Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blue Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Ч. Дж. Бокс

Заглавие: Синята зона

Преводач: Венера Атанасова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Коректор: Стоян Меретев

ISBN: 978-954-26-1010-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15140

История

  1. — Добавяне

Събота, 18:18 часа

Командният център за издирването на изчезналите деца бе разположен в модерна конферентна зала, встрани от заседателната зала на Градския съвет на Кутни Бей, която се намираше надолу по коридора, след кабинета на шериф Ед Кери. Свободните от дежурство диспечери бяха повикани да помагат за оборудването му с телефони, компютри, факс апарат, кафемашина и минибар. Столовете с прави облегалки около дългата маса бяха заменени с по-удобни, използвани от общинските съветници при техните заседания. Бившият лейтенант Ерик Сингър — доброволецът, отговарящ за акцията, отдавна бе избърсал с ръкава си от бялата дъска информацията за миналите дела на Съвета. Той стоеше пред дъската, като държеше шепа разноцветни маркери.

Бившият полицай Роб Нюкърк седеше отпуснато в долния край на масата, като бе извърнал поглед от бялата дъска и гледаше разсеяно през прозореца към заседателната зала на градския съвет, към табелките с имената на всички отсъстващи съветници. Чувстваше се зле, а кожата си — посипана с песъчинки. Повдигаше му се и въпреки че не бе закусвал и обядвал, не му се ядеше, макар че пред него имаше поднос със студени мезета. Сценарият, който се разиграваше пред очите му, бе последното нещо на света, в което искаше да бъде замесен. Това бе нещото, което го държеше буден през нощта години наред. Точно то бе причината да има язва.

— Готови ли сте? — попита Сингър, като махна капачето на зеления маркер.

— Да — отговори Гонзалес, намествайки един изпълнен с драсканици бележник пред себе си. Той започна да чете, а лейтенантът — да записва на дъската. Маркерът заскърца, изпълвайки стаята с миризмата на водоразтворимо лепило за самолетни модели.

— Когато приключим тук, искам да отидеш да доведеш шерифа — каза Сингър. Сетне замълча и погледна назад. — Нюкърк?

Тъй като Роб не реагира, Гонзо се наведе напред и го шибна по ръката с опакото на дланта си:

— Събуди се, по дяволите!

Стреснат, Роб се завъртя на стола си.

— Какво?

— Лейтенантът говори на теб.

— Попитах дали ще отидеш да доведеш шерифа, когато свърша тук — каза тихо Сингър, като натъртваше на всяка дума. — Имаме нужда от неговото одобрение, за да действаме.

— Да.

— Добре ли си, Нюкърк? — попита лейтенантът, гледайки го, без да мига, с леденостудените си сини очи. — С нас ли си?

Роб кимна утвърдително, после погледна Гонзалес и отново кимна.

— По-добре е да си — процеди Гонзо.

Сингър вдигна маркера до носа си.

— Тук мирише на стая за брифинги, нали?

Държеше ги в ръцете си.

 

 

Когато влезе в кабинета на шерифа на окръг Панд Орей, Нюкърк забеляза пълен мъж в кафяв костюм, който чакаше в приемната. Роб му кимна за поздрав, после каза на секретарката, че Сингър е готов в командния център.

— В командния център ли, полицай Нюкърк?

— В конферентната зала — поправи се Боби, като в гласа му прозвуча острота. — Сега я наричаме команден център, докато не върнем онези деца.

Секретарката се изчерви, стана от стола си и тръгна към кабинета на шерифа.

— Хубаво е това, което правите — обърна се мъжът в кафявия костюм към Нюкърк. — Съвсем в духа на общностното мислене.

— Какво? — Роб се извърна, намести бейзболната си шапка и се взря изучаващо в непознатия. Костюмиран мъж при шерифа в събота… Изглеждаше толкова не намясто, че Нюкърк веднага застана нащрек.

— Чух името ви. Вие сте от доброволците, които са откликнали. Работили сте за полицейското управление в Лос Анджелис — каза любезно Виляторо повече като констатация, отколкото като въпрос.

