Серия
Четвероевангелие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Travail, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
fwiffo(2022 г.)

Издание:

Автор: Емил Зола

Заглавие: Труд

Преводач: Никола Шивачев

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: френски

Издание: трето (не е указано)

Издател: Профиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: роман

Националност: френска (не е указана)

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 28.VII.1978 г.

Редактор: Васил Каратеодоров

Редактор на издателството: Цветан Николов

Художествен редактор: Лиляна Басарева

Технически редактор: Лиляна Недевска

Художник: Стефан Груев

Коректор: Кръстина Велчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17290


Първа книга

pyrva_chast.jpg

I

Като се разхождаше без определена цел, Люк Фроман излезе от Боклер и тръгна нагоре по пътя за Бриа, който минава по дефилето, където между двата високи рида на Монбльозките планини тече река Миона. И щом наближи „Бездната“, както се казват в този край стоманолеярните на Кюриньон, на края на дървения мост той забеляза две тъмни и хилави фигури, притиснати боязливо към парапета. Сърцето му се сви. Едната беше жена, на вид много млада, бедно облечена, с глава, полускрита под дрипав вълнен шал; а другата беше едно около шестгодишно окъсано дете с бледо лице, което се държеше за полата й. Двете фигури бяха втренчили очи във вратата на завода и чакаха неподвижно с мрачното търпение на отчаяните.

Люк се спря и също се загледа. Наближаваше шест часът, денят преваляше вече, настъпваше влажна и тъжна нощ от средата на септември. Беше събота и от четвъртък дъждът не бе престанал. Сега не валеше, но силен вятър продължаваше да гони в небето черни облаци, дрипи, от които се изцеждаше мръсен и жълтеникав здрач, навяващ смъртна тъга. Прорязан от релси, пътят от едри павета, разместени от непрекъснатото движение, приличаше на река от черна кал, повлякла всички прахоляци на каменовъглените мини от околността на Бриа, чиито гальоти сновяха безспир. И тези въглищни прахоляци, почернили като в траур цялото дефиле, се стичаха на струи върху олющената грамада на заводските сгради, сякаш замърсяваха дори и мрачните облаци, които безкрайно се носеха като валма от дим. Вятърът навяваше страшна тъга, сякаш този тръпнещ и съмнителен здрач носеше края на един свят.

Спрял се на няколко крачки от младата жена и детето, Люк чу как детето каза с благоразумен и решителен тон на малък мъж:

— Слушай, како, искаш ли аз да му говоря! Така може би по-малко ще се разгневи.

Но жената отвърна:

— Не, не, братче, това не е детска работа.

И те продължиха да чакат мълчаливо, с вид на неспокойно примирение.

Люк гледаше „Бездната“. От любопитство на човек от професията той я беше посетил миналата пролет, когато за пръв път дойде в Боклер. А сега, за няколкото часа, откакто отново бе тук, повикан от приятеля си Жордан, той знаеше вече подробности за ужасната криза, която изживяваше този край: страшна двумесечна стачка, масово разорение и на двете страни, заводът много пострадал от спирането на работата, работниците полумъртви от глад в голямата ярост на своето безсилие. Едва завчера, в четвъртък, работата била подновена след взаимни отстъпки, ожесточено оспорвани, изскубнати с големи усилия. И работниците се върнали нерадостни, незадоволени, като победени, разярени от положението си, запазили в сърцата си само спомена за своите страдания и силното желание да си отмъстят.

Под безумния бяг на траурните облаци „Бездната“ простираше мрачната грамада на сградите и хангарите си. Това бе израснало тук чудовище, което постепенно бе разширило покривите на своя малък град. По цвета на керемидите, които се разстилаха като покривки и се удължаваха във всички посоки, можеше да се отгатне различната възраст на постройките. Сега заводът се простираше на много хектари, държеше хиляди работници. Синкавите плочи на високите покриви на големите халета с двойни прозорци стърчаха над почернелите керемиди на първите много по-скромни помещения. Отгоре, от пътя, се виждаха наредените като кошери гигантски пещи за остоманяване, както и пещта за закаляване, висока двадесет и четири метра, където големите цеви на оръдията, изправени едно срещу друго, бяха потопени в маслена петролна баня. А още по-нагоре дишаха комини, комини от всички ръстове, цяла гора, която смесваше своя дъх от сажди с летящите сажди на облаците, а пък тънките тръби за изпускане на пара изхвърляха на равни интервали белите стълбове на своето шумно дишане. Би казал човек, че това дишане на чудовището, прахоляците, парите, които непрекъснато се отделяха от него, му създаваха един постоянен облак от потта на неговата работа. Освен това се чуваше пулсирането на органите му, ударите и бученето на неговото напрежение, трясъкът на машините, ясният ритъм на ковашките чукове, големите ритмични удари на механичните чукове, които звънтяха като камбани и от които земята се тресеше. А по-близо, край пътя, в една малка сграда, нещо като изба, където първият Кюриньон беше ковал желязото, се чуваше силният и ожесточен танец на два малки механични чука, биещи тук като същински пулс на колоса, всичките пещи на който пламтяха едновременно като унищожители на живота.

В жълто-червеникавия и изпълнен с отчаяние здрач, който постепенно заливаше „Бездната“, нито една електрическа лампа не светеше още в дворовете. Никаква светлина не блестеше по прашните прозорци. Само един гъст пламък, излизащ през зеещата врата на едно от големите халета, пробиваше мрака като дълга струя от топяща се звезда. Навярно някой майстор пудльор беше отворил вратата на своята пещ. И нищо друго, дори някаква заблудена искрица, не издаваше царството на огъня, гърмящия огън в този помрачен град от труд, вътрешния огън, обхванал го напълно, укротения огън, подчиняващ, огъващ и фасониращ желязото като мек восък, даващ на човека власт над земята, откакто първите потомци на Вулкан са го покорили.

Часовникът на малката кула, която се извисяваше над сградата на администрацията удари шест часа. И Люк отново чу бедното дете да казва с ясния си глас:

— Слушай, како, скоро ще излязат.

— Да, да, зная — отвърна младата жена. Стой мирно.

В движението, което беше направила, за да го задържи, дрипавият вълнен шал се бе свлякъл малко от лицето й и Люк се изненада от нежността на нейните черти. Тя навярно нямаше двадесет години, русите й коси бяха в безредие, бедното й дребно и слабо лице му се видя грозно с тия сини очи, измъчени от плач, и с тая бледа уста, опечалена от страдания. И какво слабо моминско тяло под старата изтъркана рокля! И с каква трепереща и слаба ръка притискаше към полата си детето, навярно малкото й братче, русо като нея, също така лошо вчесано, но на вид по-силно и по-решително! Люк почувствува, че страданието му расте, когато двете тъжни същества подозрително започнаха да се безпокоят от този господин, който се беше спрял тук и ги наблюдаваше с такава упоритост. Най-вече тя изглеждаше смутена от вниманието на един двадесет и пет годишен момък, толкова едър, толкова хубав, с широки рамене, с големи ръце, с лице, излъчващо здраве и радост, твърдите черти на което завършваха с право чело като кула, кулата на Фроманови. Тя беше извила очи пред чистосърдечно отворените кафяви очи на младия мъж, които я гледаха право в лицето. После се осмели да хвърли бегъл поглед; и като видя, че той й се усмихва с доброта, дръпна се малко назад, смутена от голямото си нещастие.

Чу се биене на камбана, стана раздвижване в „Бездната“ и започна излизането на дневните смени, които нощните смени щяха да заместят; защото никога не спира хищният живот на чудовището, то пламти и кове ден и нощ. Обаче работниците закъсняха да се появят, повечето от тях бяха поискали аванс, макар че работата бе подновена от четвъртък, но голям беше гладът в семействата след двумесечната страхотна стачка. И най-сетне ги видя да излизат, да се точат един по един или на малки групи, с наведени глави, мрачни и забързани, стискайки в дъното на джоба си няколко бели, толкова скъпо спечелени монети, които щяха да дадат малко хляб на децата и на жената. И изчезваха по тъмния път.

— Ето го, како — прошепна детето. — Виждаш ли го добре, той е заедно с Бурон.

— Да, да, млъкни.

Бяха излезли двама работници, двама приятели пудльори. Първият, този, който вървеше с Бурон, беше метнал на рамо сукненото си сако; той беше едва на двадесет и шест години, с червена коса и брада, дребен на ръст, но със здрави мускули, с гърбав нос под изпъкнало чело, челюстите му бяха яки, а скулите му издадени напред, обаче се смееше приятно, което го правеше мъжкар, умеещ да побеждава. А Бурон, пет години по-възрастен от него, стегнат в старото си сако от зеленикаво кадифе, беше едър дявол, грубоват и слаб, чието конско лице с дълги бузи, къса брадичка и присвити очи изразяваше спокойния характер на човек, който лесно понася живота и винаги е превит под властта на някой другар.

Само с един поглед Бурон забеляза тъжната жена и детето от другата страна на пътя, на края на дървения мост, и бутна с лакът приятеля си.

— Я виж, Рагю. Жозин и Нане са тук… Пази се, ако искаш да не ти досаждат.

Рагю, разгневен, стисна юмруци.

— Проклето момиче! Омръзна ми, изхвърлих я навън… Само да се опита да ме закачи, ще видиш какво ще стане!

