Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2022 г.)

Издание:

Автор: Ч. Дж. Бокс

Заглавие: Синята зона

Преводач: Венера Атанасова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Коректор: Стоян Меретев

ISBN: 978-954-26-1010-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15140


На Ан Ритънбърг…

и както винаги на Лори

Първи ден. Петък

В страните, където сдруженията са свободни, тайни общества не съществуват. В Америка има фракции, но не и конспирации.

Алексис дьо Токвил, „Демокрацията в Америка“, 1835 г.

ДОБРЕ ДОШЛИ В ТИХООКЕАНСКИЯ СЕВЕРОЗАПАД!

(надпис в залата за пристигащи на летището в Спокан)

Петък, 16:28 часа

Ако дванадесетгодишната Ани Тейлър не бе решила да заведе на риболов малкия си брат Уилям в онзи петъчен априлски следобед, потопен във винаги влажната пролет на Северно Айдахо, тя никога нямаше да види екзекуцията, нито щеше да погледне право в очите палачите. Обаче Ани бе ядосана на майка си…

Преди да станат свидетели на убийството, те си проправяха път сред все още мокрите върби близо до Санд Крийк. Бяха нахлузили върху дрехите си найлонови чували за боклук, за да ги опазят сухи. Извитите нагоре елшови листа бяха пълни с вода от сутрешния дъжд, а между клоните висяха паяжини, обсипани с водни капчици. Когато сиво-черните купести буреносни облаци преминаваха пред слънцето, светлината сред дърветата помръкваше, размивайки очертанията на сенките, и гората потъваше в обезсърчителен мрак. Земята под дърветата беше черна и подгизнала, а на пътеката — кална и хлъзгава. Обувките им издаваха шляпащ звук, докато двамата крачеха нагоре по течението на потока.

Ани и Уилям бяха излезли от дома си, който се намираше в края на града. Изминаха няколко километра на автостоп с пощальонката Фиона и вървяха почти два часа в напразно търсене на вир със спокойна вода.

— Това май не беше толкова добра идея — рече десетгодишният Уилям, повишавайки глас, за да надвика бученето на буйните придошли води на потока.

Ани спря, ядосана, и се обърна към брат си, оглеждайки го внимателно. Изпод найлоновия му чувал стърчеше дълга въдица. Уилям няколко пъти бе закачал върха й в клоните и снопче борови иглички се бе втъкнало в един от водачите на кордата.

— Каза, че искаш да отидеш на риболов, затова те водя да ловиш риба.

— Но ти нищо не разбираш от риболов — отвърна момчето. Очите му се разшириха и долната му устна затрепери, което се случваше винаги преди да заплаче.

— Уилям…

— Трябва да се връщаме.

— Не плачи, Уилям.

Той погледна настрани. Тя знаеше, че брат й се опитва да преглътне сълзите — личеше си от начина, по който изкриви уста. Момчето се мразеше, задето се разплаква толкова лесно и често, знаеше, че не може да контролира емоциите си. Ани нямаше този проблем.

— Колко пъти Том ти обещава, че ще те заведе за риба? — попита тя.

Уилям продължаваше да избягва погледа й.

— Много — отвърна той.

— А колко пъти те е водил?

— Знаеш колко — тросна се сърдитият й брат.

— Да, знам.

— Ала той донякъде ми харесва… — призна Уилям.

— А на мен — не — отсече Ани.

— Ти не харесваш никого.

Момичето понечи да отговори, но се възпря, като си помисли: „Може би е прав“.

— Обичам те достатъчно, за да те заведа за риба, макар че не знам как се лови. Освен това едва ли ще е толкова трудно, щом Том може да го прави.

Ъгълчетата на устните му се извиха в дръзка усмивка.

— Предполагам, че е така.