— Това не е тайна. Адвокат ли сте?

— Не.

— Имате ли някакъв интерес към този случай?

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Тук съм по друг въпрос. — Той се изправи и подаде ръка. — Казвам се Едуардо Виляторо.

Роб не протегна своята веднага. Дразнеше се, когато хората с латиноамерикански произход изричаха имената си с испански акцент, като завалваха р-то и изговаряха меко някои съгласни. Членовете на уличните банди го правеха, въпреки че повечето от тях бяха второ или трето поколение американци. Усети как в очите му се появи изпитателният поглед на улично ченге. Обикновено когато гледаше така, човекът отсреща се разкриваше, като говореше твърде много.

— Аз също съм дошъл да се видя с шерифа — обясни Виляторо. — Но вече е почти пет часът. Чудех се колко време ще му отнемете, преди да мога да говоря с него.

— За какво?

— По друг въпрос.

Нюкърк продължи да го гледа изпитателно.

— Добре, не ми казвайте. Но се съмнявам, че е толкова важно, колкото това.

— О, със сигурност е така — отвърна Едуардо, като вдигна примирително ръце и ококори очи в опит да разведри атмосферата. Това допадна на Боби.

— Какъв е този друг въпрос? — попита той с лек сарказъм.

Виляторо се усмихна.

— Прав сте. Не е толкова важен, колкото обществената работа, която вършите тук. Просто се чудех дали трябва да чакам шерифа тази вечер, или да дойда утре сутринта. Затова и попитах.

Този мургав тип караше Нюкърк да се чувства неудобно, без да знае защо.

— Елате утре — каза той накрая.

Виляторо кимна и като че ли изглеждаше малко уплашен.

„Добре — помисли си Боби. — Имаше нужда да бъде поставен на мястото си.“

Секретарката излезе от кабинета на шерифа и се обърна към Нюкърк:

— Той довършва един телефонен разговор и скоро ще бъде при вас.

— Ще почакам.

Роб видя как Виляторо бръкна за портфейла си и приближи до секретарката.

— Бих искал да ви оставя визитката си — каза той. — Ще дойда утре, рано сутринта, за да се видя с шерифа.

Жената взе визитката, без да я погледне, и я сложи на бюрото си. Забеляза, че лампичката на телефонната централа угасна.

— Той приключи — каза тя.

Минута по-късно шериф Кери излезе от кабинета си. Изглеждаше изтощен, очите му бяха хлътнали, а косата — разрошена. „Разтревожен е“, осъзна Нюкърк. Знаеше, че ченгетата реагират различно. Хората като Сингър поемаха такъв случай и се зареждаха от него, сякаш във вените им потичаше нова, свежа кръв. Но при тези, като Кери и самия Нюкърк, беше точно обратното. Подобни ситуации ги сломяваха.

— Бяха от службата на ФБР в Бойзи — каза шерифът. — Искаха да разберат дали сме готови да ги извикаме. Казах им да ни дадат ден-два, тъй като дотогава би трябвало всичко да приключи успешно. Надявам се да е така.

Роб кимна в знак на съгласие. Лейтенантът щеше да се заинтересува от това, защото още в началото бе посъветвал Кери да държи настрана федералните.

— Е, готови ли сте за мен?

— Да, ние сме в командния център.

Нюкърк забеляза, че Виляторо се бе измъкнал по време на разговора им.

— Добре тогава — отрони Ед Кери, като изпусна тежка въздишка.

— Шерифе — извика секретарката след него.

— Да, сега можеш да си отиваш вкъщи, Марлийн.

Роб изчака за момент, докато тя взе да разчиства бюрото си, а шерифът се отправи по коридора към конферентната зала. Когато Марлийн се обърна, той грабна визитката от бюрото й и я мушна в задния си джоб.

 

 

На бялата дъска Сингър бе написал със зелен маркер: „Хронология“. Под заглавието бяха изредени един под друг всички факти по случая заедно с времето, когато са се случили.

