извини се, че не се е обадил предишната вечер, а тя му се оплака, че майка му направо я подлудява.

— Къде си този път? — попита Дона. — В Охайо? Айова?

— В Айдахо — отговори той тихо. — Почти в Канада.

— Не е ли това щатът, където отглеждат картофи?

— Да, мисля, че е той. Но не толкова на север. Тук има планини и езера. Много е красиво, но и много изолирано…

— Ще ми хареса ли?

— За кратко, да. Няма много магазини и заведения за хранене.

Разказа й за изчезналите деца и тя обясни, че й се струва, че е видяла нещо за това в новините. Но може да е ставало дума за други изчезнали деца, добави. Напоследък било толкова често явление. Имало толкова изчезнали малчугани, че е трудно човек да ги запомни.

Дона беше с англосаксонско потекло. През последните десет години бе наддала доста и постоянно се опитваше да отслабне. Виляторо многократно й бе казвал, и то честно, че за него няма значение. Обаче майка му бе влошила положението, когато преди седмици бе обявила на закуска, че им шие нова завивка.

— Реших да е лека — каза майка му от Салвадор, — защото дебелите хора отделят повече топлина.

Жена му беше съкрушена и оттогава бе в депресия.

— Имаш ли новини от Кари? — попита Едуардо, като неволно погледна към снимката на своето семейство, която бе донесъл. Тяхната дъщеря — красивата му, мургава, любяща дъщеря — следваше кинематография. Заминаването й бе оставило празнота в дома им, която Дона и майка му не можеха да запълнят.

— Получих имейл — отговори жена му. — Има нужда от пари за някакъв киноклуб.

— Ами тогава й изпратѝ — веднага каза той.

Изслуша Дона, докато му разказваше как е минал денят й: закуска с мама, пазаруване на хранителни продукти, борба с химическото чистене. Следобеда спрели водата за два часа поради ремонт на улицата.

Твърде късно си даде сметка, че тя му бе задала въпрос, докато умът му бе другаде.

— Какво?

— Попитах те кога смяташ да се прибереш.

— Не знам — отговори той. — Ще остана още няколко дни. Имам чувството, че съм близо. Всъщност повече от чувство е.

— Вече си го казвал — въздъхна Дона.

— Обаче този път…

— Тази мания не е здравословна.

Беше повече от мания. Вече бяха водили многократно този спор.

— Защо това е толкова важно за теб? — попита тя. — Трябва да разбереш какво е да си пенсионер. Дори още не си опитал.

— Не съм готов.

— Говорих със семейство Чоу на улицата — рече Дона. В Аркадия половината жители бяха азиатци. — Господин Чоу се е пенсионирал преди месец и наскоро са си купили голям кемпер^[1]. Ще обикалят из страната. Приличат на две деца, толкова са въодушевени.

— Това ли смяташ, че трябва да направим?

Усети я, че се колебае.

— Не, всъщност не.

Виляторо се засмя престорено, надявайки се да сменят темата. Беше й го обяснявал вече. Тя бе казала, че разбира. Но дори и да беше така, това не я спираше да повдига отново въпроса.

Осем години след обира Едуардо не бе преставал да живее със случая. Това бе единственото незавършено разследване на убийство в участъка и той бе натоварен с него. Пенсионирането не променяше нищо. Виляторо винаги бе приемал отговорно своите задължения, макар и никой друг да не го правеше с такава страст. Той гледаше сериозно на добрата полицейска работа и я считаше за призвание. Знаеше, че повечето от колегите му не мислеха по същия начин, и не можеше да разбере това. Те щяха да бъдат точно толкова щастливи и доволни, ако работеха като строителни инспектори или в градската служба „Отдих“.

Беше поразен, когато началникът му се съгласи да прехвърли случая на Лосанджелиското полицейско управление и отреди на Виляторо второстепенната роля на свръзка. Полицаите от ЛАПУ, с които поддържаше контакт, се интересуваха повече от това, да отидат в „Санта Анита“ и да залагат на коне, отколкото да разкрият убийството на охранителя. Детективите от Ел Ей гледаха на броените дни, прекарани в Аркадия, като на почивка от своята служба и ги запълваха с дълги обеди, разказване на истории и много малко въпроси към него.

Това го тревожеше в две отношения. Едното бе, че независимо от осъждането на служителите от хиподрума, убийците на охранителя така и не бяха открити. Но детективите не изглеждаха много загрижени за това. Бяха свикнали с объркани и неразрешени случаи. За тях бе важно да мине времето, да напишат няколко рапорта, колкото досието да стане по-дебело, и да спечелят някое конно надбягване.