— Виж — каза Ани, като вдигна найлоновия чувал, за да му покаже, че носи рибарската жилетка на Том. Беше я взела, без да пита, от закачалката в дома им. — Това нещо е пълно със стръв и мухи, и всякакви други неща. Просто ще ги завържем на кукичката на въдицата ти и ще ги хвърлим ей там. Рибата не може да е по-умна от Том, така че какво толкова трудно има?

— Да бе, щом Том може да го прави… — допълни момчето с още по-широка усмивка.

Точно тогава чуха бръмченето на някакъв автомобил, заглушено от рева на разпенената вода…

 

 

Предателството им се разкри още тази сутрин, когато Том слезе долу и попита:

— Какво има за закуска?

Облечени за училище, Ани и Уилям седяха на масата и ядяха зърнена закуска — сладък попкорн за брат й и захаросан корнфлейкс за нея. Том зададе въпроса си, сякаш това бе най-нормалното нещо на света, но не беше така. Никога преди той не бе присъствал в дома им на закуска, никога не бе оставал през нощта.

Носеше същите смачкани дрехи от предната вечер, когато се бе появил след вечеря, за да види майка им. Наричаше ги рибарските си дрехи — широки, провиснали панталони, които се закопчаваха с цип на бедрото, и свободна риза с много джобове. Това беше нова територия за Ани и тя не искаше да я изследва.

Вместо това тя се загледа втренчено в големите му боси ходила. Те изглеждаха восъчнобледи като краката на труп, но върху палците му имаше снопчета черни косми, които хем привличаха погледа й, хем я отвращаваха.

Том прекоси трапезарията, шляпайки по покрития с линолеум под.

— Майка ви къде държи кафето? — попита.

Уилям бе замръзнал на стола си с широко отворени немигащи очи. Лъжицата бе застинала пред устата му, топчетата попкорн се поклащаха в млякото. Той промълви:

— В онази метална кутия на плота.

Том повтори развеселено: „Онази метална кутия“ — и зареди кафеварката. Ани пронизваше с очи гърба му, оглеждайки рибарската му риза. Той беше едър, мускулест и винаги престорено дружелюбен, помисли си тя.

Том рядко се появяваше в дома им без подарък за тях — обикновено нещо неуместно и взето в последния момент, като парче салам „Слим Джим“ или йо-йо, купени от смесения магазин в края на улицата. Обаче тя никога не го бе виждала такъв — рошав, сънен, раздърпан, говорещ за пръв път на двамата, сякаш бяха зрели хора, които знаят къде е кафето.

— Какво правиш тук? — попита Ани.

Той извърна глава. Погледът му бе мътен и разфокусиран.

— Правя кафе.

— Не. Имам предвид в моята къща.

Уилям най-после излезе от вцепенението си и поднесе лъжицата към устата си. Очите му не се отделяха от гърба на Том. Капка мляко се плъзна от ъгълчето на устните му и се спря на брадичката му като бяло мънисто.

— Твоята къща ли? — възкликна Том. — Мислех, че е на майка ти.

„Ама че е весел!“ — помисли си Ани ядосано.

Това ли закусвате? — попита той, като взе кутиите със зърнени закуски и повдигна вежди.

— И препечени филийки — отвърна Уилям с пълна уста. — Понякога мама приготвя яйца. И палачинки.

Ани го стрелна с убийствен поглед.

— Може да помоля Моника да ми приготви няколко яйца — промърмори Том повече на себе си, отколкото на тях. Той си сипа чаша кафе, преди да се препълни каничката. Няколко капки изпращяха на горещия котлон.

„Значи е Моника, а не майка ви“ — помисли си Ани.

Шляпайки по пода, Том дойде до масата, дръпна един стол и седна. От него я лъхна парфюмът на майка й, от което й призля.

— Това е столът на мама — каза момичето.

— Тя няма да има нищо против — отвърна той, разтягайки уста във фалшива снизходителна усмивка. За него те отново бяха деца, макар да й се стори, че е леко уплашен от нея. Може би сега осъзнаваше какво е направил. А може би не. Том демонстративно пренебрегна Ани, която го изгледа свирепо, и се обърна към Уилям.

