Рик Риърдън
Мечът на лятото (7)

Седма глава
Изглеждаш чудесно без нос

Леле, Магнус, мислите си вие. Това беше глупаво.

Благодаря. Имам добри моменти.

Обикновено не скачам в пламъците. Но имах чувството, че няма да се нараня. Знам, че звучи шантаво, но още не бях припаднал. Жегата не ми пречеше особено, макар паважът в краката ми да стана на каша.

Всъщност екстремните температури не са ме притеснявали. Не зная защо. Някои хора са много гъвкави. Други могат да си мърдат ушите. Аз мога да спя зимата навън без да замръзна или да държа кибрит в ръка без да се изгоря. Печелил съм басове в приютите за бездомни, но не съм възприемал търпимостта си като нещо специално… или вълшебно. И досега не бях тествал лимитите.

Минах през огнената стена и фраснах Суртур по главата с ръждясалия си меч. Понеже, нали се сещате, винаги гледам да спазвам обещанията си.

Острието ми не го нарани, но вихрушката от пламъци угасна. Суртур ме загледа за милисекунда, напълно смаян. После ме фрасна в стомаха.

И преди са ме удряли, но никога Черни господари от свръхтежка категория.

Свих се като шезлонг. Причерня ми и почнах да виждам тройно. Когато успях да фокусирам поглед отново, бях на колене и гледах в купчината повърнато мляко, пуешко и кракери, които вдигаха пара от асфалта.

Суртур можеше да ме обезглави с огнения си меч, но предположих, че не вярваше, че си струва. Започна да крачи напред-назад и да цъка.

— Жалко — присмя се той, — нежно малко момче. Дай ми Меча си сам, дете на ванир. И ти обещавам бърза смърт.

Дете на ванир?

Бях чувал добри обиди, но не и тази.

Ръждясалият Меч все още бе в ръката му. Почувствах пулса до метала, все едно самото острие имаше сърце. Отекна в острието и се прокрадна до ушите ми като тихото мъркане на двигател.

Можеш да го поправиш, бе ми казал Рандолф.

Почти повярвах, че старото оръжие се размърдва и пробужда. Недостатъчно бързо обаче. Суртур ме изрита в ребрата и ме запрати на земята.

Останах проснат по гръб, загледан в дима и зимното небе. Суртур явно ме бе ритнал достатъчно силно, че да отключи халюцинация. На около трийсет метра над мен видях момиче в броня, яхнало кон от мъгла и кръжащо като лешояд над битката. Държеше копие от ярка светлина. Ризницата му блестеше като огледало. Носеше коничен стоманен шлем над зелено покривало като средновековен рицар. Лицето й бе красиво, но строго. Очите ни се срещнаха за миг.

„Ако си истинска, помислих, помогни ми.“

Тя се разпадна в облак пушек.

— Мечът — обсидиановото лице на Суртур надвисна над мен — той е по-ценен, ако ми го предадат свободно, но ако се наложи, ще го изтръгна от мъртвите ти пръсти.

В далечината завиха сирени. Запитах се защо полицията и линейките не са дошли още. После си спомних другите две гигантски експлозии в Бостън. Дали Суртур бе причинил и тях, или бе извиках още огнени приятелчета?

На края на моста Харт се изправи на крака. Няколко пешеходци, паднали в несвяст, се размърдаха. Не можех да видя Рандолф и Блиц никъде. Надявах се вече да са вън от опасност.

Ако успеех да задържа Горящия човек зает, може би останалите невинни наоколо щяха също да имат време да се изнесат. Някак си успях да се изправя на крака.

Погледнах към меча и… ами да, определено халюцинирах. Вместо ръждясало парче боклук държах истинско оръжие. Кожената дръжка бе удобна и пасваше на ръката ми. На края й имаше проста метална топка, която служеше за удобна противотежест на седемдесетсантиметровото острие, което бе двуостро и кръгло на върха, повече за сечене, отколкото за мушкане. В центъра на острието имаше широка бразда, обсипана с викингски руни — същите, които бях видял и в офиса на Рандолф. Те блестяха в светъл оттенък на сребърното, като че ли са били поставени с изковаването на острието.

Мечът определено жужеше, почти като човешки глас, който се опитва да намери правилния тон.

Суртур отстъпи назад, а червените му като лава очи проблеснаха нервно.

— Нямаш представа какво държиш, момче. Няма да живееш достатъчно дълго, за да узнаеш.

И замахна с ятагана.