Другото нещо, което непрестанно измъчваше Виляторо, бе, че тези мъже бяха авангардът на разпростиращ се във всички посоки мръсен, неопределен град. Той продължаваше да расте, да стига още по-надалече, поглъщайки малки селища като Аркадия. Изсмукваше ги, докато това, което оставаше от тях, нямаше нищо общо с онова, което бяха преди. Виждаше как колегите и съседите му се променяха, за да се адаптират, като снижаваха критериите си, избягваха отговорността пред обществото и един след друг изчезваха в търбуха на звяра. Аркадия вече не беше някогашното малко, слънчево градче. Сега беше просто поредната колония.

Едуардо Виляторо беше горд човек въпреки кроткия си характер. Виждаше как лосанджелиските полицаи се споглеждаха, когато той говореше. Беше огорчен, когато те пренебрегнаха предложението му да се проследят маркираните банкноти. Единият от детективите, след като научи, че втората банкнота е била проследена до Айдахо, заяви: „Имаш ли представа с колко случаи съм натоварен? Стъпи на шибаната земя, човече“.

Той помисли върху това, което бе казал на жена си, и реши, че не е бил прав. Проблемът не беше, че не е готов да се пенсионира. Напротив. Обаче единственото неразкрито убийство го пареше като нажежен въглен. Беше го признал на Дона.

Съществуваха също вдовицата и децата на убития охранител. Никой — нито прокурорите, нито съдиите, нито лосанджелиските детективи — не беше се срещнал с нея, както бе направил Едуардо. Тя заслужаваше правосъдие и само той можеше да й го даде.

Виляторо пожела лека нощ на съпругата си и я увери, че я обича.

 

 

Той седна отново на леглото, пред работещия, но с намален звук телевизор, и се замисли за последното си посещение в хиподрума „Санта Анита“.

Беше го правил всяка година след обира, дълго след като лосанджелиските детективи бяха спрели да идват в Аркадия, давайки си вид, че провеждат разследване. Избираше дни, в които нямаше надбягвания, когато старото грандиозно съоръжение бе тихо и спокойно. За последен път бе ходил там предната седмица в един необичайно горещ ден — 34 градуса през април.

Като паркира колата си на огромния празен паркинг, той прекоси горещия асфалт, усещайки как над горната му устна избиват капчици пот. Стените на стадиона бяха сини и масивни, маранята изкривяваше очертанията на палмите и хълмовете, които обграждаха пистата. Виляторо бе обикнал мястото, чувството, което то пораждаше, откакто бе завел там дъщеря си на конните състезания през лятото на 1989 година. То напомняше за изгубената елегантност на Лос Анджелис от петдесетте години, когато градът е бил преизпълнен с енергия, гордост и пари. Една по-благородна, по-цивилизована и по-хуманна епоха, когато основните спорни въпроси са били водата и по-широките магистрали, а Аркадия е била тихо, потънало в зеленината на дърветата селище, каквото беше Кутни Бей сега.

Намери отворена порта, както се случваше при всяко посещение. Хората от поддръжката като че ли никога не я заключваха, сякаш бе предопределено, че той ще влезе. Докато минаваше по червената бетонна пътека през „Сийбискит Корт“, после през безупречно поддържаните морави с празни палатки и маси за гости, той погледна към статуята на коня, бронзовите фигури на известни жокеи и паметника на Джордж Улф. Мястото приличаше повече на парк, отколкото на хиподрум — още нещо, което той харесваше. То го успокояваше. Птиците чуруликаха в нацъфтелите дървета, като придаваха тропически вид на тревните площи пред стадиона.

Ескалаторът не беше пуснат, така че се изкачи по стъпалата и плувна в пот, докато стигне най-горната площадка. Мина през „Ресторантът на победителите“, край масите с бели ленени покривки и сребърни прибори за хранене, и стигна до Клуба на хиподрума. Оттук се виждаше всичко. Овалната писта се простираше пред него, вътрешната тревна площ бе толкова яркозелена, че прогаряше очите. Обаче състезателната писта бе зловещо празна, не се виждаше нито един служител или кон.

Той влезе отново във входа и пак си припомни набързо събитията от онзи майски ден преди осем години.

