Рик Риърдън
Мечът на лятото (60)

Шестдесета глава
Чудесна убийствена разходка по залез

Блиц и Харт ни чакаха пред Аквариума на Нова Англия.

Блиц бе в нов костюм — маслена униформа, жълто шалче и каска със същия цвят и мрежа против слънцето.

— Униформата ми, когато ловувам вълци — каза бодро той.

Той ни обясни как магията на Тор го пренесла там, където имали най-голяма нужда от него — в мола на Нидавелир. Използвал кредитна карта „Сварталф Експрес“, за да закупи някои ценни придобивки за мисията, като например резервни костюми и сгъваем харпун от костна стомана.

— Не само това — каза Блицен, — но и скандалът със състезанието се е отразил зле на онази стара личинка, Младшия! Разнесла се мълва за провала му! Вече никой не упреквал мен или конската муха или каквото и да е било! Хората говорят за стилните ми брони и около продукта се вдига шум. Ако оцелея тази нощ, мога и да започна моя модна линия!

Двамата със Сам го поздравихме, макар това да оцелеем тази нощ ни се стори голямо „ако“. Той започна да подскача на пети и да си пее колко добре облечен е под носа си.

Що се отнася до Харт, и той бе ходил на пазар, но от по-друг тип. Носеше полиран жезъл от бял дъб. На върха жезълът се разделяше на Y като прашка. Имах чувството — без да знам защо, — че между двата зъба нещо липсва.

С жезъла в ръка, Харт приличаше на нормален елф от „меч и магия“^[1] — само дето носеше черни дънки и кожено яке над синя риза и шал, шарен като бонбон.

Харт опря жезъла в извивката на ръката си и обясни със знаци как се е озовал на кладенеца на Мимир. Капо го бе обявил за истински майстор на алф сейдр, готов да използва магьосническия жезъл.

— Това не е ли невероятно? — потупа по гърба Блицен. — Знаех си, че можеш да го направиш.

Хартстоун сви устни.

Не се чувствам като майстор.

— Имам нещо, което може да помогне — бръкнах в джоба си и извадих руническия камък петро, — преди два часа имах разговор с Хел. Тя ми напомни за всичко, което съм изгубил.

Разказах им за това, което ми е предложила богинята полузомби.

— Ех, хлапе — поклати глава Блицен, — аз ти се хваля с новата си модна линия, а ти си трябвало да преживееш това.

— Всичко е наред — уверих го аз. И наистина го чувствах така. — Интересното е, че когато се появих на хълма Бункер, току-що бях убил две великанки. Трябваше да съм припаднал от умора, но не го направих. Мисля, че знам защо.

Завъртях руническия камък между пръстите си.

— Колкото повече време прекарвам с вас, толкова по-лесно използвам Меча или изцерявам. Или каквото и да е било, честно казано. Не съм експерт по магиите, но си мисля, че… някак си споделяме цената.

Подадох руната на Хартстоун.

— Мисля, че вече знам какво е да си празна чаша, да са ти отнели всичко. Ала не си сам. Колкото и магия да си използвал, няма проблем. С теб сме. Ние сме твоето семейство.

Зелените очи на Харт се навлажниха. Той ни направи знак и мисля, че този път наистина искаше да каже обичам те, а не великанките са пияни.

Взе руната и я постави между върховете на новия си жезъл. Камъкът се намести на мястото по същия начин, по който висулката ми го бе направила на верижката си. Символът „петро“ заблестя с нежна златна светлина.

Моят знак, обяви той. — Знакът на моето семейство.

— Това ми харесва — подсмръкна Блицен, — семейство от четири празни чаши.

— Внезапно ожаднях — обърса очи Сам.

— Ал-абас — рекох, — номинирам те за ролята на дразнеща сестра.

— Млъквай, Магнус. — Тя изпъна палтото си, намести раницата си и си пое дълбоко въздух. — Добре. Ако сме готови със семейното събиране, предполагам, че не знаете къде може да намерим две джуджета с лодка.

— Аз знам — намести шала си Блицен. — Харт и аз разузнахме, преди да дойдем тук. Хайде!

Той ни поведе надолу по кея. Мислеше, че просто искаше да оценим колко добре му стои жълтият шлем.

На края на Дълъг пристан, по затворените за сезона павилиони за наблюдаване на китове, друга будка се издигаше, съградена от кашони и шпертплат. Над прозореца за обслужване имаше несръчно написан ръкописен надпис:

— НАБЛЮДАВАЙТЕ ВЪЛКА! САМО ТАЗИ НОЩ! ЕДНА ЧЕРВЕНА ЖЪЛТИЦА НА ЧОВЕК! ДЕЦА ПОД ПЕТ ГОДИНИ — БЕЗПЛАТНО!

На сергията имаше джудже, което определено беше повече личинка и по-малко сварталф. Високо около шейсет сантиметра, то имаше толкова много брада, че бе невъзможно да се разбере дали има очи, или уста. Бе облечено с жълта мушама и капитанска шапка, които несъмнено го предпазваха от слабата дневна светлина и освен това го караха да изглежда като талисмана на гномски ресторант за морска храна.

— Здравейте! — викна джуджето. — Фялар, на вашите услуги. Искате да наблюдавате Вълка? Времето е идеално за целта?

— Фялар — увеси нос Блицен, — ти нали нямаш брат на име Гялар?

— Ето го там.

Не бях сигурен как съм го пропуснал, но на няколко метра от нас имаше викингски кораб с външен мотор. На кърмата имаше друго джудже, което дъвчеше месо и изглеждаше едно към едно с Фялар, само дето носеше мръсен комбинезон и широпопола шапка с мека периферия.

— Виждам, че сте чували за нашите изключително качествени услуги — продължи Фялар, — мога ли да ви продам четири билета? Възможността е веднъж годишно!

— Извинете ни за момент — Блицен ни издърпа настрана.

— Това са Фялар и Гялар — прошепна той, — те са печално известни.

— Тор ни предупреди — каза Сам, — нямаме голям избор.

— Знам, но — закърши ръце Блицен — Фялар и Гялар? Те ограбват и убиват хора вече повече от хиляда години! Ще се опитат да ни убият при първа възможност!

— Значи — обобщих аз — са като всички останали, които срещнахме досега.

— Ще ни намушкат в гръб — затюхка се Блиц, — или ще ни изоставят на самотен остров. Или ще ни изхвърлят зад борда в устата на акула.

Харт посочи към себе си, след което почука с пръст по дланта си.

Продадено.

Насочихме се към сергията, а аз се усмихнах към кръвожадния ресторантьорски талисман.

— Четири билета, ако обичате.