Изглеждаше малко пиян, както често се случваше в дните, когато превишаваше трите литра, от които, както казваше, имал нужда, за да не може огънят на пещта да изсуши кожата му. И в това полупияно състояние той се отдаваше най-вече на жестоко самохвалство, за да покаже на някой другар как се отнася с момичетата, когато вече не ги обича.

— Знаеш ли, ще я залепя на стената. До гуша ми дойде от нея!

Жозин, с Нане до полата й, беше напреднала бавно, плахо. Но се спря, като видя, че двама други работници се приближават до Рагю и Бурон. Те бяха от една нощна смяна, идваха от Боклер. По-възрастният, Фошар, момък на тридесет години, но изглеждащ на четиридесет, беше пещар, съсипан вече от изтощителния труд, с попарено лице, с възпалени очи, с едро тяло, изпечено и сякаш сгърчено от горещината на долната част на пещта, откъдето изваждаше разтопения метал. Другият беше Фортюне, негов шурей, момче на шестнадесет години, но на което биха дали едва дванадесет, толкова беше дребно, със слабо лице, с безцветна коса, като че ли не можеше да порасне повече, отъняло, смазано от механичната работа на общ работник, седящ до ръчката за пускане в действие на един ковашки чук, замаян от дима и шумотевицата, ослепяващи и задушаващи го.

Фошар държеше в ръка стара кошница от черна ракита и се спря, за да попита двамата с глухия си глас:

— Минахте ли?

Той искаше да узнае дали бяха минали през касата, дали бяха получили аванс. И когато Рагю не отговори, а просто тупна джоба си, в който монетите от по сто су звъннаха, той направи отчаян жест на нетърпение.

— Дявол да го вземе! Значи, ще трябва да си стягам колана до утре сутринта и тази нощ пак да умирам от жажда, освен ако жена ми извърши чудо и ми донесе порцията!

Неговата порция беше четири литра при дневна или нощна смяна и той казваше, че това едва стигало да овлажни тялото му, толкова много пещите изсмуквали водата и кръвта от него. Той отправи отчаян поглед към кошницата си, в която имаше само едно парче хляб. Когато нямаше своите четири литра, настъпваше краят на всичко, черна агония в смазващия, непоносим труд.

— Е! — каза любезно Бурон. — Жена ти няма да те остави, никой като нея не може така да измъква кредит.

И четиримата, спрели се в лепливата кал на пътя, млъкнаха и поздравиха. Люк видя, че по тротоара се движи малка количка, бутана от слуга, в нея седеше стар господин с широко лице с едри правилни черти, обградено с дълги бели коси. И той позна Жером Кюриньон, господин Жером, както го наричаха всички тук, сина на Блез Кюриньон, на работника-изтегляч, основателя на „Бездната“. Много възрастен, парализиран, той по всяко време се разхождаше безмълвно. Тази вечер, като минаваше пред завода, за да се прибере при внучката си в Гердаш, едно съседно имение, той само със знак заповяда на слугата да върви по-бавно; и с все още бистрите си, живи и дълбоки очи продължително гледаше чудовището, което работеше, дневните работници, които излизаха, и нощните работници, които влизаха в мътния здрач, който падаше от оловносиньото небе, затъмнено от изумителния бяг на облаците. После погледът му се спря върху къщата на директора, една квадратна сграда сред градина, която самият той бе построил преди четиридесет години и в която беше царувал като завоевател, печелещ милиони.

— Господин Жером не се безпокои за виното си тази вечер — подзе Бурон, като се хилеше с тих глас.

Рагю вдигна рамене.

— Вие знаете, че моят прадядо е бил приятел на бащата на господин Жером. Двама работници точно така! Тук те са изтегляли заедно желязото и щастието можеше да се усмихне както на един Рагю, така и на един Кюриньон. Това е шанс, когато не е кражба.

— Я млъкни — прошепна отново Бурон, — ще си навлечеш неприятности.

Смелостта на Рагю се изпари и, тъй като господин Жером минаваше пред групата, като гледаше четиримата мъже с големите си втренчени и бистри очи, той поздрави отново с боязливото уважение на работник, на когото се иска да изкрещи срещу господаря, но понеже в него тече кръв на дълго робство, трепери пред най-висшето божество, от което зависи целият му живот. Слугата продължаваше да бута бавно малката количка и господин Жером изчезна по тъмната улица, водеща в Боклер.

— Е! — заключи философски Фошар. — Не е много щастлив в количката си; освен това ако още може да разбира, не са били много весели за него историите, които станаха. Всеки с мъките си… Ах, дявол да го вземе, дано само Натали ми донесе виното!

И той влезе в завода, отвеждайки малкия Фортюне, който с тъпия си вид не бе казал нищо. Раменете им, вече уморени, се загубиха в увеличаващия се мрак, в който потъваха сградите; а Рагю и Бурон отново закрачиха, като единият увещаваше другия да го заведе в някоя кръчма в града. Можеха хубаво да си пийнат и да се посмеят малко след толкова страдание.

Тогава Люк, който от състрадателно любопитство беше останал тук, облегнат на парапета на моста, видя как Жозин пак закрачи със залитащи малки крачки, за да препречи пътя на Рагю. За миг тя се бе надявала, че той ще премине моста и ще се прибере вкъщи; защото това беше прекият път за стария Боклер, една мръсна грамада от къщурки, където живееха повечето работници от „Бездната“. Но когато разбра, че той се запътва към хубавия квартал, тя предчувствува това, което щеше да стане — кръчма, авансът изпит, нощта преминала пак в очакване, умирайки от глад с малкото си братче на улицата под острия вятър. И страданието, внезапният гняв й вдъхнаха такава смелост, че тя, толкова слаба и толкова жалка, се изпречи пред мъжа.

— Огюст — каза тя, — бъди благоразумен, не ме, оставяй навън.

Той не отговори, поиска да я отмине.

— Ако не се прибереш веднага, дай ми поне ключа… От тази сутрин сме на улицата, не сме яли нито залък хляб.

Той избухна изведнъж;

— Остави ме на мира, ей! Няма ли да престанеш да ме задяваш?

— Защо взе ключа тази сутрин?… Искам само да ми дадеш ключа, ти се прибери когато щеш… Нощ е, да не би да искаш да спим на тротоара.

— Ключът! Ключът! Не е у мене, а и да беше, нямаше да ти го дам… Разбери, че си ми дошла до гуша, че не те искам вече, че ми дойде много да гладуваме заедно два месеца и че можеш да отидеш другаде!

Крещеше й в лицето силно, диво; а тя, бедната женица, цяла трепереща под ругатните, се противеше кротко със смирената упоритост на нещастниците, които чувствуват, че земята потъва под тях.

— О, ти си лош, ти си лош!… Довечера, когато се прибереш, ще поговорим. Ще си отида утре, ако трябва. Но днес, днес не, дай ми ключа.

Тогава мъжът побесня, блъсна я, отхвърли я встрани с груб жест.

— Боже мой! Нима пътят не е за всички хора!… Върви където искаш! Казах ти, че е свършено.

И понеже малкият Нане, видял голямата си сестра да избухва в плач, насочи решително към него розовата си главичка с разчорлена коса и извика:

— А, сега пък и хлапето, цялото семейство на моите ръце! Чакай, негоднико, ще те ритна където трябва!

Жозин бързо дръпна Нане към себе си. И те останаха изправени в черната кал, треперещи в своето нещастие, докато двамата работници продължиха пътя си, изчезвайки сред сгъстяващия се мрак по посока на Боклер, чиито светлини започнаха да се палят една след друга. Бурон, добър човек по сърце, беше направил едно движение, за да се намеси, но се въздържа, понеже беше под влиянието на своя другар — женкар и гуляйджия. А Жозин, след като се беше подвоумила за миг, се попита дали има смисъл да ги следва и когато изчезнаха, в отчаянието си реши да упорствува. Тя закрачи след тях, като влачеше малкото си братче за ръка, плъзгаше се покрай стените и вземаше всички предпазни мерни, сякаш те можеха да я видят и да я бият, за да й попречат да върви по стъпките им.

Възмутеният Люк едва не се хвърли върху Рагю да го накаже. Ах, тази мизерия на труда, човек се превръща във вълк от смазващата и несправедлива работа, от хляба, който така трудно се печели и за който гладът се бори! По времето на двумесечната стачка си бяха изтръгвали трохите в хищното ожесточение на всекидневни кавги; после, в деня на първото плащане, мъжът тича отново към зашеметяващия алкохол, оставяйки навън другарката в страданието, законна жена или прелъстена девойка. И Люк си припомни четирите години, които вече бе прекарал в едно от предградията на Париж, в една от тия големи зловонни сгради, където работническата мизерия ридае и се бие във всички етажи. Колко драми беше видял, колко страдания се беше опитал напразно да премахне. Ужасната проблема за позора и мъченията на наемния труд често се поставяше пред него, той беше изследвал основно жестоката несправедливост, отвратителната язва, която доразяжда сегашното общество, като прекарваше с часове в нервна възбуда и мечтаеше за лекарството, но винаги се удряше в желязната стена на съществуващите условия. И ето че още същия ден, в който пак дойде в Боклер, повикан неочаквано, той попадна на тази жестока сцена, на това тъжно и бледо същество, изхвърлено на улицата и умиращо от глад по вина на ненаситното чудовище, вътрешния огън на което чуваше как бучи и излиза като траурен дим под трагичното небе!