— На училище, а? — подметна той, като посегна и разроши косата на момчето.

Уилям кимна утвърдително, все така ококорен.

— Жалко, че не можеш да си вземеш почивен ден и да дойдеш с мен за риба. Снощи наистина хванах страхотни парчета. Донесох няколко на майка ви, за да ви ги приготви за вечеря.

— Искам да дойда — каза Уилям, като изпъчи гърди. — Никога не съм ходил на риболов, но мисля, че мога да се справя.

— Обзалагам се, че можеш, човече — отвърна Том, като сръбна от горещото кафе. Той махна към претъпканото с вещи задно антре до кухнята, където бе закачил рибарската си жилетка и бе подпрял въдицата си в единия ъгъл. — В камиона си имам още една въдица, която можеш да използваш.

Уилям внезапно взе да се върти възбудено на стола си.

— Хей, днес свършваме училище по-рано! Може да отидем след това, а?

Том погледна към Ани за разяснение.

— Предсрочно ни пускат — каза тя невъзмутимо. — Свършваме на обяд.

Том сви устни и кимна, като отмести очи от нея, насочвайки вниманието си изцяло към момчето.

— Ами тогава може да те взема след училище и да те заведа. Но трябва да попитам майка ти. Ако разреши, ще те взема пред училището. Искаш ли да дойдеш и ти, Ани?

Тя бързо поклати глава.

— Не.

— Трябва да се успокоиш малко — рече й Том, усмихвайки се снизходително.

— А ти трябва да си вървиш у вас — отвърна момичето.

Той се канеше да отговори, когато майка й слезе по стълбите с извърната към входната врата глава. Ани видя как тя забързано прекоси всекидневната, дръпна леко пердетата и погледна навън, за да се увери — както си помисли момичето — че камиона на Том го няма. Като видя, че все още е там, майка й се обърна с ужасено изражение и чак тогава ги забеляза: Том, Ани и Уилям, седнали край кухненската маса. Момичето видя как кръвта се оттече от лицето й и за миг й дожаля за нея. Но само за миг.

— Тооом — изрече провлачено майка й, повишавайки тон, сякаш това само по себе си бе цяло изречение, означаващо много неща, но най-вече: „Защо още си тук?“. — Не трябва ли да ходиш на работа? — добави тя.

Том беше шофьор на камион за доставка на стоки към фирма Ю Пи Ес. Ани бе свикнала да го вижда облечен с кафявата му униформа след работа. Ризата и панталоните му бяха извънредно тесни.

— Мда… — отвърна той, като се изправи толкова бързо, че разля кафе на масата. — По-добре да тръгвам, деца. Ще закъснея.

Ани видя как Том и майка й си размениха погледи, когато той мина припряно край нея и изскочи навън. Тя мислено благодари на Бога, че не се целунаха за довиждане, иначе щеше да повърне на мига.

— Мамо — обади се Уилям, — Том ще ме заведе за риба след училище.

— Чудесно, скъпи — отвърна разсеяно майка й.

— Иди да си измиеш зъбите — подкани го Ани, приемайки овакантената роля на възрастен. — Трябва да тръгваме.

Брат й затопурка нагоре по стълбите.

Тя погледна настойчиво майка си.

— Ще се омъжиш ли за него?

Майка й въздъхна, сякаш търсеше подходящите думи. Бавно вдигна ръце, после ги отпусна безсилно до тялото си. И така отговори на въпроса й.

— Ти ми каза… — повиши глас Ани.

Знам — прекъсна я нетърпеливо майка й. — Сега ти е трудно да разбереш. Навярно някой ден ще можеш.

Момичето стана от масата и занесе на мивката двете купички — нейната и на Уилям. Докато ги миеше, майка й продължаваше да стои на мястото си, без да помръдне.

— О, аз разбирам — каза момичето и махна с ръка към стълбите. — Ала Уилям не може. Той мисли, че си има нов татко.

