Рик Риърдън
Мечът на лятото (9)

Девета глава
Със сигурност ще искаш ключа от минибара

Много ли ще ви изненадам, ако ви кажа, че мястото е по-голямо отвътре, отколкото отвън?

Само фоайето вероятно бе най-голямата ловна ложа на света — два пъти по-голяма, отколкото изглеждаше имението отвън. Един декар дървен под бе покрит с кожи от екзотични животни — зебри, лъвове, а също и десетметрови влечуги, които не бих искал да срещна приживе. На дясната стена в камина, голяма колкото спалня, бе накладен огън. Пред него няколко гимназисти в пухкави зелени хавлии бяха полегнали на пухкави кожени дивани, като се смееха и пиеха нещо от сребърни бокали. Над рамката имаше препарираната глава на вълк.

„Какво щастие, помислих си. — Още вълци.“

Колони, направени от неиздялани дървесни стволове, поддържаха тавана, който бе опасан с копия за греди. Полирани щитове грееха от стените. Светлината, изглежда, се излъчваше отвсякъде — топъл златист блясък, от който очите ме боляха, все едно съм излязъл от тъмен киносалон в ярък слънчев следобед.

В центъра на фоайето, на свободностояща табела пишеше:

ПРОГРАМА ЗА ДЕНЯ:

Борба до смърт, зала Осло, 10 ч.

Масовка до смърт, зала Стокхолм, 11 ч.

Бюфет до смърт, столова, 12 ч.

Въоръжена борба до смърт, централен двор, 13 ч.

Йога бикрам до смърт, зала Копенхаген, 16 ч.

(носете си килимче!)

Портиерът Хундинг каза нещо, но главата ми бръмчеше така силно, че го пропуснах.

— Извинете — казах, — може ли да повторите?

— Багаж — повтори той, — багаж имате ли, питах?

— Ъъъ — посегнах към торбата на рамото си, но се оказа, че тя не е била възкресена заедно с мен, — ми не.

Хундинг изсумтя.

— Ами така стана то, вече всички идват голи и боси. Нищо ли не сложиха в тая погребална клада?

— В кое?

— Все тая — той се намръщи към далечния край на стаята, където обърнатият кил на лодка служеше на рецептурно бюро, — ами няма какво да го отлагаме, идвай.

Човекът зад кила очевидно имаше същия бръснар като Хундинг. Брадата му бе толкова голяма, че имаше свой собствен пощенски код. Косата му изглеждаше като мишелов, размазал се на предното стъкло на автобус. Бе облечен в горскозелен костюм на ивици, а върху табелката на името му пишеше:

ХЕЛГИ, МЕНИДЖЪР, ИЗТОЧНА ГОТЛАНДИЯ,

ВАЖЕН ИГРАЧ НА ОТБОРА ОТ 749 ГОД. ОТ Н.Е.

— Заповядайте — вдигна очи Хелги от екрана на компютъра, — за записване ли сте?

— Ами…

— Нали знаете, че часът за записвания е три следобед — каза той, — ако умрете по-рано през деня, не мога да гарантирам, че стаята ви ще е готова.

— А не може ли просто да се върна към живот? — предложих.

— Не, не — потропа той по клавиатурата — а, ето ни.

Той се ухили и разкри всичките си три зъба.

— Вие сте даже в апартамент.

— То всички са в апартаменти — промърмори Хундинг под носа си, — ние друго нямаме.

— Хундинг… — предупреди мениджърът.

— Извинете, сър!

— Не искате да използвам тоягата, нали?

— Не, сър — направи гримаса Хундинг.

Погледнах и двамата, като проверих имената им.

— Вие сте започнали да работите тук в една и съща година, нали — забелязах аз, — 749-та… какво значи н.е.?

— От новата ера — отвърна мениджърът, — вие му викате след Христа.

— А защо и вие не му викате след Христа?

— Защото това е добър поздрав за християни, но Тор се цупи. Още е сърдит на Исус, че не се е появил на онзи дуел, на който го е предизвикал.

— Моля?

— Това няма значение — каза Хелги, — колко ключа ви трябват? Един стига ли ви?

— Но аз още не разбирам къде съм. Ако работите тук от 749-та, това означава над хиляда години.

— Не ми напомняйте — изръмжа Хундинг.

— Но това е невъзможно. И… казвате, че съм умрял. Аз обаче не се чувствам умрял. Съвсем добре съм си.

— Господине — каза Хелги, — всичко ще ви се обясни довечера на вечеря, тогава представяме новите готи.

— Валхала — думата изплува от дълбините на съзнанието ми заради една полузабравена приказка, която мама ми четеше като бях малък — това ХВ на ревера. „В“ значи Валхала, нали.

Погледът на Хелги ми подсказа, че изпитвам търпението му.

— Да, господине, хотел „Валхала“. Поздравления. Избран сте да се присъедините към армията на Один. Нямам търпение да науча какви подвизи сте извършили довечера.

Коленете ми омекнаха. Подпрях се на бюрото да не падна. Досега се опитвах да се убедя, че е станала някаква грешка, че това е скъп хотел, в който са ме сбъркали за клиент. Вече не бях толкова сигурен.

— Умрял — промърморих аз, — искате да кажете, че аз всъщност съм…

— Ето ви ключа за стаята — Хелги ми подаде камък с една-единствена нордическа руна, като камъните в библиотеката на вуйчо Рандолф, — искате ли ключ за минибара?

— Ами…

— Иска, иска — отвърна Хундинг, — искаш го, хлапе. Денят ще бъде дълъг.

— Колко дълъг — почувствах метален вкус в устата си.

— Вечен — отвърна Хелги — или поне до настъпването на Рагнарок. Сега Хундинг ще ви отведе до стаята. Приятно изкарване на задгробния живот. Следващият, моля!