Децата бяха излезли от училище предния ден, петък, по обяд. Между дванадесет и петнадесет часа и тридесет и пет минути, когато пощальонката Фиона Притцел ги бе качила на автостоп и ги бе свалила близо до Санд Крийк, те вероятно се бяха прибрали вкъщи, за да вземат въдицата и жилетката, и бяха тръгнали пеша оттам. Моника Тейлър се бе разтревожила от отсъствието им в пет и половина следобед. Спорът й с Том Бойд се бе провел в осемнадесет часа. Тя бе позвънила в шерифството в седем вечерта, след като се бе обаждала на приятели и съседи. Бойд бе напуснал бара „Санд Крийк“ в двадесет и три и тридесет и оттогава никой не го бе виждал.

Сингър прокара пръст надолу по списъка, отбелязвайки часа, когато въдицата и обувката бяха открити близо до потока.

Нюкърк наблюдаваше шерифа, докато той слушаше лейтенанта. Кери се бе облегнал на заседателната маса между него и Гонзалес. Суон, другият доброволец, бе тръгнал преди два часа за дома на Моника Тейлър.

— Последните данни, включени в хронологията, са от осем часа и десет минути тази сутрин — каза Сингър с огорчено изражение. — Оттогава нямаме нищо. — Той посочи към една цифра, която бе подчертал. — Тези деца ги няма от двадесет и осем часа.

Думите му сякаш зашлевиха Кери.

— Според нашия опит — добави лейтенантът, като кимна към другите бивши полицаи от ЛАПУ[1] в стаята, — щом минат двадесет и четири часа, вече имаме проблем.

Знам, че имаме проблем — изсумтя шерифът.

— Вече се разчу — продължи Сингър. — Всички са наясно за изчезналите деца. Всички ги търсят. Обаче нямаме никакви солидни следи или наблюдения, откакто намерихме обувката и въдицата.

Кери преглътна мъчително.

— Имаме куп доброволци, които искат да се присъединят към издирващите екипи — каза лейтенантът, посочвайки Гонзалес. — Гонзо води списък с имената, адресите и телефонните им номера. В момента навън има три екипа от по десет души, които претърсват основно гората, където е намерена тази обувка. Това е бавно, но щателно търсене. До момента обаче нямаме нищо.

— Знам.

— Шерифе, изхождайки от вашия опит, колко време ще отнеме на едно тяло да изплува на повърхността на Санд Крийк? Ако приемем, че човекът се е удавил.

Кери поклати глава.

— Потокът не е много дълбок, но е бърз. Той става съвсем плитък, преди да се влее в езерото, така че няма вероятност някакво тяло да бъде носено от водата по целия този път. При устието дълбочината му е само четири метра и половина. Така че говорим всичко на всичко за шесткилометров участък от течението на потока, преди той да се влее в езерото.

Сингър погледна загрижено.

— Възможно ли е телата да са затънали в наноса? Или да са погълнати от… знам ли, някакъв дълбок водовъртеж?

— Възможно е, но е малко вероятно — отговори тъжно шерифът. — Никъде не е толкова дълбоко.

Лицето на лейтенанта стана замислено. Той потърка с ръка брадичката си, после каза:

— Да продължаваме нататък.

Сингър бе написал с червен маркер „Заподозрени“, а с черен — „Задачи“.

Под „Заподозрени“ бяха изредени Том Бойд, Моника Тейлър, Фиона Притцел, неизвестен приходящ и „някой педофил“.

— Сещате ли се за друг? — попита той.

— Аз бих зачеркнал от списъка майката и пощальонката — отговори Кери. — Майката е твърде разстроена, а Фиона Притцел беше тази, която ни се обади. Ако имаше нещо общо с това, щеше просто да си мълчи и никой нямаше даже да знае, че децата са отишли до Санд Крийк.

Лейтенантът посочи Гонзалес.

— Гонзо?