Моника тежко въздъхна, сякаш дъщеря й я бе зашлевила. На момичето обаче не му пукаше.

— Ще говорим по-късно — каза тя, когато Ани я заобиколи и излезе през задната врата да чака Уилям на двора. Знаеше, че майка й ще е съсипана, защото не я бе целунала за довиждане. „Така й се пада — помисли си момичето. — Достатъчно е целувана напоследък“.

 

 

На обяд Ани чакаше Том заедно с Уилям пред училището. Двамата се оглеждаха за камиона, но така и не го видяха. Когато една товарна кола на Ю Пи ЕС зави в пресечката, Уили стисна ръка в юмрук и изръмжа: „Да!“.

Обаче Том не бе зад волана и изобщо не се появи.

След като взеха въдицата и рибарската му жилетка, Ани и брат й излязоха от града и поеха по мокрия банкет на щатската магистрала. Тя вървеше отпред. Знаеше, че някъде там има поток. Една жена, караща малък жълт пикап, спря до тях.

— Накъде сте се запътили толкова решително? — попита тя с писклив като на малко момиченце глас.

Ани моментално изпита неприязън към нея. Беше от онези жени в напреднала възраст, които си мислят, че са млади и изящни, а не набити и дебели.

— За риба — отговори момичето. — Ей там, по-нагоре, на потока.

Жената се представи като Фиона и поясни, че доставя пощата по фермите в района и тъй като отива в същата посока, ако искат, може да ги откара. Въпреки че Уилям поклати отрицателно глава, Ани прие поканата.

Докато навлизаха все по-навътре в гората и започваха от време на време да зърват потока между дърветата, жената не спираше да говори. Държеше се така, сякаш се интересуваше от тях, но всъщност не й пукаше, помисли си Ани. Фиона бе твърдо решена да ги убеди, че разнасянето на пощата е много важна работа, която не всеки може да върши. Сякаш очакваше момичето да възкликне: „О, вие доставяте пощата!“. От парфюма на жената в малката кабина направо не можеше да се диша. Очите на Ани се насълзиха и тя сръга с лакът Уилям, който си бе запушил носа.

— Може ли да ни оставите тук? — попита момичето на един участък от пътя, който не се отличаваше с нищо друго, освен че оттам се виждаше потокът.

— Сигурни ли сте, че това място ви устройва, приятели? — попита Фиона след доста дълго мълчание.

— Разбира се — излъга момичето.

Те й благодариха и слязоха. Уилям се притесняваше, че рибата ще го надуши, защото сега дрехите му смърдяха на парфюм. Сестра му го убеди, че рибите нямат обоняние. Не че знаеше нещо за тях…

 

 

Може би, помисли си Ани, мъжете не ги бяха забелязали, защото тъмнозелените найлонови торби, които носеха върху дрехите си, се сливаха почти напълно с гъстия храсталак. Навярно непознатите се бяха успокоили, след като не бяха видели друга кола в района. Сигурно си мислеха, че около тях няма никого другиго, още по-малко пешеходци. Но Ани ги виждаше много добре. Различаваше профилите на четирима мъже, които седяха в бял джип, паркиран в района на къмпинга.

Под прогизналите дървета беше мокро и тъмно, въздухът бе изпълнен с мириса на бор и глина и с водните пръски на потока. Като се изключи белият джип, къмпингът изглеждаше пуст. Близо до автомобила имаше маса за пикник и ниско черно огнище.

Ани забеляза как шофьорът слезе и хлопна вратата след себе си, огледа района на къмпинга и се върна до джипа. Беше на средна възраст или малко по-стар, жилест, в отлична физическа форма и с атлетична походка. Имаше късо подстригана бяла коса и слабо, загоряло от слънцето лице.

От автомобила слязоха още трима мъже. Бяха облечени с шушлякови якета, а единият носеше бейзболна шапка. Той сложи на масата за пикник стек с шест бири, измъкна от него четири шишета, отви капачките и ги прибра в джоба на якето си.