Появи се буря и няколко капки дъжд полетяха с вятъра, който стенеше. Люк, останал на моста с лице към Боклер, се мъчеше да разгледа околността под умиращата светлина, която падаше през облаците от сажди. Вдясно от него беше „Бездната“, чиито постройки достигаха до пътя за Бриа, под него течеше Миона, а по-нагоре, върху един насип вляво, минаваше железопътната линия от Бриа за Маньол. Така че беше заета цялата клисура, а от последните стръмни склонове на Монбльозите, от мястото, където те се разширяваха, започваше огромната равнина Руман. В това гърло, в началото на пътя за равнината, се издигаха една върху друга къщите на Боклер, едно мизерно селище от работнически жилища, и по-нататък, на равното, се беше разположило малко буржоазно градче, където беше околийското управление, общината, съдът и затворът, а пък между новия град и стария квартал се намираше древната църква, чиито стари стени застрашаваха да се срутят. Този околийски център наброяваше повече от шест хиляди души, от които близо пет хиляди бяха бедни, мрачни хора, физически измъчени, смазани и деформирани от несправедливия труд. И Люк престана да разглежда, когато забеляза отвъд „Бездната“ високата пещ на Крешри, почти до склона на Монбльозите, чийто тъмен профил още се виждаше. Трудът, трудът! Кой ли ще го издигне, кой ли ще го реорганизира съобразно естествения закон на истината и справедливостта, за да му върне ролята на благородна и регулираща всемогъща сила в този свят и за да могат да бъдат справедливо разпределени богатствата на земята, като се осъществи най-сетне щастието на всички хора!

Макар че дъждът отново спря, Люк също се запъти към Боклер. Работниците още излизаха от „Бездната“ и той тръгна сред тях в бясното оживление на труда поради погрома на стачката. Такава мъка от вълнение и безсилие го беше обзела, че щеше да отпътува вечерта, още сега, ако не се страхуваше, че ще разсърди Жордан. Жордан, собственикът на Крешри, беше много затруднен след внезапната смърт на стария инженер, който ръководеше високата му пещ; и той беше писал на Люк, викаше го, за да проучи работите и да му даде добър съвет. После, когато той от преданост към него пристигна бързо, намери друго писмо, в което Жордан му разказваше едно истинско нещастие: внезапния трагичен край на един негов братовчед в Кан, поради което беше задължен да замине веднага със сестра си и да отсъствува три дни. Молеше го да ги чака до понеделник вечерта, да се настани в една пристройка, която предоставяше на негово разположение и в която да живее като у дома си. Значи, Люк имаше още два дни за губене и като не знаеше какво да прави, захвърлен така в това малко градче, което едва познаваше, беше излязъл тази вечер да поскита; беше дори казал на слугата, натоварен да го обслужва, че няма да се прибере за вечеря, като предполагаше да яде някъде, в някоя кръчма, защото бе страстно увлечен по народните обичаи, които обичаше да гледа, да разбира и да изучава.

Нови размисли го обзеха, докато крачеше в калта под стихналата буря в небето и сред тежкото трополене на изтощените и мълчаливи работници. Засрами се от душевната си слабост. Защо ще трябва да си замине, щом като тук намираше толкова сърцераздирателна, толкова остра проблема, чието разрешение го занимаваше така често. Той не трябваше да бяга от борбата, ще събере факти, в края на краищата ще намери може би сигурния път в мрачната бъркотия, в която още търсеше себе си. Син на Пиер и Мари Фроман, Люк, както и тримата му братя Матийо, Марк и Жан, беше научил един ръчен занаят извън следването си за инженер; той беше каменоделец, архитект-конструктор, строител на къщи; приятно му беше да работи в своята професия, обичаше да стои по цели дни на големите парижки строежи, но нищо не знаеше за трагедиите на сегашния труд, мечтаеше да помогне братски за мирното тържество на утрешния ден. Но какво да направи, къде да насочи усилието си, от коя реформа да започне, как да стигне до неясното и колебливо решение, което изцяло го занимаваше? По-голям и по-силен от брат си Матийо, с открито лице на деен човек, с високо чело, с голям ум, винаги в родилни мъки, той досега беше обгръщал само празното пространство с двете си големи ръце, нетърпеливи да творят, да построят един свят. Неочаквано духна вятър, ураганен вятър, който го накара силно да изтръпне. Да не би някаква непозната сила да го е запратила като месия в този кът на измъчения край, за да изпълни мечтаната мисия за освобождение и щастие?

Когато, вдигнал глава, Люк се освободи от тези смътни разсъждения, забеляза, че е влязъл в Боклер. Четири големи пътя, стигащи до централен площад, площада пред общината, разсичат града на четири почти равни части; и всяка от тези улици носи името на съседния град, до който води улица „Бриа“ на север, улица „Сен Крон“, на запад, улица „Маньол“ на изток, улица „Формри“ на юг. Най-известната и най-задръстената и препълнена с магазини е улица „Бриа“, в която той се намираше. Всички фабрики са тук, една до друга, изхвърлящи при всяка смяна тъмен поток от работници. Точно когато пристигаше там, голямата порта на обувната фабрика „Гурие“, принадлежаща на кмета на града, се отвори и изпусна навалицата от своите петстотин работници, между които имаше повече от двеста жени и деца. После същото стана в страничните улици от завода „Шодорж“, където произвеждаха само пирони, от завода „Осер“, който произвеждаше над сто хиляди коси и сърпове годишно, от завода „Миранд“, едно предприятие, специализирано за земеделски машини. Всички бяха пострадали от стачката в „Бездната“, откъдето се снабдяваха с основна суровина — желязо и стомана. Бедствието и гладът бяха засегнали всички — бледо и отслабнало, населението, което изпълваше калната улица, гледаше с ненавист и със свити, негодуващи устни, с едно привидно примирение на стадо, което се притиска и трополи. Улицата беше тъмна под редките лампи със светилен газ, чийто жълт пламък трептеше от вятъра. Наред с другите и жените-домакини заприщваха движението, получили най-сетне по няколко су, те тичаха до търговците, като си позволяваха удоволствието да си купят по един голям хляб и по малко месо.

Люк имаше чувството, че се намира в град, в който е вдигната обсадата. Сред тълпата сновяха стражари, цяла въоръжена армия, която надзираваше отблизо жителите, сякаш имаше опасност от подновяване на сраженията, от избухване на внезапна ярост, която би предизвикала отново остри страдания и би довършила разоряването на града — една последна разрушителна акция. Собствеността, буржоазната власт, се беше наложила над наемните работници; но укротените роби си оставаха все така опасни в своето пасивно мълчание, защото една ужасна горчивина отравяше въздуха и се чувствуваше целият страх от отмъщения, от възможност за големи кланета. Неясно ръмжене издаваше това стадо, което преминаваше смазано, немощно; а блясъкът на оръжието, галоните на униформата тук-таме из групите говореха за непризнатия страх на господарите, изпотени от тяхната победа, скрити зад дебелите завеси на празните къщи. Черната тълпа на работниците, на бедняците продължаваше да се изнизва, да се блъска, да мълчи с наведена глава.

Като продължаваше безцелно да скита, Люк се смесваше с групите, спираше се, вслушваше се, проучваше. И така той се спря за малко пред една голяма, широко разтворена към улицата месарница, чиито газови лампи пламтяха сред кървящите меса. Дашьо, собственикът-касапин, един дебел апоплектичен мъж с големи изпъкнали очи и с дребно червендалесто лице, беше там, на прага, надзираваше стоката, любезен със слугините на богаташките къщи и мнителен, щом влезеше някоя бедна домакиня. От известно време той дебнеше от вратата една висока и слаба руса жена, жалка на вид, бледа и печална, с червени петна по лицето и вече увехнала, която водеше едно хубаво дете на четири-пет години и носеше тежка кошница, от която се подаваха гърлата на четири еднолитрови бутилки. Той позна жената на Фошар, на чиито постоянни молби за малки кредити му беше омръзнало да отказва. И тъй като тя се реши да влезе, той почти прегради пътя й.

— Какво пак искате вие!

— Господин Дашьо — измънка Натали, — моля да проявите вашата доброта… Вие знаете, че мъжът ми постъпи в завода, утре сутринта ще получи аванс. Затова господин Кафио благоволи да ми даде на кредит тия четири литра, които са тук; и моля да проявите вашата доброта, господин Дашьо, да ме кредитирате с малко месо, само с малко месо.

Касапинът се ядоса, закрещя с налято с кръв лице:

— Не, казах ви вече не! Вашата стачка щеше да ме разори. Нима можех да бъда толкова глупав, че да бъда с вас! Винаги ще има много мързеливи работници, които да пречат на почтените хора да си гледат работата… Щом човек не работи достатъчно, за да яде месо, няма да яде.

Той се занимаваше с политика, беше с богатите, със силните, много страхлив, ограничен и жесток, и тази дума „месо“ добиваше в неговата уста голямо, аристократическо значение: свещено месо, луксозна храна, предназначена за страхливците, когато всъщност трябваше да бъде за всички.