Мъжът се прокашля и каза:

— Веднъж един тип дойде в участъка и съобщи, че е видял в Източен Лос Анджелис някакъв човек — млад бял мъж, да подмамва дете да се качи в колата му. По-късно получихме обаждане за изчезнало дете, което отговаряше на описанието. Обърнахме града наопаки, за да търсим автомобила, описан от очевидеца. Той дори ни беше дал част от регистрационния номер. Но така и не го открихме. След две години едно голо дете бе избягало от една къща и бе хукнало по улицата, крещейки, че някакъв мъж го изнасилвал и измъчвал. Оказа се, че извършителят е същият мъж, който бе свидетел по другия случай, и че той е измъчвал и убил половин дузина момчета. Беше съобщил за първото просто заради тръпката и за да види как работим.

Шерифът видимо потрепери. Нюкърк почти долови мислите му: „Значи ето какви са хората от висшата лига“.

— Все пак не мога да си представя Фиона Притцел…

— Хайде още да не я задраскваме от списъка — предложи Сингър. Той посочи „неизвестен приходящ“. — Този пункт е най-трудният. Може да е човек, който само минава оттук, или търговски пътник. Кой знае? Аз бих пратил хората ви да разпитат по мотелите, пансионите и квартирите, предлагащи нощувка и закуска, като попитат собствениците дали са имали — или имат — някой подозрителен гост, отседнал при тях. Трябва да предположим, че въпросният гост си е тръгнал днес, може би още в ранна сутрин, така че бих искал да получа списък на такива лица. Не мога да си представя, че този тип би се навъртал още наоколо.

Кери извади бележник от джоба си и започна да си записва. Нюкърк забеляза, че той се опитва да овладее треперенето на ръката си, но почеркът му бе неравен. Когато приключи, шерифът мушна ръце в джобовете си, за да ги скрие.

— „Някой педофил“ — каза Сингър. — Това е малко по-лесно. Сигурен съм, че те са регистрирани при вас, нали?

Кери кимна утвърдително. Роб си спомни, че една от политическите му платформи бе да води списък на известните на властта педофили.

— Последния път, когато го видях, съдържаше две имена — отговори шерифът. — Обаче мисля, че единият може да се е преместил. Уведомихме всичките му съседи, което наистина го подразни.

— Тогава ще се фокусирам върху другото име — рече лейтенантът небрежно. Кери си записа. — След това стигаме до Том Бойд — продължи Сингър, като нарисува звездичка до името. — Той има предимство. Вероятно взема стероиди. Скарал се е с майката и е бил ядосан на децата. Снощи не е върнал камиона си и е изчезнал безследно. Когато е напуснал къщата на семейство Тейлър, вероятно е имал представа къде две деца могат да отидат на риболов. М. М. В.

Шерифът вдигна поглед. Нюкърк можеше да се закълне, че той се опитва да прикрие факта, че не знае какво означава този акроним.

— Мотив, метод, възможност.

Кери кимна, видимо признателен, че Сингър го е измъкнал толкова лесно от затруднението.

В съседство на списъка със заподозрените бяха „задачите“.

Моника Тейлър — Суон

Командване — Сингър, Нюкърк

Претърсване на терена — полицейският участък

Неизвестен приходящ — полицейският участък

Някой педофил — полицейският участък

Том Бойд — Гонзалес

Фиона Притцел — Нюкърк

Взаимодействие с щатските и федералните служби — шерифът, Сингър

— Това са само препоръки — заговори меко лейтенантът, — основаващи се на общия седемдесет и шест годишен опит на събраните в тази стая. Обаче вие сте шерифът, а ние сме само доброволци, опитващи се да помогнат. Вие трябва да решите.

Кери не се поколеба.

— На мен ми изглежда добре.

Сингър не се усмихна, нито го потупа по рамото.

— Тогава да се залавяме за работа — каза той.

След като шерифът излезе от залата, лейтенантът погледна към Гонзалес.

— Прие го, без да се замисли — отчете Гонзо. — Той ми напомня, че демокрацията все пак функционира. Окръг, пълен с идиоти, си избира идиот за началник на окръжната полиция. Шибан наивник.

Нюкърк забеляза как в ъгълчетата на сините очи на Сингър се образуваха бръчици от смях, макар че не се усмихна. Нямаше нужда той или някой друг да казва нещо повече в момента. Роб се обърна и отново се загледа към залата на общинските съветници, като си помисли: „Ще повърна“.

