Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Магнус Чейс и боговете на Асгард (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Рик Риърдън

Заглавие: Мечът на лятото

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Излязла от печат: 24.10.2015

Редактор: Сабина Георгиева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1589-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17237

История

  1. — Добавяне

Петдесет и девета глава
Ужасът на средното училище

Преди да падна към смъртта си, някой ме хвана и ме издърпа обратно.

— Полека, каубой — каза Сам.

Бе облечена в нова жилетка, този път морскосиня, и носеше тъмни дънки и обувки. Синьото не бе любимият ми цвят, но я правеше да изглежда достолепна и сериозна като офицер от въздушните сили. Забрадката й бе поръсена със сняг. Брадвата й не беше до нея. Предполагах, че е скрита в раницата, която носеше на рамо.

Не изглеждаше изненадана да ме види. Но изражението й, така или иначе, бе разсеяно, а погледът й зареян в далечината.

Сетивата ми започнаха да се нагласят. Джак все още беше в ръката ми. По някаква причина не чувствах умора от скорошното убийство на сестрите великанки.

Под нас парчето асфалт не бе точно игрище — по-скоро празно пространство между сградите на училището. Зад верижната ограда няколко дузини ученици се бяха събрали по групички и разговаряха на праговете или се бутаха един друг по замръзналия паваж. Изглеждаха като седмокласници, но бе трудно да кажа, тъй като всички имаха тъмни зимни палта.

Пожелах си Мечът ми отново да стане на висулка и го върнах на верижката. Не смятах, че трябва да ходя по покривите на училищата с меч в ръка.

— Къде сме? — попитах Сам.

— В мой стар кошмар — пророни тя с горчивина, — училището „Малкълм Х“[1].

Опитах да си представя как Сам влиза в двора и се смесва с групичките момичета, забрадката й единственото светло петно в тълпата.

— Защо Тор те е върнал на училище? — попитах аз. — Звучи особено жестоко.

— Всъщност ме изпрати у дома — усмихна се тя. — Появих се в спалнята, тъкмо навреме преди Джед и Биби да нахлуят и да попитат къде съм. Разговорът бе по-лош и от училищните спомени.

Сърцето ми потъва в петите. Толкова се бях фокусирал върху моите си проблеми, че бях забравил как Сам опитва да балансира между нормалния живот и останалите неща.

— Какво им каза?

— Че учих с приятели. Те сметнаха, че имам предвид Мариана Шоу.

— А не странни мъже.

Тя прегърна ръцете си.

— Казах на Биби, че съм опитала да й пратя съобщение, което е вярно. Тя ще сметне, че вината е нейна. Биби не разбира от телефони. Но всъщност в Йотунхейм няма покритие. Опитах да не лъжа наистина, но мразя да ги подвеждам. След всичко, което са направили за мен, се безпокоят, че ще загазя и ще свърша като майка си.

— Успешен лекар, който помага на хората? Колко ужасно.

— Знаеш какво имам предвид — завъртя очи тя. — Бунтарка. Срам за рода. Заключиха ме в стаята и ми казаха, че съм наказана до края на света. Нямах сили да им кажа, че това е тази вечер.

Вятърът се усили и завъртя старите метални перки по покривите като колела.

— Как се измъкна? — попитах.

— Не съм се измъквала. Просто се появих тук.

Погледна надолу към двора.

— Може би за да си спомня как започна всичко.

Чувствах мозъка си ръждясал като перките, но една мисъл набра скорост в ума ми.

— Тук си станала валкирия.

Сам кимна.

— Един леден великан… някак си беше се промъкнал в училище. Може би ме търсеше, може би гонеше друг полубог. Разруши няколко класни стаи, предизвика паника. Не изглеждаше като да му пука от това, че умират смъртни. Училището бе затворено. Не знаеха с какво си имат работа. Смятаха, че луд човек прави инсценировка. Извикаха полиция, но нямаше време…

Тя пъхна ръце в джобовете на палтото си.

— Предизвиках великана. Обидих майка му, такива неща. Примамих го на покрива и…

Тя погледна под нас.

— Великанът не можеше да лети. Приземи се на асфалта и се пръсна на милиони късчета лед.

Звучеше странно смутена.

— Победила си великан сама — казах. — Спасила си училището.

— Предполагам — отговори тя. — Персоналът, полицията… така и не разбраха какво е станало. Решиха, че типът е напуснал сцената. В объркването никой не забеляза какво съм направила… освен Один. След като великанът умря, Бащата на боговете се появи пред мен, където седиш в момента. Предложи ми работа като валкирия и аз приех.