Мъжете, изглежда, се чувстваха добре в компанията си, помисли си Ани, съдейки по това как си кимаха, усмихваха се и си говореха помежду си. Не можеше да чуе какво казват заради шума от бурните води на потока зад нея. Мъжът с бейзболната шапка раздаде бири на всички и отпи голяма глътка от своята. Те не седнаха около масата — „Много е мокро“, помисли си момичето, — а стояха прави един до друг.

Ани усети през найлоновия чувал, че Уилям я дърпа за ръката. Погледна го, а той посочи назад, към пътеката, по която бяха дошли, правейки й знак, че иска да си ходят. Тя кимна в смисъл „изчакай само минутка“ и отново погледна към къмпинга. Беше вълнуващо да шпионира четиримата мъже. Те едновременно я интригуваха и отблъскваха може би защото майка й привличаше толкова много от тях.

Случилото се след това бе ужасяващо.

Шофьорът заобиколи групичката, сякаш се връщаше към джипа, после внезапно се обърна и опря показалеца си в гърдите на единия от тях — мъж с чуплива коса — като му каза нещо грубо. Явно изненадан, къдрокосият залитна назад. Сякаш по даден сигнал мъжът с бейзболната шапка и един висок мургав мъж леко отстъпиха и застанаха редом с шофьора, обърнати с лице към този с чупливата коса. Той захвърли настрана бирената си бутилка и вдигна напред ръце с обърнати нагоре длани в жест на недоумение.

— Ани… — прошепна умолително Уилям.

Тя видя как мургавият измъкна пистолет иззад гърба си, насочи го към къдрокосия и стреля три пъти. Чуха се приглушени изстрели. Мъжът с чупливата коса политна назад, направи няколко крачки, спъна се в огнището и падна в калта.

На Ани й секна дъхът, сърцето й сякаш се качи в гърлото. Имаше чувството, че ще се задуши. Усети остра болка в ръката и за секунда си помисли, че някой заблуден куршум я е улучил, но сетне видя, че Уилям се е вкопчил с две ръце в нея. Той също бе видял ужасяващия разстрел. Не беше като по телевизията или във филмите, където изстрелът изтрещява оглушително, отхвърля жертвата назад, тя пада мъртва, а от разкъсаните й дрехи изригват фонтани кръв. В случая се чу просто „бум-бум-бум“ — като няколко последователни фойерверки. Тя още не можеше да осъзнае това, което се бе случило. Не можеше да повярва, че не е някакъв трик или шега, или игра на въображението й.

— Ани, да се махаме оттук! — проплака Уилям и момичето започна да отстъпва слепешката към потока.

Като стигна до водата, погледна назад, давайки си сметка, че са объркали пътя и не могат да продължат по-нататък.

— Не! — извика на брат си. — Не оттук. Да се върнем на пътеката.

Той се обърна към нея, обзет от паника, с широко отворени очи и пребледняло лице. Ани го хвана за ръката и го помъкна след себе си, като си проправяше път през храстите обратно към пътеката. Когато стигнаха до нея, тя погледна към къмпинга. Тримата мъже стояха край къдрокосия, стреляйки с пистолети в трупа му.

Бум-бум-бум.

Внезапно, сякаш погледът на Ани го бе привлякъл, шофьорът се извърна към нея. Очите им се срещнаха. Момичето почувства как някаква леденостудена вълна заля тялото й, опари върховете на пръстите на ръцете и на краката й и моментално я прикова на място. За миг шофьорът също остана като вкаменен.

Уилям изпищя:

— Той ни видя!

 

 

Тя тичаше както никога досега, дърпайки брат си след себе си, като крещеше:

— Не се отделяй от мен!

Бягаха по пътеката, която следваше плавните извивки на Санд Крийк. Отляво беше потокът, отдясно — тъмната гора. Мокрите клони драскаха лицето й и закачаха дрехите й. Ани чуваше собствените си писъци, сякаш ги надаваше някой друг.