— Вие още ми дължите четири франка от миналото лято — подзе той. — Нали и аз трябва да плащам!

Натали се свиваше, настояваше с тих, отчаян глас. Но се случи нещо, което довърши нейното поражение. Госпожа Дашьо, една дребна и грозна, мрачна и незначителна жена, която, казваха, успявала все пак да слага рога на мъжа си, се приближи с момиченцето си Жюлиен, дете на четири години, здраво, дебело, весело и сияещо с русата си коса. Когато двете деца се забелязаха, малкият и беден Луи Фошар започна да се смее, а развеселената богата Жюлиен, които още не съзнаваше социалните неравенства, отиде и го хвана за ръцете. Така в детската радост на неочакваната игра се ознаменува бъдещото помирение.

— Проклето дете! — извика Дашьо, излязъл извън кожата си. — Все в краката ми… Иди да седнеш!

После, разсърдил се на жена си, той я отпрати грубо на тезгяха, като й каза, че ще бъде по-добре, ако пази касата, за да не я окрадат, както я бяха окрали предишния ден. И продължи, като се обърна към всички, които бяха в магазина, ужасен от тази кражба, която от два дни го караше непрекъснато да се възмущава:

— Чудесно! Някаква си просякиня се вмъкнала и взела сто су от касата, докато госпожа Дашьо гледала как се смеят мухите… Не можа да отрече, стоте су бяха в ръката й. Как да не я окошариш! Тя е в затвора… Това е ужасно, ужасно! Ще ни крадат, ще ни опустошат скоро, ако не въведем добър ред.

И подозрителните му очи наблюдаваха месото, уверяваха се, че ръце на изгладнели, безработни работници не крадат от изложените парчета месо, както биха крали скъпоценното злато, божественото злато от паничката на сарафи.

Тогава Люк видя как жената на Фошар се уплаши и се отдръпна при мисълта, че касапинът може да повика някой стражар. Един миг тя стоя неподвижно в блъсканицата по средата на улицата с малкия си Луи пред една хубава, украсена с огледала и весело осветена хлебарница, която се намираше тук, срещу месарницата, и на една от чиито витрини, разтворена към улицата, бяха изложени под носа на минувачите сладкиши и големи златисти хлябове. Майката и детето, изпаднали в съзерцание, гледаха хлябовете и сладкишите. И Люк, забравил за тях, прояви интерес към това, което ставаше в хлебарницата.

Една кола спря пред вратата и от нея слезе селянин с момченце на осем години и момиченце на шест. На тезгяха беше хлебарката, красивата госпожа Митен, една яка руса жена, прекрасна още, макар и на тридесет и пет години, в която всички бяха влюбени, но която продължаваше да бъде вярна на съпруга си, един слаб, мълчалив и болезнено бледен човек, когото рядко виждаха, защото винаги беше при нощвите или във фурната си. До нея, на пейката, седеше синът й Еварист, десетгодишно момче, вече едро, русо като нея, с приятно лице и нежни очи.

— Я! Господин Ланфан! Как сте?… Ето вашият Арсен и вашата Олимп. Няма нужда да ви питаме дали са добре.

Селянинът, на възраст около тридесет и няколко години, имаше широко и спокойно лице. Той не бързаше, но най-сетне отговори замислено:

— Да, да, здравето е хубаво нещо, не сме много зле в Комбет… Земята е болна. Не ще мога да ви доставя триците, които ви бях обещал, госпожо Митен. Всичко пропадна. И тъй като дойдох с колата тази вечер в Боклер, реших да ви предупредя.

Той продължи, изказа цялата си мъка. Земята станала неблагодарна, не хранела вече този, който я обработва, не си плащала дори разноските за тора и семето. И красивата хлебарка със състрадание клатеше леко глава. Това било съвсем вярно, сега трябвало много повече работа за много по-малко доход. Никой вече не ядял до насита. Тя не се занимавала с политика, но, господи, работите вървели зле! Така, по време на тази стачка сърцето й се късало, като знаела, че бедните хора си лягали, без да са имали пито коричка хляб, докато дюкянът й бил пълен. Но търговията си е търговия, нали? Човек не може да си раздава стоката, още повече че ще изглежда като да насърчава бунта.

И Ланфан се съгласяваше.

— Да, да, всеки за имота си. Законно е да спечелиш, щом като си се потрудил. Но все пак има хора, които искат да печелят много.

Еварист, който прояви интерес към Арсен и Олимп, реши да излезе иззад тезгяха, за да им окаже внимание. И като голямо момче на десет години той се усмихваше любезно на шестгодишното момиченце, чието кръгло и весело лице го забавляваше.

— Я дай на всеки по един сладкиш — каза красивата госпожа Митен, която много глезеше и нежно възпитаваше сина си.

И понеже Еварист започна от Арсен, тя възкликна, пошегува се:

— Но трябва да бъдеш галантен, мой мили, първо се дава на дамите!

Тогава Еварист и Олимп се смутиха, но веднага другарски се разсмяха. Ах, тия мили деца, те са най-хубавото нещо в живота! Ако един ден бъдат умни, няма да се самоизяждат вече като днешните хора. И Ланфан си тръгна, като каза, че все пак се надява да донесе трици, но по-късно. Госпожа Митен, която го придружи до вратата, го видя как се качва в колата и потегля по пътя за Бриа. В този именно момент Люк забеляза госпожа Фошар, която изведнъж реши да се приближи до хлебарката, като влачеше малкия си Луи. Тя измърмори няколко думи, които той не можа да чуе, навярно молба за нов кредит, защото веднага красивата госпожа Митен с жест на съгласие влезе и й подаде един голям хляб, който нещастницата побърза да отнесе, стиснала го към мършавите си гърди.

Ожесточен в подозрителността си, Дашьо беше видял сцената от другия тротоар. Той извика:

— Ще накарате да ви окрадат. Пак са откраднали кутии сардини от Кафио. Отвсякъде крадат.

— Бре! — отвърна весело госпожа Митен, върнала се на прага на магазина си. — Крадат само от богатите.

Люк бавно продължи да върви по улица „Бриа“ сред трополенето на непрекъснато увеличаващото се стадо. Сега му се струваше, че преминава някакъв ужас, че вълна от жестокост ще понесе тази мрачна и мълчалива тълпа. После, когато стигна до площада пред общината, той видя отново колата на Ланфан, спряла на ъгъла на улицата пред един железарски магазин, нещо като базар, собственост на съпрузите Лабок. И през широко отворените врати чу ожесточен пазарлък между селянина и железаря.

— Ах, дявол да ви вземе! Вие продавате вашите лопати, като че ли са от злато… Ето, пак сте ги увеличили с два франка!

— За бога, господин Ланфан, поради тази проклета стачка, не е наша вина, че заводите не работиха и че всичко поскъпна… Плащам желязото по-скъпо, а трябва и аз да спечеля нещо.

— Да спечелите — да, но не и да удвоявате цените на стоките… Търговия ли е това! Скоро няма да можем да купим нито един инструмент.

Този Лабок беше дребен, слаб и сух човек, с нос и очи като на пор, много подвижен, неговата жена му беше по мярка, жива, мургава, настървена за големи печалби. Двамата бяха започнали от панаирите, разнасяйки с каруца кирки, гребла, триони. И за десет години, откакто откриха тук едно тясно дюкянче, успяха да го разширяват от година на година и сега бяха начело на широка търговска мрежа, посредничеха между заводите в страната и купувачите, препродаваха с големи печалби железата на „Бездната“, пироните на „Шодорж“, косите и сърповете на „Осер“, машините и земеделските уреди на „Миранд“. Цял поток от сила и богатство се стичаше в тях, в тяхната относителна честност на търговци, които крадяха според случая и буйно се радваха всяка вечер, когато брояха събраните в касата пари, изтръгнати от нуждите на другите. Те бяха излишни зъбчати колела, които изяждаха енергия и от които машината скърцаше и започваше да се поврежда.

Докато селянинът и търговецът на железария ожесточено се караха за една отстъпка от двадесет су, Люк отново забеляза децата. В дюкяна имаше две: едно голямо момче на дванайсет години — Огюст, замислен, защото в момента учеше някакъв урок; и едно едва петгодишно момиченце, Еулали, седнало много послушно на малък стол, сериозно и спокойно, сякаш преценяваше хората, които минаваха. Още от вратата то прояви интерес към Арсен Ланфан, навярно го хареса, и го посрещна като малка благосклонна госпожица. И групата стана в пълен състав, когато една жена, жената на пудльора Бурон, Бабет, закръглена и свежа, чиято веселост нищо не можеше да засенчи, влезе, като водеше за ръка дъщеричката си Март, също така пълна, също така весела като нея. Впрочем майка й веднага я пусна от ръката си и тя и изтича при Огюст Лабок, когото навярно познаваше.

Бабет тури край на пазарлъка между селянина и търговеца на железария, които се споразумяха, като разделиха двадесетте су. Тя връщаше една тенджера, купена предишния ден.

— Тече, господин Лабок. Забелязах веднага, щом я турих на огъня. Не ми е нужна тенджера, която тече.