Лейтенантът каза:

— Не се притеснявайте за шерифа. Идеален е. Той ще е нашата медийна стратегия. Само го погледнете — Кери ще изглежда страхотно пред камера. Искреността просто струи от него. Не изглеждаше ли, че всеки момент ще се разплаче? Хората харесват това по телевизията. Имам предвид, ако се стигне дотам. Точно сега искаме да приключим нещата бързо, така че да не се налага да се притесняваме.

— Той мисли в перспектива — рече Денис на Нюкърк, като кимна към Сингър. — Това прави, мисли в перспектива.

Лейтенантът отвори капачето на мобилния си телефон и натисна бутона за бързо набиране.

— Суони? Имаше ли някакво обаждане от децата?

Настъпи кратко мълчание, докато Сингър слушаше, после той изруга:

— Мамка му. Вече губя търпение. Но поне при нас нещата вървят добре. Шерифът прие нашия план за действие.

Роб си помисли, че ако външно лице чуе този телефонен разговор, нищо няма да разбере. Лейтенантът и Суон бяха предпазливи. Години наред бяха практикували да изричат неща, които имаха скрит смисъл за тях, но не можеха да бъдат сметнати за уличаващи. Изглеждаше така, сякаш Сингър се тревожеше за децата и бе ядосан, че няма напредък в тяхното издирване, за което всъщност се предполагаше, че той и другите бивши полицаи са там.

— Да — каза лейтенантът. — Гонзо оглавява разследването на Том Бойд. Точно както говорихме. Нюкърк?

Роб вдигна очи и видя, че Сингър го гледа втренчено.

— Той ми помага в командния център. Натоварен е и със следенето на Фиона Притцел.

Лейтенантът слуша известно време, отмествайки поглед от Нюкърк. Роб се запита какво ли му казва Оскар.

— Не, той е наред — отговори Сингър, понижавайки глас.

„Не, не съм“ — помисли си Нюкърк.

— Не изглеждаш много добре, полицай Нюкърк.

— Ами, добре съм — излъга Боби, като си помисли: „Това е то кошмарът“. Този, в който се случва нещо, което може да се превърне в заплаха за тях, да ги разкрие или да доведе до друго престъпление. Даже Сингър, експерт в контролирането на този род неща, можеше да бъде погълнат от мащабността на случая. И единственият начин да се изпревари ситуацията, да се осуети разкриването им, бе да мисли и да стане наистина зъл. Да стане антипод на всичко, в което вярваше, на всичко, към което бе прибягвал, за да оправдае действията си, на единствената причина да бъде ченге. Полицай: едно от добрите момчета, ценен елемент от тънката синя линия[2], която държи настрана боклуците.

— Нюкърк, какво става с теб, по дяволите? — попита Гонзалес. — Хванеш ли се на хорото, ще играеш. Такава бе сделката.

Такава бе сделката. Но…

— Каква е вероятността две деца да се окажат там? — попита Боби. — Точно там, където могат да видят всичко? Десет минути преди или след това, или километър по-нататък по пътя, и нямаше да сме тук сега. — Ако собствените му деца бяха изчезнали… Даже не успяваше да си представи как щеше да се чувства.

Сингър сви рамене.

— Не можем да променим положението. Можем само да се справим с това, което имаме. Забрави странните работи, полицай. Все едно да се опитваш да разбереш защо изобщо се случва нещо. Не можеш да го направиш. Ако копелето на ъгъла на онази улица не бе носило камера, никой нямаше да е чувал за Родни Кинг и нямаше да има бунтове, убийства и побоища. Не можем да сме господари на положението.

— Шибано положение — изруга Гонзалес.

— Просто ми се иска да не бяха деца — вметна Нюкърк.

— О, боже — изпъшка Денис и красноречиво завъртя очи.

— На всички ни се иска това — каза лейтенантът, снишил гласа си до шепот. — На никого не му харесва. На нито един от нас.