Бум-бум-бум… Едно тънко дърво пред тях се разтресе и полуразтворените му цветни пъпки се посипаха като дъжд. Мъжете стреляха по тях.

Уилям плачеше, но не изоставаше. Стискаше толкова силно ръката й, че тя вече не чувстваше пръстите си, но не й пукаше. Някъде по пътя бе загубила едната си обувка в калта, но дори и не си помисли да се върне да я търси, и сега левият й крак направо замръзваше.

Нямаше представа колко далече бяха от пътя. Ако успееха да стигнат до него, можеше да им излезе късметът някой да ги откара у дома.

Брат й се закова на място толкова рязко, че Ани политна назад и падна. Да не би някой от мъжете да го бе сграбчил?

Видя, че всъщност въдицата му се бе заклещила между два дънера. Вместо да я зареже, той се опитваше да я издърпа.

— Пусни я, Уилям! — извика тя. — Просто я пусни!

Той обаче продължи да се мъчи, сякаш изобщо не я чуваше. Лицето му бе изкривено от решимост, по бузите му се стичаха сълзи.

— Пусни я! — изкрещя отново Ани.

Брат й потръпна от гласа й и най-сетне изостави въдицата. Тя скочи на крака и точно тогава забеляза една сянка да преминава сред дърветата, вдясно от тях. Беше мъжът с бейзболната шапка, който очевидно бе намерил успоредна пътека, по която можеше да ги изпревари и да им пресече пътя.

— Почакай, Уилям! — прошепна Ани, вцепенена от страх. — Не бива да продължаваме по тази пътека. Последвай ме.

Тя се запровира през гъстите храсти право към пътеката, където бе видяла да тича мъжът с бейзболната шапка. Когато излезе на нея, се поколеба за миг и като не забеляза никого, я пресече, шмугвайки се между два храста диви рози. Дърпаше Уилям след себе си. Този път не й се наложи да го подканя да тича.

Сега се отдалечаваха от потока, като вървяха направо през гъстата гора. Ани пусна ръката на брат си. Прескачаха с мъка повалени дънери и се промушваха през гъсталаци от изсъхнали и зелени храсти. Полумракът навътре се сгъстяваше. Нещо ниско и тромаво, може би миеща мечка, пробяга отпред и раздели шубрака пред тях.

Ревящият поток остана далече и в гората стана по-тихо. Внезапно до тях долетя вик, идващ някъде сред дърветата в ниското.

— Къде отидоха, мътните ги взели? — Беше един от мъжете.

— Чу ли това? — попита Уилям.

Ани спря, опря гръб в ствола на голям бор и кимна утвърдително.

— Мислиш ли, че ще ни застрелят, ако ни намерят?

Тя го погледна умолително, правейки му знак да замълчи.

Уилям се отпусна до нея и за няколко минути единствените звуци, които чуваха в гората, бяха непрестанното шумолене на капките вода, стичащи се от листата на дърветата, и собственото си дишане. Дори когато се съвзе от умората, ужасът не я напусна. Всяко дърво й приличаше на някого от мъжете. Всеки храст в първия момент й се привиждаше като човек с пистолет.

Момичето сведе поглед към брат си, който бе облегнал глава на един дънер, с леко отворена уста. Дрехите му бяха мокри и разкъсани. На голото му коляно, подаващо се от съдрания му крачол, тя видя дълбока драскотина, от която сълзеше тъмна кръв. Лицето му бе пребледняло.

— Съжалявам, че те доведох тук — зашепна Ани. — Не знаех какво правя…

— Те убиха онзи мъж — простена Уилям. — Застреляха го, а после отново гърмяха в него.

Тя си помисли: „Ще направят същото и с нас“, но на брат си каза:

— Ако продължим да вървим в тази посока, сигурно ще намерим пътя.

— А какво ще стане, ако те вече са там?

Ани сви рамене и въздъхна.