Парите били преброени от десетина служители в административните помещения, намиращи се точно под трибуната, в офис без прозорци. Две бронирани коли на банката чакали пред офиса на служебната алея, затворена от двете страни и охранявана от въоръжени пазачи. Когато парите били преброени и сметките били засечени, банкнотите били сложени в големи брезентови чували, всеки от които съдържал от 900 000 до един милион долара, както и електронни извлечения от банкови депозити. Били общо четиринадесет чувала. По даден сигнал пазачите отворили вратите на офиса и служителите от бронираните коли влезли да вземат чувалите с парите, всеки от които бил завързан с пломбирана стоманена тел. Осем чувала били натоварени в първия автомобил, останалите шест — във втория. Шофьорът на втората кола — млад мъж, баща на две деца — се казваше Стив Никълъс.

Както винаги бронираните автомобили изчакали, докато започне последното конно надбягване. Времето било избрано така, за да може те да се отдалечат от сградата, преди да приключат надбягванията и хилядите посетители да излязат и да се насочат към колите си. Плюс това заради добрите връзки с обществеността собствениците на хиподрума не искали автомобилите, пълни с парите от загубените залагания, да напускат хиподрума по едно и също време с клиентите, които ги били загубили.

Когато от трибуната се разнесъл ревът на публиката, пазачите отворили ръчно предната порта и бронираните автомобили поели по алеята, запазена само за персонала и скрита от очите на феновете от растящите покрай нея дървета. Те се показали в далечния край на паркинга, където сега маранята почти напълно скриваше табелата на автосервиз „Перфект“.

Виляторо отиде до южния край на хиподрума и погледна над парапета, за да види „Хънтингтън Драйв“. Представи си как двете бронирани коли, незабелязани от хилядите ликуващи посетители, които наблюдавали финалното надбягване, се отправили на изток, минавайки край гимназията „Светите ангели“ и стадиона „Солтър“.

В онзи ден колите спрели на червения светофар на кръстовището на „Хънтингтън“ и булевард „Санта Анита“. Оттам смятали да завият наляво, да изминат краткото разстояние до отбивката за шосе И-210 и да тръгнат на запад, към Лос Анджелис и банката. Но на това кръстовище се случило нещо…

Един мъж, който разхождал кучето си по „Хънтингтън“ на четиристотин метра оттам, станал неволен свидетел. По-късно той даде показания, че видял гъсти кълба жълто-кафяв дим да излизат от амбразурите на бронираните коли, а после въоръжените охранители отворили широко задната врата и скочили на улицата. При полицейското разследване бе открито, че бомбички със сълзотворен газ, скрити в чувалите с парите, са били задействани чрез дистанционно управление. Охранителите се търкаляли в агония на тротоара, като димът във въздуха станал толкова гъст, че свидетелят не могъл да види нищо повече.

Обаче чул бръмчене на двигатели и свистене на гуми, а миг по-късно — резкия пукот на изстрели. Хипотезата бе, че крадците са чакали на паркинга на сградата на фондация „Х. Н. и Франсис С. Бергер“ от другата страна на кръстовището, както и че две коли с неизвестно описание са се приближили до бронираните автомобили. Крадците са били въоръжени и вероятно са носели противогази, иначе не биха могли да влязат в пълните с дим автомобили, за да вземат чувалите с парите и да убият шофьора на втората кола — Стив Никълъс.

Единственият свидетел на престъплението — човекът с кучето — се обърнал и побягнал, така че не видял колите да потеглят и не могъл да каже дали са се отдалечили на запад към Ел Ей, или на изток към Сан Бернардино.

Не бяха открити автомобили, които биха могли да бъдат свързани с обира, тъй като не бе намерено достоверно описание на превозните средства.

Заради поставянето на бомбичките със сълзотворен газ персоналът от стаята за броене на парите бе незабавно арестуван и разпитан. Полицията установи, че няколко от служителите са били замесени. Появи се и свидетел, който назова имена. Въпреки твърденията на служителите, че са невинни, трима от тях бяха осъдени и хвърлени в затвора. Главната касиерка Анита, която бе наречена във вечерните новини „Анита от «Санта Анита»“, бе осъдена първа.

Виляторо се срещна с вдовицата на Стив Никълъс шест месеца след обира. Тя беше млада, красива, с малко дете и бременна в осмия месец. Никълъс бе работил на две места, за да може да си позволи тясното жилище в Тъстин. След смъртта му вдовицата бе получила малко пари от застраховката му живот, но те скоро щяха да свършат. Щеше да загуби и къщата. Беше помолила Едуардо да й помогне, а той не можеше да направи нищо. Когато си тръгна от дома й онзи ден и мина край табелата „Продава се“, Виляторо си обеща още нещо — да издири човека, убил съпруга й.