И докато Лабок я разглеждаше, мърморейки, и после се реши да я смени, госпожа Лабок заговори за децата си. Истински дръвници, които не помръдвали по цял ден, едното на стола, другото заболо нос в книгите си. Разбира се, че имали основание да печелят пари за тях, защото те съвсем не приличали на баща си и майка си, не са тръгнали по път, по който се печели много. Без да я слуша, Огюст Лабок се усмихваше на Март Бурон, Еулали Лабок протягаше ръчичката си на Арсен Ланфан, а другото дете на Ланфан, Олимп, дояждаше замислено сладкиша, който малкият Митен й беше дал. И всичко това беше много мило, много приятно, един хубав и свеж полъх на утрешна надежда в горещото дихание на омраза и борба, което се чувствуваше на улицата.

— Да не мислите, че се печели с такива случаи — подзе Лабок, като подаваше една друга тенджера на Бабет — Няма вече добри работници, всички саботират производството… И какво разпиляване има в къща като нашата! Всеки влиза, ние сме като на панаир с тия изложени на улицата стоки… Днес следобед, пак ни окрадоха.

Ланфан, който бавно плащаше лопатата, се учуди:

— Значи, истина е, за тия кражби, за които се говори?

— Как да не е истина! Не ние крадем, а други ни крадат… Бяха два месеца в стачка и понеже нямат с какво да купуват, крадат каквото могат…

Ето, вижте, от този сандък преди два часа ми откраднаха ножовете. Никак не е спокойно.

И той, бледен и изтръпнал, направи жест на внезапна тревога, като показваше плашещата го улица, изпълнена с мрачната тълпа, сякаш се боеше от ненадейно нападение, което би го лишило от всичко, което имаше, помитайки и стоката, и собственика.

— Ножове — повтори Бабет, като не преставаше да се смее, — та това не се яде, какво ще правят с тях?… Също като Кафио отсреща, който се оплаква, че му откраднали една кутия сардини. Някой хлапак е искал да ги опита!

Тя беше винаги доволна, винаги уверена, че всичко ще свърши добре. Този Кафио бил от ония, които домакините би трябвало да проклинат! Тя видяла да влиза при него Бурон, нейният мъж, заедно с Рагю — сигурно ще прахоса там една монета от сто су. Но какво да се прави! Естествено било един мъж да се позабавлява малко, след като толкова се е трудил. И тя хвана ръката на дъщеричката си Март и си отиде, щастлива от хубавата си нова тенджера.

— Виждате ли — продължи Лабок да обяснява на селянина, — трябва войска. Аз държа да се даде добър урок на всички тия революционери. Ние имаме нужда от силно правителство, което да удари здраво, за да накара да се уважава това, което е за уважение.

Ланфан клатеше глава. Поради подозрителността си той се двоумеше да се изкаже. Тръгна си, отвеждайки Арсен и Олимп, като каза:

— Дано не свършат много лошо тия истории между буржоата и работниците!

От някое време Люк наблюдаваше отсреща дюкяна на Кафио, който заемаше другия ъгъл на улица Бриа и площада пред общината. Съпрузите Кафио отначало държаха тук само една бакалница, която много се разрасна; изложени са разтворени чували, купчини кутии с консерви, големи количества различни хранителни стоки, оградени с мрежа срещу ловките ръце на крадците. После им хрумна идеята да започнат търговия с вино, наеха съседния магазин, отвориха пивница-ресторант, където печелеха много пари. Съседни заводи, най-вече „Бездната“, консумираха страхотно количество алкохол.

Непрекъсната върволица от работници влизаше и излизаше оттам, най-вече в съботните дни, когато плащаха. Мнозина се забравяха, ядяха тук и излизаха едва когато бяха мъртво пияни. Това беше отровата, отравящият вертеп, в който и най-силните оставяха главите и ръцете си. И затова Люк поиска да влезе вътре, за да узнае какво ставаше там; а беше съвсем просто да отиде да вечеря, защото и без това трябваше да яде вън. Колко много пъти в Париж желанието му да опознае народа, да надникне в дъното на всичките му нещастия и страдания, го караше да закъснява с часове в най-мръсните вертепи!

Люк спокойно седна на една от малките маси близо до широкия цинков тезгях. Помещението беше голямо, дванадесетина работници консумираха прави, а пък други, седнали около масите, пиеха, викаха, играеха на карти сред гъстия дом от лулите, в който газовите лампи изглеждаха като червени петна. Още при пръв поглед той забеляза на една от съседните маси Рагю и Бурон, които седяха един срещу друг и разговаряха оживено лице в лице. Бяха започнали пиенето с един литър вино; после си бяха поръчали омлет, наденички и сирене; така че литрите вино се нижеха един след друг, те бяха много пияни. Но това, което най-вече заинтригува Люк, беше присъствието на Кафио, който беше застанал прав до масата им и разговаряше с тях. Той си беше поръчал парче говеждо печено, ядеше и слушаше.

Този Кафио беше едър, дебел и усмихнат човек с прекалено благо лице.

— Казвам ви, че ако бяхте устояли още три дни, господарите щяха да бъдат във ваша власт, с вързани крака и ръце!… Дявол да го вземе! Вие да не би да не знаете, че аз съм с вас! О, да, няма да мине много време и ще смъкнете всички тия проклети експлоататори.

Рагю и Бурон, силно възбудени, го плеснаха по ръцете. Да, да, те го познавали, те отлично знаели, че бил добър, солиден. Но все пак било много тежко да се издържа на стачката и трябвало най-сетне да се тури някакъв край.

— Господарите ще си бъдат винаги господари! — изфъфли Рагю. — Тогава какво? Трябва да ги приемем, като им даваме най-малкото срещу техните пари!… Още един литър, чичо Кафио, и вие ще пиете.

Кафио не се отказа. Седна при тях. Той беше за насилието, защото бе забелязал, че след всяка стачка заведението му се разширяваше. Нищо не предизвикваше такава силна жажда, както споровете: силно раздразненият работник се нахвърля на алкохола, гневното безделие привиква работниците да ходят в кръчмите. А освен това по време на криза той знаеше да бъде любезен, отпускаше дребни кредити на жените-домакини, не отказваше да даде чаша вино на мъжете, уверен, че ще му бъде платено, и с това си създаваше репутация на човек с добро сърце и тласкаше към отвратителна консумация на отровата, която продаваше. Все пак някои казваха, че с лицемерното си поведение Кафио е предател, доносник на господарите на „Бездната“, които го финансирали, за да кара хората да говорят, като ги напива. И това беше фатално погубване — нещастният наемен работник, който няма нито удоволствие, нито радост, чувствуваше нужда от кръчмата и кръчмата окончателно разлагаше наемния работник. Лош човек, лошо място, мръсен дюкян, който трябва да бъде сринат и пометен.

Люк за миг се отклони от съседния разговор, понеже видя, че вътрешната врата към бакалницата се отваря и се появява едно красиво петнадесетгодишно момиче. Беше Онорин, дъщерята на Кафио, дребна, мургава, нежна и с хубави черни очи. Тя никога не стоеше в кръчмата, продаваше в бакалницата. Сега само повика майка си, която бе на големия цинков тезгях — една дебела усмихната и прекалено блага жена като мъжа си. Всички тия толкова алчни търговци, всички тия егоистични и коравосърдечни доставчици имаха много хубави деца. Нима и тия деца ще станат завинаги толкова алчни, толкова коравосърдечни и егоистични?

Изведнъж Люк сякаш видя един прекрасен и тъжен призрак. Сред зловонията, в гъстия дим от лулите, сред смеха, който избухваше пред тезгяха, Жозин беше тук, изправена, толкова неясна и потънала в мрака, че не можа да я познае веднага. Тя навярно бе влязла крадешком, като бе оставила Нане при вратата. Разтреперана и още колебаеща се, тя стоеше зад Рагю, който не я виждаше, понеже беше гърбом към нея. И Люк можа за миг да я разгледа — тя беше много крехка в бедняшката си рокля, с нежно и много неспокойно лице под дрипавия шал. Но изненада го и една подробност, която не беше забелязал там, пред „Бездната“: дясната й ръка, подала се изпод полата, беше дебело превързана с някаква кърпа чак до китката, навярно поради нараняване.

Най-сетне Жозин набра смелост. Стигнала до заведението на Кафио, тя сигурно бе гледала през прозорците и бе видяла Рагю на масата. И като напредна с малките си немощни крачки, постави детската си ръка на рамото му. Но той, изгарящ от пиянството, дори не я почувствува; трябваше да го раздруса, за да се обърне.

— Дявол да го вземе, пак си ти! Какво търсиш тук?

Той така силно удари с юмрук по масата, че чашите и шишетата затанцуваха.

— Трябваше да дойда, щом ти не се прибираш — отвърна тя много бледа, като притваряше големите си уплашени очи пред грубостта, която предчувствуваше.

Но Рагю дори не слушаше, беснееше, крещеше, за да се хареса на приятелите си.

— Правя това, което ми харесва, не искам да ме дебне една жена. Чуваш ли, аз съм си господар и ще остана тук, докато ми е приятно.

— Тогава — каза тя смаяна — дай ми ключа — поне да не прекарам нощта на улицата.

— Ключа! Ключа! — изкрещя мъжът. — Ти искаш ключа?

И, разярен, той стана, сграбчи я за ранената и ръка и я повлече през салона, за да я изхвърли, навън.