— Не знам.

— Как ще се приберем у дома?

— Нямам представа…

— Те просто продължиха да стрелят в него — повтори ужасено Уилям. — Чудя се какво ли им е направил, та да ги ядоса така?

 

 

Не след дълго те съзряха пътя през една пролука в шубрака пред тях. Ани накара брат си да клекне сред мокрите храсти и двамата останаха неподвижни няколко минути, с надеждата да чуят бръмченето на кола или камион.

— Приличаме на зайци — намръщи се Уилям, — просто си стоим тук, разтреперени от страх.

— Шшшт! — Стори й се, че чу шум от мотор. — Стой тук!

Ани залази на четири крака през ниските храсти. Вече не чувстваше босото си ходило, което бе цялото издрано и окървавено. Колкото повече наближаваше пътя, тревата ставаше по-гъста. Тя запълзя по корем към канавката. Изпита прилив на облекчение за първи път откакто бяха прозвучали изстрелите.

Ала точно тогава някой силно дръпна крачола й и момичето едва не извика.

— Аз съм — прошепна Уилям. — Боже, как подскочи!

— Казах ти да стоиш там — изсъска му тя.

— За нищо на света — рече брат й и допълзя до нея. — Какво ще правим?

— Ще чакаме, докато чуем някоя кола — отвърна Ани. — Като наближи, ще изскочим и ще се опитаме да я спрем, за да ни закара до града.

— А ако се окаже белият джип? — попита той.

— Тогава ще продължим да се крием — отговори тя.

— Не спомена ли, че си чула нещо?

— Така ми се стори. Но може и да съм се излъгала.

— Чакай малко… — Уилям вдигна глава над тревата. — Аз също го чувам.

Ани и брат й се спогледаха, когато шумът постепенно се усили — боботене на двигател, примесено с хрущенето на чакъл под гумите. Автомобилът идваше откъм града, обаче Ани си помисли, че ако някой спре за тях, най-вероятно ще бъде така добър да обърне и да ги откара до дома им. А щом колата се задаваше откъм града, малко вероятно бе това да е белият джип.

Момичето се промъкна малко по-напред и надзърна през тревата. Шумът от приближаващия се автомобил ставаше все по-силен.

Видя върха на антената, после покрива на кабината, след това предното стъкло… Вдигна глава.

Беше нов модел червен пикап само с един пътник.

Надавайки вик, Ани скочи на крака, издърпа Уилям и двамата застанаха на пътя.

Отначало не беше сигурна, че шофьорът я забеляза. Той караше бавно и на нея й се стори, че гледаше към дърветата отстрани, вместо към пътя. Но точно когато Ани размаха ръце, пикапът намали и тя разпозна шофьора — беше господин Суон. Преди време той се бе срещал с майка им и макар да бе много по-възрастен от нея и нещата да не се бяха получили, се бе държал любезно с тях.

Оскар Суон спря, протегна се през седалката и отвори вратата на пикапа. Ани Тейлър заплака от облекчение. Горещите сълзи обляха лицето й.

— Хей — каза мъжът, като ги огледа, — добре ли сте? Загубихте ли се?

— Моля ви, ще ни закарате ли у дома? — попита през сълзи момичето.

— Какво се е случило?

— Моля ви, закарайте ни вкъщи — обади се Уилям. — Видяхме как убиха един човек.

Какво?

Докато брат й се качваше в пикапа, Ани чу бръмченето на друг автомобил. Тя погледна към пътя. Нещо проблесна зад завоите, между стволовете на дърветата.

Беше белият джип.

— Лягай на пода! — изкрещя на брат си. — Това са те!

— Ани, какво става? — попита Суон, като я изгледа недоумяващо.

— Те искат да ни убият — отвърна тя. Скочи бързо в пикапа, тръшна вратата след себе си и се сви на пода заедно с Уилям.

— О, я стига шеги! — смръщи се невярващо Оскар.

