Рик Риърдън
Мечът на лятото (68)

Шестдесет и осма глава
Не ставай не-братле, братле

Приличаше на холивудски викинг. Приличаше повече на филмовия Тор от самия Тор.

Русата коса падаше по раменете му. Смуглото му лице, сини очи, орлов нос и набола брада щяха да станат хит както на червения килим, така и по плажовете на Малибу.

Той се опря на трон от живи дървета, а на седалката имаше еленова кожа. В скута му имаше някакъв скиптър — еленови рога с кожена дръжка.

Когато се усмихна, видях собствената си притеснителна усмивка, същата извита брадичка. Имаше дори същия кичур над дясното си ухо.

Веднага разбрах защо мама се бе влюбила в него. Не бе само, че е красив, или защото носеше избелели дънки, фланелка и ботуши за катерене в неин стил. Той излъчваше топлота и спокойствие. Всеки път, когато излекувах някого, всеки път, щом посягах към силите на Фрей, взимах частица от аурата му.

— Татко — рекох.

— Магнус — изправи се Фрей. Очите му засияха, но изглеждаше като да не е сигурен какво да прави с ръцете си, — радвам се да те видя най-после. Аз… бих те прегърнал, но не мисля, че ще ми се зарадваш особено. Разбирам, че ти трябва време…

Втурнах се към него и го прегърнах.

Това не беше в мой стил. Не съм особено гушлив, особено с непознати.

Но той не беше непознат. Познавах го толкова добре, колкото и мама. За пръв път разбрах защо мама толкова настояваше да ме води на излети. Всеки път, когато се озовавахме в гората през лятото, всеки път, когато слънцето се показваше от облаците, Фрей бе с нас.

Може би трябваше да му се сърдя, но не можех. След загубата на мама нямах време да се сърдя. Годините на улицата ме бяха научили, че е безсмислено да се оплакваш и вайкаш за това какво си можел да имаш, какво си заслужавал, какво е било честно. Просто се наслаждавах на мига.

Той нежно постави ръка на тила ми. Ухаеше на борови иглички и десерта, опечен на лагерния огън. Нима си пекоха бисквити с шоколад във Ванахейм?

Разбрах и защо съм тук. Бях умрял. Или най-малкото, умирах отново.

— Приятелите ми… — отдръпнах се аз.

— Са в безопасност — увери ме Фрей. — Стигна границите на силите си като изцери берсеркера, но той ще оживее. Както и ти. Добре се справи, Магнус.

Стана ми неудобно от думите му.

— Три валкирии загинаха. Изгубих почти всички приятели, които съм имал. Всичко, което направих, бе да оплета Вълка с новото си въже и да върна Суртур в Муспелхейм. А и това го направи основно Джак. Не сме променили нищо съществено.

— Магнус, ти промени всичко — засмя се Фрей. — Ти, носителят на Меча, определи съдбата на Деветте свята. Смъртта на валкириите бе саможертва, която те направиха доброволно. Не оскърбявай паметта им с чувството си за вина. Не може да предотвратиш всяка смърт, както аз не мога да спра идващата след края на лятото есен… или собствената си съдба по време на Рагнарок.

— Собствената ти съдба… — стиснах пръсти около руническия камък, който се бе върнал на верижката си, — Мечът ти е в мен. Не можеш ли…

— Не, синко — поклати глава Фрей, — както каза леля ти Фрея, никога не ще мога да въртя Меча на лятото отново. Ако искаш, попитай го, за да си сигурен.

Извадих висулката. Джак оживя и изрече тирада от обиди, които не мога да повторя.

— И още нещо! — извика той, — да се откажеш от мен, за да се ожениш за великанка! Как можа? Първо мечовете, после мадамите! Не си ли чувал тази поговорка!

— Здравей, стари приятелю — усмихна се тъжно Фрей.

— О, сега сме приятели, така ли? — настоя Мечът. — О, не. Твърдо не. Не искам да имам нищо общо с теб!

Джак направи пауза.

— Синът ти е читав обаче. Харесва ми. Докато не опита да ме замени за ръката на великанка в сватба.