— Щом съм ти казал, че е свършено, че не искам вече!… Ха иди да видиш дали ключът не е на улицата!

Объркана и залитаща, Жозин извика пронизително от болка:

— О, боли!

При гневния жест превръзката на дясната ръка беше свлечена, по нея червенееше голямо кърваво петно. Това не попречи на заслепения и полудял от алкохола мъж да разтвори широко вратата и да изблъска жената на тротоара. После, когато се върна и седна тежко пред чашата си, той измърмори през плътен смях:

— Ох, ако ги слушахме, какво удоволствие щяхме да имаме!

Извън себе си, Люк стискаше юмруци, готов да се нахвърли върху Рагю. Но разбра, че рискува, ако се бие с всички тия грубияни. И задушавайки се в това отвратително заведение, побърза да плати; а в това време Кафио, който бе заел мястото на жена си при тезгяха, се мъчеше да заглади нещата, като казваше с бащински глас, че все пак имало нетактични жени. Какво искате от един пийнал човек? Без да отвърне, Люк бързо излезе навън, като вдишваше с облекчение свежия въздух на улицата, оглеждаше се на всички страни и търсеше из тълпата; защото излезе така бързо само с мисълта да намери Жозин и да й помогне, да не я остави да умре от глад, без хляб и без подслон в тази тъмна, бурна нощ. Но напразно прекоси с бързи крачки улица „Бриа“ и после се върна на площада пред общината, като тичаше сред групите: Жозин и Нане бяха изчезнали. Навярно от страх, че ще бъдат преследвани, те се бяха скрили някъде, изложени отново на дъжда и на вятъра.

Каква страшна мизерия, какво отвратително страдание в този унизителен, покварен труд, станал позорен фермент на всички падения! И Люк със свито сърце и замъглен от най-черни предчувствия ум отново започна да се лута в тази подозрителна и заплашваща тълпа, която се увеличаваше по улица „Бриа“. Тук той пак почувствува полъха на неопределен ужас, който се носеше над главите като последица от неотдавнашната битка между класите, битка, която още не бе завършила и чието ново избухване се долавяше във въздуха. Подновяването на работата беше само един лъжлив мир, работниците се примириха с глухо ръмжене, с неизказана жажда за отплата и с неугаснала още, готова всеки миг да пламне жестокост в очите. Кръчмите от двете страни на улицата бяха препълнени, алкохолът изяждаше заплатите, разливаше отровата си чак върху паважа, а и магазините не оставаха празни, отнемаха и малкото пари на жените, за да реализират несправедливата и чудовищна търговска печалба. Навсякъде работниците, бедняците бяха експлоатирани, изяждани, разкъсвани от зъбчатите колела на скърцащата социална машина, чиито зъби бяха толкова по-твърди, колкото повече тя се повреждаше. И в калта, под клатещите се газови лампи, целият Боклер се въртеше тук с трополене на загубено стадо, сякаш слепешката вървеше към бездната в навечерието на някаква голяма катастрофа.

В тълпата Люк позна мнозина от хората, които беше виждал вече по време на първото си идване и Боклер миналата пролет. Властниците бяха тук, навярно под страх да не стане някакво произшествие. Той видя да вървят заедно кметът Гурие и околийският управител Шатлар: първият, загрижен едър собственик, би желал намесата на войската; но другият, по-изтънчен, отломка от Париж, има благоразумието да се задоволи с полицията. Председателят на съда Гом също така мина заедно с пенсиониралия се капитан Жоливе, който щеше да се жени за дъщеря му. И пред магазина на Лабок те се спряха, за да поздравят съпрузите Мазел, бивши търговци, чиито бързо спечелени ренти ги бяха вкарали във висшето общество на града. Всички тия хора говореха тихо, с малко неуверен вид и с коси погледи към бавното шествие на работниците, празнуващи съботата. Като минаваше край тях, Люк чу съпрузите Мазел, които също говореха за кражба и като че ли разпитваха председателя и капитана. От уста в уста хвърчаха клюките за откраднатите от тезгяха на Дашьо сто су, за кутията сардини, задигната от витрината на Кафио. Но особено ножовете, откраднати от Лабок, повдигаха най-сериозни коментарии. Разпространяваният ужас обземаше и целомъдрените хора, които се питаха — истина ли е, че революционерите се въоръжават, че ще предприемат кланета през нощта, през тази бурна нощ, която така черно тежеше над Боклер? Катастрофалната стачка беше дезорганизирала всичко, гладът подбуждаше клетниците, алкохолът на кръчмите им вдъхваше разрушителното и убийствено безумие. И така по мръсното и кално платно на улицата, по лепкавите тротоари шествуваше трудът на мнозинството, отровен и унизен за егоистичната радост на малцина, обезчестеният труд, отвратителният, прокълнатият труд, страшната мизерия, която той поражда, кражбата и проституцията, които са негови чудовищни издънки. Минаваха бледи момичета, момичета от фабриките, прелъстени от някой любовник, после изхвърлени в потока, евтина, мръсна и тъжна плът за удоволствие, която пияните мъже отвеждаха за четири су в тъмните кътове на съседните дворове.

Едно увеличаващо се състрадание, един бунт на гняв и на мъка обземаше Люк. Къде беше Жозин? В кой кът на ужасния мрак беше паднала заедно с малкия Нане? И изведнъж се разнесоха викове, сякаш буря премина през тълпата, завъртя я и я отнесе. Човек би помислил, че това бе нападение на магазините, разграбване на продуктите, изложени от двете страни на улицата. Стражарите се спуснаха презглава. Разнесе се шум от ботуши и саби. Какво ставаше? Каква ставаше? И въпросите се сипеха, хвърчаха, кипяха в увеличаващия се ужас, а отговорите лудешки се кръстосваха.

После Люк чу съпрузите Мазел, които се връщаха, да казват:

— Едно дете е откраднало един хляб.

Сега необузданата и озлобена тълпа тичаше презглава нагоре по улицата. Произшествието сигурно бе станало по-горе, при хлебарницата на Митен. Жени крещяха, един старец падна и трябваше да го вдигнат. Един дебел стражар тичаше така силно сред тълпата, че събори двама души.

И Люк започна да тича, понесен от вихъра на общата паника. Той мина покрай председателя Гом, който с бавния си глас казваше на капитан Жоливе:

— Едно дете е откраднало един хляб.

Думите се носеха като скандирани от препускащата тълпа. Но всички се блъскаха, нищо не можеше да се види. От прага на дюкяните си търговците бледнееха, готови да спуснат кепенците. Един бижутер вече прибираше часовниците от витрината си. Стана, голяма блъсканица около дебелия стражар, който размахваше лакти.

И Люк, до когото тичаха кметът Гурие и околийският управител Шатлар, дочу отново същите думи, същия плачевен, растящ и развълнуван шепот:

— Едно дете е откраднало един хляб.

Тогава Люк, който наближаваше хлебарницата на Митен, като вървеше зад дебелия стражар, видя как той се спусна, за да окаже помощ на един друг слаб и висок стражар, който здраво държеше за китката на ръката едно пет-шестгодишно дете. И Люк позна Нане по чорлавата му руса глава, която той въпреки всичко беше вдигнал с решителен вид на млад мъж. Детето бе откраднало един хляб от витрината на красивата госпожа Митен: кражбата беше неоспорима, защото то още държеше голям, почти колкото него хляб; именно тази кражба на детето бе раздвижила, развълнувала така улица „Бриа“. Минувачи го бяха забелязали и издали на полицая, който го подгонил. Но детето бягаше бързо, изчезваше сред тълпата, а полицаят, ожесточен, вдигаше такава силна врява, че щеше да разбунтува целия Боклер. Сега той тържествуваше, водеше виновника на местопрестъплението, за да го изобличи.

— Едно дете е откраднало един хляб — повтаряха гласове.

Госпожа Митен, учудена от тази врява, също бе излязла на прага на магазина си. Тя остана съвсем изненадана, когато стражарят се обърна към нея и каза:

— Ето, госпожо, този негодник е откраднал от вас този голям хляб.

И като раздруса Нане, той поиска да го изплаши:

— Знаеш ли, че ще отидеш в затвора… Кажи, защо открадна хляба!

Но малкият никак не се вълнуваше. Той отговори със звънливия си глас:

— Не съм ял от вчера, сестра ми също.

В това време госпожа Митен се съвзе. Тя гледаше хлапака с хубавите си очи, изпълнени със снизходителна доброта. Бедното малко юначе! И сестра му, къде ли я е оставило? За миг само хлебарката се подвоуми и лека червенина обля бузите й. После с приятния си смях на красива жена, ухажвана от цялата й клиентела, каза с весел и спокоен вид:

— Вие грешите, стражарю, това дете не е откраднало хляба. Аз му го дадох.

Стражарят стоеше зяпнал пред нея, без да изпуска Нане. Десет души бяха видели, че детето взело хляб от витрината и побягнало. И изведнъж касапинът Дашьо, който бе прекосил улицата, се намеси, силно разярен:

— Но аз го видях, аз… Точно се бях загледал навън. То се хвърли върху най-големия, после побягна… Истина е, както е истина, че завчера ми откраднаха сто су, а така също и от Лабок и Кафио. Тази гадинка ви окраде, госпожо Митен… Не отричайте.