„Но ти видя лицето й“ — искаше да каже Боби. Тя имаше красиво, открито лице. А големите й очи станаха още по-големи, когато ги погледна и застина за няколко секунди. Беше видяла нещо, което нито едно дете, нито едно момиченце не трябваше да вижда. Завинаги щеше да бъде белязана. Бяха я отровили. Също и момченцето. Бяха ги съсипали.

— Колко деца си спасил? — внезапно го попита Сингър.

— Какво?

— Като ченге. Когато работеше на улицата. Всички онези обаждания за домашно насилие. Работил си по стотици такива случаи. Изчислявал ли си някога броя на децата, които си спасил, когато си арестувал някой скапан баща или гадже на майката? Или си откарвал някоя надрусана курва, за да може децата й да бъдат взети от социалните служби? Колко смяташ, че са?

Нюкърк се замисли и връщайки се назад, не можа да ги преброи.

— Много — отговори накрая.

— Много — повтори тържествено лейтенантът. После наклони леко глава и впери очи в Боби. — Не се притеснявай. Няма дори да ти внушавам, че щом си спасил толкова много деца, тези двете не означават нищо. Но ако те се появят, ние затъваме. Просто и ясно. Ти, аз, Гонзо и Суон сме спасили и защитили хиляди граждани. Същите хора, които плюеха по нас и се държаха като животни без грам извинение. Ние бяхме единствените зрели хора там. Политиците и медиите се огъваха пред тези животни, даваха им това, което искаха, говореха почти нежно за проблемите им. Само ние, полицаите, можехме да държим нещата под контрол. Ние правехме добро. Ние газехме в блатото с лайна и спасявахме живота на хората, така че те сетне да могат да смажат с тухла главата на някой шофьор на камион посред бял ден на улицата и да плеснат доволно с ръце за това. И накрая медиите заявиха, че размириците са били предизвикани не от размирниците, а заради ситуацията, която ние сме създали. Сякаш онези хора нямаха друг избор, освен да се държат като животни. Сякаш те не носеха отговорност за собствените си действия. Това беше благодарността им към нас, друже. Ние бяхме тези, които обрисуваха като престъпници.

Роб не отговори нищо.

— И каква беше нашата награда? — продължи Сингър. Федералните дойдоха да разследват отдела ни, сякаш ние бяхме проблемът. Не, ние си заслужихме това, което притежаваме сега — прошепна лейтенантът. — Не можем да позволим на никого, даже на деца, да ни го отнеме.

— Такава беше сделката — вметна Гонзалес.

Нюкърк кимна леко.

Гонзо внезапно се наведе напред, сложи огромната си ръка върху коляното на Роб и го стисна с изненадваща сила. Черните му очи пламтяха.

— Недей да ме прецакваш — каза той тихо, но с неподправена заплаха. — Нека ти обясня за какво става дума. През целия си живот като зрял човек моят дядо всеки ден е пресичал границата с Тексас, за да бере боб. Той не говореше английски и не можеше да чете на испански. Единственото, което знаеше, бе да работи здраво и да си държи устата затворена, за да може онова, което прави, да бъде от полза за децата и внуците му. Всеки ден, когато отивал на работа, на пропускателния пункт го карали да се съблича гол, за да го пръскат с ДДТ, та да не носи мръсните си мексикански въшки в чистичката им бяла страна. Той няколко пъти води баща ми да види какво прави, за да издържа семейството си, но баща ми видя само унижението на един добър човек. Това го изгаряше и когато разказваше как се отнасят с дядо ми, плачеше. Моят старец и майка ми работеха в полята на долината Сан Хоакин и ме издържаха, за да мога да уча в академията. Те също не говореха английски, но се погрижиха аз да го науча. Виж ме сега, Нюкърк. Погледни ме.

Роб не смееше да отклони поглед, нито да мигне.

— Виж къде живея, какво съм придобил. Притежавам повече отколкото цялото родно село на дядо ми. Мога да се грижа за хората, които се грижеха за мен. Това е проклетата американска мечта и ти няма да ми я прецакаш, разбра ли? Няма да се върна назад от положението, до което съм стигнал. Разбра ли?