— Моля ви, просто карайте — проплака Ани. — Моля ви, тръгвайте.

Суон включи отново двигателя и тя усети, че пикапът потегли, чувайки хрущенето на чакъла под гумите.

— Може би трябва просто да ги спра и да ги попитам какво става — каза Оскар. — Сигурен съм, че има някакво недоразумение.

Не! — извикаха двете деца едновременно.

Ани вдигна поглед към господин Суон и видя объркването, изписано на лицето му. Ами ако мъжете в джипа му махнеха да спре, за да поговорят? По тези междуселски пътища не беше необичайно да се видят спрени една до друга коли, докато шофьорите им си приказваха или се шегуваха.

— Моля ви, не спирайте — повтори тя отново.

— Не знам какво става — отвърна Суон, — но вие двамата несъмнено сте изплашени до смърт.

Той сви устни и се взря напред. Искаше й се да може да види колко близо е белият джип и какво правят мъжете в него. Вместо това Ани прегърна Уилям и се втренчи в Суон.

— Те ми махат да спра — каза той, без да поглежда към децата.

— Недейте. Моля ви.

— По-добре да се разбера с тях…

Ани почувства, че отново ще се разплаче, и се помъчи да преглътне сълзите си.

Пикапът намали. Тя опита да се сниши заедно с брат си още по-плътно към пода. С ръката, с която го притискаше, усети как сърцето му бие лудо в гърдите. Затвори очи сякаш като не виждаше мъжете, те нямаше да погледнат в колата и да я забележат.

— Добър ден, господин Сингър — поздрави Суон, като свали стъклото на пикапа.

— Добър ден — отговори Сингър.

Той бе шофьорът, предположи Ани. Господин Суон го познаваше.

— Случайно да сте видели едни деца по пътя? — попита Сингър.

— Вашите ли са? — поинтересува се Оскар.

— Не, не са. Както знаете, моите вече са големи и семейни. Не знам кои са. С тези двама приятели ловяхме риба и се забавлявахме край потока, но явно сме уплашили децата. Стреляхме по мишена, като не знаехме, че те са там. Сигурно са си въобразили, че са видели нещо нередно…

— Стреляхте по мишена ли?

— Да, опитваме се да излизаме на всеки два месеца, за да запазим формата си. Както и да е, искаме да успокоим бедните дечица, че не сме имали лоши намерения.

Ани отвори очи, за да погледне Оскар. Щеше й се да извика: „Не го правете!“.

— Май доста сте ги уплашили, а? — подхвърли Суон.

— Опасявам се, че е така. Както и да е, но трябва да ги намерим и да им обясним, че всичко е наред.

— А всичко наред ли е?

Сингър не отговори.

— Ще бъде, като намерим онези хлапета — обади се друг мъж с лек мексикански акцент.

Ани предположи, че това е мургавият с мустаците.

— Значи не сте ги видели? — попита отново Сингър.

Суон се поколеба.

Ани стисна очи и се приготви да умре. Не разбра по-голямата част от последвалия разговор, защото той бе заглушен от бученето на кръвта в ушите й. Чу обаче господин Суон да казва, че бърза, понеже имал уговорена среща и ако закъснеел, щели да го търсят.

— Щом е така — отвърна неохотно Сингър, — по-добре заминавайте.

Ани не можеше да повярва на късмета си, когато си даде сметка, че пикапът отново се движи.

— Мисля, че трябва да останете на пода, деца — каза Оскар.

— Къде ни карате? — попита момичето.

— Моята къща е малко по-нагоре по пътя, а и трябва да се обадя по телефона.

— Защо не ни закарате у дома?

— Защото не искам пак да се натъкна на тези типове — отговори той. — Познавам ги от времето, когато бях в силите на реда. Историята, която ми разказаха, не ми се стори много смислена.

— Защото ние ви казахме истината — рече Ани, чувствайки как сълзите напират в очите й.

— Може би — замисли се Суон. — Дръжте главите си наведени.