Но така и не се намери някого, който да съобщи имената на мъжете в двете коли, които бяха взели парите, бяха убили Стив и бяха избягали. Хвърлените в затвора също мълчаха или — както подозираше сега Едуардо — не познаваха онези мъже. Не се появи и никой, който да хвърли светлина върху тяхната самоличност.

 

 

Въпреки напредналия час Виляторо придърпа телефона до края на нощното шкафче. Макар че бяха почивни дни, той се обади на бившата си партньорка Селесте и остави съобщение на мобилния й телефон.

Селесте, извинявай, че ти звъня в този час и в такъв ден, но ще бъдеш ли така добра да отидеш в службата в неделя и да извадиш досието по случая „Санта Анита“? Нужно ми е да го прегледаш и да видиш дали ще откриеш името Нюкърк. — Той го повтори буква по буква. — Не знам малкото му име, макар да подозирам, че е бил полицай в ЛАПУ. Може да фигурира в нашите официални доклади или да е написано на някое хвърчащо листче, или в полето на някой документ. Не съм сигурен. Иска ми се да можех да си спомня. Обаче името ми е някак познато. — Едуардо направи пауза. — Ако го откриеш, звънни ми веднага. И независимо дали ще се свържеш с мен, или не, направи кръстосана справка за това име във всичко по случая: разследването, съдебния процес и след съдебния процес. Навсякъде. Давам си сметка, че това, за което те моля, е много повече, отколкото имам право сега, когато съм пенсионер. Не си длъжна да ми помагаш и няма да ти се разсърдя, ако не го направиш. Ала не знам към кого другиго да се обърна, а трябва да разреша този случай. Знам, че и ти го искаш. — Отново замълча. — Благодаря ти, Селесте.

„Защо ли ми звучи познато това име?“ — запита се Виляторо. Какво го тормозеше заради тази случайна среща в шерифството? Може би грешеше. Сигурно се дължеше просто на факта, че Нюкърк бе първият от хората, срещнал досега в Северно Айдахо, който го погледна подозрително. Разбира се, другите също го оглеждаха, но само защото бе различен от тях, което си бе истина. Обаче Нюкърк го бе изгледал студено, преценяващо. Той се бе отдръпнал и не му бе подал ръка, сякаш за да предотврати по-нататъшно сближаване.

Освен това бе първият срещнат човек, който след първоначалните любезности не го бе попитал: „Е, харесва ли ви тук?“.

Почукване на вратата го стресна. Едуардо стана от леглото, приглади с длани гънките на ризата си и я напъха в панталоните си. Нямаше шпионка, така че леко открехна вратата.

Беше администраторката от рецепцията, която държеше кофичка с лед.

— Здравейте — каза той. — Не съм поръчвал лед.

Тя го погледна и се усмихна съзаклятнически.

— Можем да сипем част от него в чаши, да го полеем с бърбън и да си направим коктейл.

Виляторо усети, че се изчервява. Въпреки че препречваше вратата, видя, че тя погледна в стаята, за да се увери, че е сам.

— Изглеждате ми много мил човек — каза жената.

— Мил женен човек.

Администраторката се засмя снизходително.

— Не искам от вас да се развеждате. Просто си помислих, че може да пожелаете да изпиете едно питие с мен. Току-що ми свърши смяната.

Не знаеше какво да каже. Тя бе толкова открита и самоуверена. И сега, когато не беше на работа, не изглеждаше толкова непривлекателна, колкото му се бе сторила първоначално.

Жената сякаш прочете мислите му и се усмихна.

— Някой друг път, а?

— Може би — отвърна той.

— Знаете къде да ме намерите — рече тя, като му подаде кофичката.

Той се загледа след нея, докато се отдалечаваше по коридора. Запита се как ли е изглеждала преди двадесет години. Жената спря в края на коридора, погледна назад към него и му намигна. Едуардо й помаха с пръсти и затвори вратата.

Занесе кофичката в стаята и я сложи разсеяно на бюрото, умът му бе зает с други мисли.

Като покрачи напред-назад из стаята, взе решение. Тази нощ щеше да спи на другото легло. Може би неговият матрак беше по-мек.

Виляторо лежеше в тъмното, смутен, но и малко развълнуван. От години не му се беше случвало непозната да го сваля…

Като включи нощната лампа, той се обърна към снимката на жена си и дъщеря си.

— Извинявай, Дона. Не се притеснявай — каза и угаси лампата.

Преди да заспи обаче, минаха часове.