— Да.

— Дано да е така. Знаеш какво се случи на Родейл, когато забрави споразумението, което сключихме.

Нюкърк кимна утвърдително.

— С нас ли си? — попита Сингър.

Всичко зависеше от отговора.

— С вас съм.

После си спомни за визитната картичка в задния си джоб.

 

 

— Полицейски участък в Аркадия — каза лейтенантът, като въртеше в ръце визитката. — Детектив Едуардо Виляторо. После написал на ръка отдолу „пенсиониран“. От старото ни свърталище.

— Познаваш ли го? — попита Гонзалес.

— Да — отговори Сингър. — Всъщност знам за него, защото винаги избягвах да се срещаме лично. Той е същият онзи местен досадник, който непрекъснато идваше да задава въпроси. Не може да познае и каменен зид, ако не се блъсне в него. Или е това, или не му пука.

— Това може да е лошо — вметна Боби.

Лейтенантът поклати глава, отхвърляйки идеята.

— Ами ако е тук заради… Нали се сещате?

— Тогава ще се справим с него — отговори спокойно Сингър.

Едуардо Виляторо! — Гонзалес изговори името със силен испански акцент точно както го бе направил Виляторо.

— Той е бивше ченге от малък град — каза лейтенантът, като върна визитката на Боби.

— Може би иска да се оттегли тук след пенсионирането си — подхвърли Гонзо. — Вероятно се е изтощил от многото големи случаи в кариерата си, като сваляне на котки от дървета или други подобни глупости. Това означава, че е пълна нула. Хайде да не ставаме параноици. Първо трябва да открием местонахождението на двама мъници.

Нещо удари силно по вратата и тримата бивши полицаи се спогледаха. Лейтенантът даде знак на Нюкърк да провери откъде е този шум.

Роб я приближи безшумно, после бързо хвана дръжката и рязко отвори.

Един чистач стоеше в коридора и тъкмо издърпваше парцала си от мястото, където бе блъснал вратата. На покрития с балатум под проблясваха в цветовете на дъгата мокри следи от сапунена вода. Нюкърк видя как човекът подскочи, когато той отвори, и неволно отстъпи назад. Чистачът изглеждаше около тридесет и пет годишен, затворник на облекчен режим, съдейки по оранжевия му гащеризон. Кестенявата коса се спускаше на кичури до тънките му рамене. Изпълнените му с тревога очи се местеха от Роб на Сингър и от него на Гонзалес.

— Какво искаш? — попита Гонзо иззад масата. Беше скръстил ръце пред гърдите си, така че бицепсите му изглеждаха по-големи, отколкото бяха в действителност.

— Нищо — отговори чистачът. — Просто мия.

— Чу ли нещо? — поинтересува се дружелюбно лейтенантът. — Всъщност как се казваш?

— Джей Джей.

— А какво ще кажеш за първия ми въпрос?

Джей Джей погледна за помощ към Нюкърк, но като не я откри, наведе глава и косата закри лицето му.

— Аз само мия. Не съм чул нищо. Дори не знаех, че тук има някой.

— Не че имаше какво да се чуе — каза Сингър. — Ние помагаме в разследването на изчезналите деца.

Чистачът кимна, от което косата му се разлюля.

— Не се тревожи, Джей Джей — рече лейтенантът.

Роб затвори вратата.

— Вие, момчета, сте станали параноични — заяви Гонзалес, като се усмихна. — Държим нещата под контрол по възможно най-добрия начин. Освен това изиграхме шерифа.

 

 

Нюкърк винаги се радваше, когато шофираше по дългия павиран път сред гората и виждаше дома си да се появява между дърветата. Беше голяма представителна къща, неговата къща, макар че с неоколониалния си стил изглеждаше не намясто сред огромните сгради от дървени трупи, които преобладаваха в областта. Единственото нещо, което му харесваше повече от гледката й на дневна светлина, бе да я види осветена през нощта. Беше я построил преди три години и половина и още не можеше да повярва, че живее в нея.