Съвсем порозовяла от лъжата си, хлебарката повтори, бавно:

— Лъжете се, съседе, аз дадох хляба на това дете. То не го открадна.

И понеже Дашьо й се караше, като й предсказваше, че при тази голяма снизходителност ще й разграбят всичко и ще я разорят, околийският управител Шатлар, който с благоразумието си бе преценил положението, се приближи до стражаря и го накара да пусне Нане, на когото пошушна заплашително:

— Спасявай се бързо, хлапако!

Тълпата вече ръмжеше, сърдеше се. Нали хлебарката твърди, че е дала този хляб! Бедното дете, високо колкото ботуш, не бе яло от вчера! Разнесоха се викове и дюдюкания, сред които се откри един груб и гърмящ глас, който се издигна над всички шумове:

— Ах, дявол да го вземе! Така, значи, днес шестгодишните деца трябва да ни дават пример?… Имало е право това дете. Щом си гладен, всичко можеш да вземеш. Да, всичко, което е в магазините, е наше, а вие умирате от глад, защото сте страхливци!

Тълпата се раздвижи, отдръпна се назад като вода при хвърлен в локва камък. Чуха се въпроси: „Кой е този? Кой е този?“ И веднага последваха отговори: „Това е грънчарят, това е Ланж, това е Ланж!“ Тогава Люк, който беше сред хората, които се отдръпваха, видя човека, един дребен и набит човек едва на двадесет и пет години, с квадратна глава, обрасла с брада и черна коса. Той имаше вид на селянин, очите му блестяха от интелигентност; пъхнал ръце в джобовете, той крещеше за своя блян с вдъхновение на самобитен поет:

— Продуктите, парите, къщите, дрехите — всичко това е наше, откраднали са ни го и ние имаме право да си го възвърнем! И не утре, а тази вечер трябва да влезем във владение на земята, на мините, на заводите, на целия Боклер, ако сме мъже! Няма два начина, има само един — с един удар да се събори този строй, да се разруши с брадва навсякъде властта, за да може народът, на когото принадлежи всичко, най-сетне да построи отново всичко!

Жените се изплашиха. Пред агресивната сила на тия думи сега и мъжете също мълчаха, дръпнаха се назад, разтревожени от последиците. Малцина разбираха, повечето, свикнали с потиснатия от векове наемен труд, не бяха за един такъв ожесточен бунт. За какво бе всичко това? Пак така ще умират от глад, а и в затвора може да отидат.

— Зная, вие не смеете — продължи Ланж със страшно подигравателен тон. — Но има хора, които ще се осмелят един ден… Вашият Боклер ще бъде хвърлен във въздуха, освен ако сам не рухне от разложение. Вие нямате никакво обоняние, ако тази вечер не можете да помиришете, че всичко е развалено и отровено от мършата. Всичко е вече само тор и няма нужда човек да е голям пророк, за да възвести, че вятърът, който духа, ще отнесе града и всички крадци, всички убийци, нашите господари… Всичко ще се сгромоляса и всичко ще умре! Смърт, смърт!

Скандалът така се разрастваше, че околийският управител Шатлар, макар че беше за ненамеса в такива случаи, се видя принуден да вземе строги мерки. Трябваше да арестува някого — и трима стражари се хвърлиха върху Ланж и го отведоха през една пряка, тъмна и безлюдна улица, в която заглъхна шумът от ботушите им. Всъщност тълпата се прояви само с протести, с малко неопределени вълнения, които скоро стихнаха. Струпалите се хора се пръснаха, в черната кал от единия до другия край на улицата бавно и мълчаливо се поднови трополенето.

Люк бе изтръпнал. Пророческата заплаха избухваше като страшна последица на това, което виждаше, което слушаше от свечеряването насам. Толкова голямата несправедливост и нищета призоваваха крайната катастрофа, която и той беше почувствувал да идва от дъното на хоризонта като някакъв голям отмъстителен облак, който ще изгори, ще помете Боклер. И страдаше в отвращението си към насилието. Какво! Нима грънчарят имаше право? Необходимо ли бе насилие, необходими ли бяха кражбата и клането, за да възтържествува правдата? Потресен, на него му се стори, че сред суровите и мрачни лица на работниците вижда да минават бледите лица на кмета Гурие, на председателя Гом и на капитан Жоливе. След това съпрузите Мазел, изпотени от страх, отново преминаха покрай него под светлината на мъждукащата газова лампа. Улицата го ужаси, обзе го само една мисъл на състрадание и утеха — да настигне Нане, да го проследи и да узнае в кой кът на мрака е паднала Жозин.

Нане крачеше, крачеше смело с малките си крака. И Люк, който го видя как се измъква от горния край на улица „Бриа“, откъм „Бездната“, все пак го настигна доста бързо, с такава мъка милото дете носеше големия хляб. Стискаше го към гърдите си с две ръце, като се страхуваше да не го загуби или пък да не му го отнеме някой лош човек или голямо куче. Като чу зад себе си забързаните крачки на Люк, детето страшно се уплаши и се приготви да побегне. Но като се обърна и под светлината на един от последните магазини позна господина, който се бе усмихвал на него и на сестра му, успокои се и се остави да го настигне.

— Искаш ли да понося хляба ти? — попита го младият мъж.

— О, не, аз ще го нося, прави ми голямо удоволствие.

Сега вървяха по пътя, извън Боклер, в мрака под ниското и бурно небе. Самотни, на известно разстояние една от друга, започнаха да блестят светлините на „Бездната“. Чуваше се как в калта шляпа детето, вдигнало хляба нагоре, за да не го изцапа.

— Знаеш ли къде отиваш?

— Разбира се.

— И далече ли отиваш?

— Не, тук наблизо.

Обзет навярно от някакъв смътен страх, Нане тръгна по-бързо. Защо господинът се интересува? Малкото човече, което се чувствуваше единствен защитник на голямата си сестра, се опита да хитрува. Но разбрал намеренията му и желаейки да му покаже, че е приятел, Люк го изигра, внезапно го прегърна и го повдигна в момента, когато детето, ситнейки с късите си крачета, щеше да падне в една локва.

— Хайде, хоп, драги мой, няма нужда да слагаш конфитюр върху хляба си!

Пленен от топлината на тия големи братски ръце, Нане избухна в безгрижен детски смях и изведнъж заговори на „ти“ на новия си приятел.

— О, ти си силен и мил!

И продължи да върви, без повече да се безпокои. Но къде всъщност се е завряла Жозин? Като крачеха по пътя, на Люк му се струваше, че я вижда как чака в неподвижната сянка на всеки дънер на крайпътните дървета. Наближаваха „Бездната“, ударите на механичния чук вече разтърсваха земята, а околностите бяха осветени от пламтящия облак от изпарения, които преминаваха през големи електрически лъчи. И Нане, преди да отмине завода, зави, насочи се към моста, премина Миона. Така Люк се видя отведен на същото място, на което за пръв път ги бе срещнал при залез-слънце. После изведнъж детето се затича и той го загуби, но чу, че говори и весело се смее:

— Я виж, како! Я виж, како! Погледни го! Виж колко е хубав!

На края на моста, там, където брегът се снишаваше, в сянката на една ограда имаше пейка точно срещу „Бездната“, която димеше и пуфтеше на другия бряг на реката. Люк се беше блъснал в оградата, когато чу как смехът на хлапака се превърна във вик и плач. И той най-сетне се ориентира и разбра причината, като видя Жозин просната на пейката, изтощена и в безсъзнание. Значи, тук тя бе дошла да падне от глад и страдание, оставила братчето си да се върне, без дори да се досети за намерението на това смело дете на улицата. Нане я намери съвсем студена, като мъртва, и в отчаянието си започна силно да плаче.

— О, како, събуди се! Трябва да се яде, яж де, нали сега има хляб!

Сълзи се появиха и в очите на Люк. Такава мизерия, такава страшна съдба на лишения и на мъки за тия толкова слаби, толкова добри и толкова очарователни същества! Той бързо слезе до реката, потопи кърпата си, върна се и я сложи върху слепоочието на Жозин. За щастие тази трагична нощ не беше студена. После той хвана ръцете на младата жена, разтърка ги и ги съживи в своите; и най-сетне тя въздъхна, като че ли се събуди от черен сън. Но, преуморена от дългото изтощение, нищо не я учуди, — стори й се съвсем естествено, че братчето й е тук с този хляб и че се придружава от този висок и хубав господин, когото тя познаваше. Може би разбра, че господинът е донесъл хляба. Нещастните й слаби пръсти не можеха да разчупят кората. За да й помогне, той започна да къса от хляба малки парчета, които бавно й подаваше едно по едно, за да не се задави в бързината да уталожи ужасния глад, който я задушаваше. Цялото й нещастно мършаво тяло затрепери и тя заплака, заплака безспирно, като продължаваше да яде, мокрейки всеки залък със сълзите си; ядеше лакомо, несръчно, треперейки като бито животно, което вече не знае да гълта, но бърза. Внимателно, с наранено и развълнувано сърце, Люк задържаше ръцете й и не преставаше да й дава малки парчета, които чупеше едно по едно. Никога вече той нямаше да забрави това причастие на страданието и на добротата, този хляб на живота на най-нещастното и най-прекрасното създание.