Нямах опит с мечовете, освен ако не броите гледането на „Принцесата булка“ двадесет и шест пъти, когато бях дете. Суртур щеше да ме разполови на две — но оръжието ми имаше други идеи.

Държали ли се някога пумпал на върха на пръста си? Чувствате как се движи сам във всички посоки. Такъв бе и мечът. Размахваше се сам и блокираше огненото острие на Суртур. После го завъртя в арка и понесе ръката ми с него, като замахна към десния крак на Суртур.

Черният господар изкрещя. Раната в бедрото му започна да пуши и подпали панталоните му. Кръвта му закипя и засия като магма от вулкан. Огненото острие се разпадна.

Преди да се съвземе, мечът ми се стрелна нагоре и сряза лицето му. Суртур отстъпи назад с вой, като притисна носа си с две ръце.

Вдясно от мен, някой изкрещя — майката с двете деца.

Харт се опитваше да й помогне да извади малчуганите от количката, която пушеше и бе на път да пламне.

— Харт! — извиках аз, преди да си спомня, че от това няма смисъл. Докато Суртур още бе разсеян, закуцуках към Харт и посочих надолу към моста.

— Върви! Изведи децата от тук!

Разчете по устните ми какво му казах, но не го хареса. Поклати отрицателно глава и взе един от малчуганите на ръце. Майката стискаше другото дете.

— Върви — казах й, — приятелят ми ще ви помогне.

Майката не се поколеба. Харт ме погледна за последно, все едно да ми каже:

— Това не е добра идея.

А после я последва. Малкото дете се мяташе в ръцете му и плачеше.

— Ах! Ах! Ах!

Други случайни минувачи още бяха заседнали на моста — шофьори, хванати като в капан в колите си, пешеходци, вървящи напред-назад като замаяни, с дрехи, от които се издигаше пушек, и зачервена кожа. Сирените вече се чуваха от по-близо, но не виждах как полицията или парамедиците могат да помогнат, ако Суртур обикаля наоколо в пламъци.

— Момче! — Черният господар звучеше все едно се дави в сироп.

Свали ръце от лицето си и видях защо. Моят самонасочващ се меч бе отрязал носа му. Разтопена кръв падаше надолу по бузите му и опръскваше паважа с димящи капки. Панталоните му бяха изгорели и сега бе само по чифт червени боксерки с нарисувани пламъци. Между това и безносата си муцуна приличаше на дяволска версия на прасето Порки.

— Омръзна ми от теб! — изграчи той.

— Подобно — вдигнах меча. — Искаш това? Ела и си го вземи.

От дистанцията на времето мога да кажа, че бе глупаво да го кажа. Съзрях над себе си странното сиво видение — момичето на кон, което кръжеше като лешояд и гледаше.

Вместо да нападне Суртур, се приведе и взе асфалт от пътя с голи ръце. Оформи го като нажежена сфера димяща слуз и го хвърли по мен, все едно играем на народна топка.

Не съм добър нито в тази игра, нито в бейзбола. Махнах с меча с надеждата да отклоня снаряда. Пропуснах. Асфалтовото гюле се заби в стомаха ми и потъна там, унищожавайки всичко по пътя си.

Не можех да дишам. Болката бе така силна, че усетих как всяка клетка в тялото ми избухва във верижна реакция. Въпреки това изпитах странно спокойствие. Умирах. Нямаше да оцелея това. Част от мен си каза:

— Хубаво. Нека поне си струва.

Погледът ми помръкна. Мечът ми зажужа и се размърда в ръката ми, но едвам я чувствах.

Суртур ме загледа, а по обезобразеното му лице цъфна отвратителна усмивка.

„Иска Меча, казах си. — Негов е. Ако ще си отивам, той идва с мен.“

Вдигнах немощно ръка и му показах жест, за който не ти трябва да разбираш езика на знаците.

Той нападна с рев.

Точно когато ме стигна, Мечът ми се изстреля напред и го промуши. Използвах последните си сили, за да го хвана. Устремът му понесе и двамата през перилата.

— Не! — опита да се освободи той, като избухна в пламъци и започна да рита. Аз обаче не го пуснах. Двамата паднахме в реката „Чарлз“, а Мечът ми остана забит в корема му, докато собствените ми органи изгаряха от нажежения катран в корема ми. Небето проблесна и изчезна. Видях как призрачното видение на кон се стрелва в галоп към мен с протегната ръка.

После ударих водата с плясък и умрях.

Край.