— Не планирам нещо подобно — обещах.

— Значи всичко е наред. Но що се отнася до твоя скапан татко, това предателско не-братле…

Прибрах Меча обратно във формата на висулка.

— Не-братле?

— Отдавна направих избора си — сви рамене Фрей, — отказах се от Меча заради любовта.

— Но по време на Рагнарок ще загинеш, защото не е в теб.

Той вдигна еленовите рога.

— Ще се боря с това.

— С рогата на животно?

— Едно е да знаеш съдбата си, друго е да я приемеш. Ще изпълня дълга си. С този рог ще избия много великани, включително Бели, един от техните могъщи генерали. Но накрая ще умра.

— Как може да си толкова спокоен за това?

— Магнус… дори боговете не са вечни. Не хабя енергията си в това да се боря със смяната на сезоните. Съсредоточавам се върху това дните, които имам, и сезонът, който покровителствам, да са колкото е възможно по-щастливи, честити и изобилни.

Той докосна лицето ми.

— Но ти вече разбираш това. Няма дете на Тор, Один или дори благородния Тир, което да е удържало на обещанията на Хел и отровните слова на Локи. Но ти успя. Само син на Фрей, носител на Меча на лятото, би могъл да остави нещата като теб.

— Да оставя нещата… но мама…

— Да… — Фрей взе нещо от трона си — запечатана керамична делва с размерите на сърце, след което я постави в ръката ми.

— Знаеш ли какво би искала тя?

Не можех да отговоря. Кимнах, надявайки се изражението ми да казва на Фрей колко съм благодарен.

— Ти, сине, донесе надежда на Деветте свята. Чувал ли си израза „сиромашко лято“? Ти ще бъдеш нашето сиромашко лято — шанс за топлота, светлина и растеж преди дългата зима на Рагнарок.

— Но… — прокашлях се аз. — Предполагам, трябва да остана спокоен.

Фрей се усмихна и разкри сияйните си бели зъби.

— Точно така. Много неща има за вършене. Асите и ваните са разпръснати. Локи става все по-силен. Дори окован, той успя да ни настрои едни срещу други, да ни разсее и да ни накара да изгубим фокус. И аз съм виновен, че се разсеях. Твърде дълго отсъствах от света на хората. Само майка ти успя да…

Той се съсредоточи върху делвата в ръцете ми.

— Е, след голямата ми реч да не се застояваш в миналото — усмихна се унило той, — тя беше ярка душа. Щеше да се гордее с теб.

— Татко…

Не знаех какво още мога да кажа. Може би просто имах нужда да изговарям думата. Нямах опит в употребата й.

— Не знам дали ставам за това.

Той извади смачкано писмо от джоба на фланелата си — липсващата обява, която Анабет и баща й разпространяваха в деня, когато загинах. Фрей ми го подаде.

— Няма да си сам. Засега почивай, синко мой. Обещавам ти, че няма да чакам още шестнайсет години, за да се видим. Междувременно е добре да звъннеш на братовчедка си. Трябва да поговорите. Ще ти трябва помощта й, преди всичко това да приключи.

Това прозвуча застрашително, но нямах шанса да го питам за това. Премигнах и Фрей го нямаше. Седях отново на бойния кораб, хванал обявата и керамичната ваза. До мен седна Полуроденият Гундерсон, който отпи от кана с медовина.

— Е — ухили ми се той с окървавени зъби. Повечето му рани бяха станали на белези, — дължа ти живота си. Какво ще кажеш да ти купя една вечеря?

Премигнах и се огледах наоколо. Корабът ни бе пуснал котва във „Валхала“, в една от реките, които минаваха през преддверието. Нямах идея как сме стигнали до тук. Другите ми приятели стояха на пристана и разговаряха с управителя на хотела Хелги. Всички гледаха с навъсени изражения телата на трите валкирии.

— Какво става? — попитах.

Полуроденият пресуши каната.

— Извикаха ни в столовата да се обясняваме пред тановете и останалите айнхеряр. Надявам се да ни оставят да хапнем, преди да ни убият отново. Умирам от глад.