След разговора си с Хел не вярвах, че мога да се почувствам по-лошо. Загубата на майка ми бе все така болезнена, както в нощта, когато бе починала. Но историята на Сам ме накара да се почувствам зле по друг начин. Сам ме бе довела във „Валхала“. Бе изгубила мястото си сред валкириите, защото вярваше, че съм герой. Герой като нея. И въпреки всичко станало оттогава насам, не ме обвиняваше.

— Съжаляваш ли — попитах аз, — задето взе душата ми, когато паднах.

— Не разбираш, Магнус — засмя се тя, — бе ми наредено да те отведа във „Валхала“. И то не от Локи. От самия Один.

Висулката ми се нажежи над яката. За миг надуших уханието на рози и ягоди, все едно съм се озовал в джобче на лятото.

— Один… — казах аз. — Мислех, че той е изчезнал… че не се е появявал, след като си станала валкирия.

— Каза ми да не казвам нищо — потрепери Сам. — Но, предполагам, че се провалих и в това. Нощта преди битката със Суртур срещнах Один пред дома на баба и дядо. Бе маскиран като бездомник, с рошава брада, старо синьо яке и щирокопола шапка. Но аз разбрах кой е. Превръзката на окото, гласът… каза ми да те наблюдавам. Че ако се бориш добре, ще те доведе във „Валхала“.

Долу в двора иззвъня звънец. Учениците се устремиха със смях към класните си стаи, бутайки се един друг. За тях бе обикновен учебен ден, от тези, които вече почти не помнех.

— Бях погрешка избран — казах. — Норните казаха, че мястото ми не е във „Валхала“.

— Но си тук — каза Сам. — Один го предвиди. Не знам защо има такова противоречие, но трябва да извършим подвига. Трябва да стигнем острова тази нощ.

Загледах се в това как снегът заличава следите по празния двор. Скоро от учениците нямаше да има повече следи, отколкото от появата на великана преди две години.

Не бях сигурен какво да мисля за това, че Один е избрал да ида във „Валхала“. Предполагам, трябваше да се почувствам поласкан. Самият Баща на боговете бе сметнал, че съм важен. Бе избрал мен, независимо от казаното от Норните. Но ако това бе вярно, защо Один си бе направил труда да ме види лично? Локи бе вързан за скалата за вечни времена. Той бе намерил начин да ме заговори. Мимир бе с отрязана глава. И той се бе свързал с мен. Но Бащата на боговете, великият магьосник, който можеше да изкривява реалността само с изричането на руна — не бе намерил време да ми се обади?

Гласът на Хел отекна в главата ми:

Наистина ли мястото ти е във „Валхала“, Магнус?

— Току-що се върнах от хълма Бункер — казах на Сам. — Хел ми предложи да се срещна отново с мама.

Успях да й разкажа историята си.

Самира протегна ръка, сякаш за да докосне моята, после промени мнението си.

— Съжалявам, Магнус. Но Хел лъже. Не можеш да й имаш доверие. Тя е като баща ми, ала още по-студена. Направил си правилния избор.

— И все пак… Правила си някога това, което е редно, знаейки, че е редно, но чувствайки се ужасно?

— Току-що описа повечето дни в живота ми — вдигна качулката си Сам, — когато се превърнах във валкирия… още не съм убедена защо се борех с ледения великан. Децата от „Малкълм Х“ се държаха ужасно с мен. Обичайните неща. Питаха дали съм терорист. Дърпаха забрадката ми. Пускаха отвратителни бележки и картинки в шкафчето ми. Когато великанът нападна… можех да се направя на поредната смъртна и да се измъкна на безопасно място. Но дори не помислих да избягна. Защо според теб рискувах живота си за тези деца?

Усмихнах се.

— Какво? — попита тя.

— Някой ми беше казал, че храбростта на героя не трябва да е планирана, а истински отговор на криза. Трябва да идва от сърцето, без мисъл за награда.

— Този някой звучи надменен — изсумтя Сам.

— Може би не е трябвало да идваш тук — реших. — Може би аз е трябвало да дойда. За да разбера какво ни прави силен отбор.

— О? — повдигна вежда тя. — Вече сме силен отбор?

— Предстои да проверим. — Загледах се на север, към снежната буря. Някъде в тази посока бе центърът на Бостън и Дълъг пристан.

— Да намерим Блицен и Хартстоун. Имаме да изгасяме огнен великан.

Бележки

[1] Радикален граждански активист, борел се за правата на чернокожите в САЩ. — Б.пр.