На кръгообразната алея за коли имаше три автомобила: ленд роувъра на съпругата му, тауруса на сина му и стария пикап, който използваше за превоз на товари. Таурусът бе паркиран на мястото, което Роб бе запазил за себе си, така че влезе в къщата ядосан.

Понякога, помисли си той, семейството му не оценяваше какво притежаваха сега, както и че това не бе постигнато така лесно. Те нямаха представа какви жертви бе направил, за да създаде този нов живот, какво бе извършил, за да могат момчетата му да растат като Том Сойер, а не като Фифти Сент[3]. Сингър и останалите просто бяха искали да се махнат от една професия, която им бе станала противна и непоносима. Нюкърк бе напуснал заради семейството си, за да го спаси. Искаше му се те да го знаят, да ценят това, което имаха сега.

Момчетата и дъщеря му седяха край кухненската маса и вече вечеряха. Съпругата му Маги вдигна очи и го изгледа гневно. Роб забеляза празния куверт, сложен за него.

Едва тогава си спомни, че Маги му бе заръчала да се прибере рано за семейната вечеря с децата, тъй като събирането им заедно напоследък бе толкова рядко заради пролетните тренировки по бейзбол, футболните занимания на десетгодишната Линдзи и всичко останало.

— О, боже — изпъшка Нюкърк. — Съвсем забравих.

Момчетата гледаха в чиниите си. Знаеха, че майка им е ядосана, и не искаха да се окажат в центъра на кавгата.

— Бях в шерифството…

— И щеше да се обадиш — довърши изречението му тя.

Той затвори вратата зад себе си. В къщата се възцари тишина. Чувстваше се зле най-вече заради децата. Синовете му можеха да го понесат, помисли си той, те бяха тийнейджъри, напълно погълнати от спорта, момичетата и айподите си. Обаче Линдзи можеше да съкруши сърцето му. Тя боготвореше баща си. Познаваше само добрия татко, този от Айдахо. Не знаеше какъв е бил преди, какво е направил, за да успее.

Маги блъсна назад стола си и отиде при него.

— Даваш ли си сметка колко е трудно да се планира нещо? — попита го тя. Той я погледна. Беше бясна. — Една вечер те помолих да се прибереш в определено време и ти не можа да го направиш. Една-единствена вечер.

Нюкърк отстъпи назад и се взря в очите й.

— Виж, съжалявам, че забравих. Обаче някакви деца са изчезнали и аз предложих помощта си, за да ги намерим. Бях в шерифството с лейтенант Сингър и сержант Гонзалес.

Като чу имената, тя застина.

— Какво? — Очите й се напълниха със сълзи. — Боби, мислех, че сме загърбили онзи живот. Обеща ми. Ти ми обеща.

Искаше му се да попита: „Не те ли е грижа за онези деца?“, но не можа да се насили да го каже. Не и с това, което знаеше.

— Е, поне окончателно ли се прибра у дома?

Той не отговори веднага.

— Не, дойдох, колкото да се преоблека. Вероятно ще съм там цялата нощ.

Очите на Маги се разшириха, лицето й се изопна, придобивайки мъртвешки вид. Тя се извърна и се насочи право към банята, която бе в съседство с всекидневната. Трясъкът от затръшнатата врата отекна в цялата къща.

Нюкърк остана да стои със зачервено лице. По-малкият му син Джейсън погледна към него.

— Остана малко пържола, ако искаш.

Вместо да му отговори, Роб се обърна към седемнадесетгодишния Джош:

— Когато свършиш с вечерята, искам да преместиш колата си. Паркирал си на моето място.

— Добре — отвърна с въздишка Джош.

— Ще се видим утре, деца — каза Нюкърк, поемайки по стълбите към спалнята си, за да се преоблече. — Кажете на майка си, че трябва да тръгвам.

Бележки

[1] ЛАПУ — Лосанджелиско полицейско управление. — Б.р.

[2] Разговорен термин за полицията и полицейските органи. — Б.пр.

[3] Артистичен псевдоним на Къртис Джеймс Джаксън III — известен американски рапър. — Б.пр.