В това време Нане късаше от своя дял и ядеше лакомо, горд с подвига си. Учудваше се на сълзите на сестра си — защо продължава да плаче, щом като пируваха? После, когато се насити, замаян от яденето, той се притисна към нея и като пребит се унесе във внезапен сън, щастливия сън на бебетата, усмихващи се на ангелите. Съвзела се малко и облегнала се на пейката, Жозин го притискаше към себе си с дясната си ръка, а Люк седеше до нея, защото не можеше да се реши да я остави сама в нощта с това заспало дете. Най-сетне той разбра, че тя се държи малко несръчно поради ранената си ръка, около която криво-ляво бе увила изцапаната с кръв кърпа. Той й заговори:

— Наранили ли сте се?

— Да, господине, обущарска машина ми счупи един пръст. Трябваше да се отреже. Било по моя вина, както каза надзирателят, но господин Гурие нареди да ми се дадат петдесет франка.

Тя говореше с малко тих, много нежен глас, който от време на време потреперваше от някакъв срам.

— Значи, вие сте работили в обущарската фабрика на господни Гурие, кмета.

— Да, господине, постъпих там на петнадесет години, а сега съм на осемнадесет… Майка ми е работила там повече от двадесет години, но тя почина. Останахме съвсем сами с моето малко братче Нане, което е на шест години. Аз се казвам Жозин.

Тя продължи да разказва своята история, а Люк само поставяше въпроси, за да узнае всичко. Това беше баналната и сърцераздирателна история на толкова много бедни момичета: бащата изоставя семейството си, изчезва с друга жена; майката остава с четири деца на ръце и не смогва да ги нахрани, макар че има щастието да загуби две от тях; след това майката умира от много тежката работа, момичето още на шестнадесет години става малка майка на братчето си и на свой ред се пребива от труд, като невинаги успява да спечели хляб за себе си и за него. Следва неизбежната драма на красивата работничка, идва прелъстителят, тоя красив и мъжествен Рагю, покорителят на сърца; и с него тя прави грешка, като се разхожда под ръка всяка неделя след танците. Той дава такива хубави обещания, че тя се вижда омъжена и притежаваща уютен дом, в който ще отгледа братчето си и децата, които ще роди. Единствената й грешка е, че му се отдава една пролетна вечер в гората зад Гердаш. Дори не си спомня как се е съгласила. Това станало преди шест месеца; тя направила втора грешка, като отишла да живее при Рагю, който повече не й говорил за женитба. После, след като претърпяла нещастие в обувната фабрика, тя не могла да продължи да работи; това станало точно в момента на стачката, която направила Рагю толкова страшен, толкова зъл, че започнал да я бие и да я обвинява, че е причина за неговата мизерия. Ставало все по-лошо и сега я изхвърлил на улицата, защото дори не искал да й даде ключа, за да се прибере с Нане да спи.

Една мисъл обзе Люк:

— Ако имахте дете от него, той може би щеше да се привърже и да се реши да се ожени за вас.

Тя възрази с жест на уплаха:

— Дете от него ли, ах, боже мой, това ще бъде най-голямото ми нещастие!… Той повтаряше, че не иска да се обвързва с мене! Не иска и се старае да не стане това… Неговото схващане е, че сме се събрали просто за удоволствие на двамата, а после, когато му дойде до гуша — довиждане, разделяме се.

Отново настъпи тишина, престанаха да говорят. Това уверение, че не е майка, че няма да стане майка от този човек, накара Люк, изпаднал в болезнено състрадание, да изпита необикновено приятно чувство, някакво успокоение, което не можеше да си обясни. Смътни чувства го обземаха, докато с блуждаещи в далечината очи, сред тъмните неща, отново откриваше този проход Бриа, който бе видял в здрача, а в този час тънеше в мрака. От двете страни Монбльозите издигаха скалистите си склонове като плътна сянка. От време на време зад себе си, по насипа, той чуваше да минава с пуфтене влак, който свиреше и намаляваше движението си, когато влизаше в гарата. Долу виждаше Миона, синкавозелена, кипяща срещу дървената естакада, чиито дебели подпори крепяха моста. А вляво от него беше рязкото разширение на прохода, двата склона на Монбльозите, раздалечени в огромната равнина Руман, в която бурната нощ се разстилаше като безкрайно черно море отвъд смътно очертаващото се островче на Боклер, осветено, обсипано с малки светлинки, подобни на искри. Но очите му винаги се връщаха отсреща, към „Бездната“, приличаща на страшно видение под белите пушещи, които червенееха от електрическите лампи в двора. През широките отвори от време на време се виждаха пламтящите гърла на пещите, ослепителният блясък на разтопения метал, големите червени огнища, целите в пламъците на вътрешния ад, който беше опустошително и шумно творение на чудовището. Земята наоколо трепереше, отчетливият танц на парните чукове не спираше под глухото свистене на машините и силните удари на големите чукове, наподобяващи далечна канонада.

И Люк с изпълнени от това видение очи, със сърце, наранено от съдбата на тази Жозин, която седеше толкова изоставена и толкова окаяна на пейката до него, си казваше, че в тази нещастница се отразява целият погром на лошо организирания, опозорен и прокълнат труд. На това именно най-голямо страдание, на тази човешка жертва, направена от печалното дете, завършваха всичките му мисли тази вечер — нещастията от стачката, отровените от омраза сърца и умове, суровостта и егоизмът на търговците, алкохолът, станал необходимост за забрава, кражбата, оправдана от глада, цялото старо общество, скърцащо под тежестта на своите беззакония. И той още чуваше гласа на Ланж, който предсказваше окончателната катастрофа, която ще отнесе тази Боклер, разложен и разлагащ. Той отново виждаше най-вече бледите, скитащи по тротоарите момичета, тази унижена плът за удоволствие на индустриалните градове, тази последна степен на проституцията, в която язвата на наемния труд хвърля красивите фабрични работнички. Не вървеше ли натам и Жозин? Прелъстена, после изгонена на улицата, после прибрана от пияниците — по наклона бързо в калта. Той я чувствуваше покорна, любима, едно от ония нежни и прекрасни създания, които са едновременно кураж и награда за силните. И мисълта да я изостави на тази пейка и да не я спаси от лошата съдба така го разбунтува, че не му се искаше повече да живее, ако не й протегнеше братска ръка за помощ.

— Но вие все пак не може да спите тук с това дете. Този човек трябва да ви прибере. После ще видим… Къде живеете?

— Тук наблизо, в стария Боклер, на улица „Три луни“.

Тя му обясни положението. Рагю живееше в малко жилище от три стаи в една къща заедно със сестра си Адел, която кой знае защо всички наричаха Свадливката. И тя подозираше, че ако наистина ключът не е у Рагю, той навярно го е дал на сестра си, която била ужасна жена, безмилостна към бедните момичета. После, когато той спокойно й предложи да отиде да поиска ключа от тази мегера, тя изтръпна:

— О, не от нея, тя се отвращава от мене… Само ако съм сигурна, че ще попаднете на нейния мъж, който е добър човек. Но аз зная, че тази вечер е на работа в „Бездната“… Той е майстор пудльор; казва се Бонер.

— Бонер — повтори Люк, като си спомни нещо, — но аз съм го виждал миналата пролет, когато посетих „Бездната“. Дори дълго време съм разговарял с него, той ми обясни работата. Интелигентен е и наистина ми направи впечатление на добър човек… Много просто, ще отида веднага да уредя вашия въпрос с него.

Жозин извика от гореща благодарност. Тя цялата трепереше, нещастните й ръце се събраха като за молитва.

— О, господине, колко сте добър, много ви благодаря!

Тъмночервен отблясък идваше от „Бездната“ и Люк я видя гологлава, парцаливият шал бе паднал от раменете й. Тя вече не плачеше, сините й очи блестяха от нежност, малката й уста бе възвърнала младежката си усмивка. Беше слаба, много гъвкава, много грациозна, запазила едно детско изражение, още радостно, просто и весело. Дългата й руса коса с цвят на узрял овес, разпусната на тила й, придаваше вид на момиченце, останало невинно в падението си. И той, развълнуван от този много голям чар, постепенно пленен изцяло, беше покъртен от възхитителния образ на тази бедна, лошо облечена, изплашена и разплакана жена, която бе срещнал. Тя го гледаше с такава любов, отдаваше му се така наивно с цялата си душа на бедно същество, което най-сетне някой е подпомогнал и обикнал. Толкова хубав, толкова добър, той й се виждаше като бог, след като бе изпитала грубостите на Рагю. Готова да целуне следите от стъпките му, тя стоеше пред него със събрани като за молитва ръце — лявата й ръка стискаше дясната, осакатената ръка с кървавата превръзка. И нещо много нежно и много силно се зараждаше между тях, една връзка на безкрайна нежност, на безкрайна любов.

— Нане ще ви заведе в завода, господине. Той познава всеки кът.

— Не, не, аз зная пътя… Не го събуждайте, той ви топли. Двамата ме чакайте тук.

Той я остави в тъмната нощ на пейката със заспалото дете. Когато тръгваше, един силен блясък освети склона на Монбльозите, вдясно над парка на Крешри, където се намираше къщата на Жордан. На склона на планината се очерта тъмният профил на високата пещ. Лееше се метал и всички съседни скали, всички покриви на Боклер бяха осветени като от червена заря.