Рик Риърдън
Мечът на лятото (48)

Четиридесет и осма глава
Хартстоун припада по-често от Джейсън Грейс^[1] (а аз нямам идея кой беше тоя).

 

Йотунхейм много приличаше на Върмонт, но с по-малко реклами на кленов сироп. Снегът се трупаше по тъмните планини. Високи до кръста преспи изпълваха долините. Боровите дървета бяха осеяни с висулки. Джак летеше пред нас, като ни насочваше през каньоните, покрити със сенки, където температурата бе под нулата. Катерехме се по пътеките до следващите полузамръзнали водопади, а потта веднага се смразяваше върху кожата ми.

С други думи, бе много забавно.

Сам и аз стояхме близо до Хартстоун. Надявах се остатъчното ми фрейско сияние да помогне, но още изглеждаше твърде немощен. Най-доброто, което можехме да направим, бе да му попречим да падне от козела.

— Дръж се — рекох му.

Той направи някакъв знак — може би съжалявам, — но жестът му бе така безжизнен, че не бях сигурен.

— Просто си почивай — казах.

Той изпъшка подразнен. Започна да рови из торбата с руни, извади една навън и я постави в ръцете ми. Посочи камъка, а после и себе си, все едно да каже — това съм аз.

Не познавах руната.

Сам обаче се намръщи, щом я видя.

— Това е петро.

— Какво означава? — попитах.

Тя погледна предпазливо към Харт.

— Да не искаш да обясниш какво се е случило с теб? Искаш Магнус да знае?

Хартстоун си пое дълбоко въздух, все едно се готви да тича. След това направи знаци.

Магнус. Почувства. Болката.

Стиснах ръка около камъка.

— Аха… когато те изцерих, имаше нещо тъмно…

Харт посочи към камъка. След това погледна към Сам.

— Искаш да му кажа? — попита тя. — Сигурен ли си?

Той кимна, след това опря глава на гърба на козела и притвори очи.

Минахме около двайсетина метра, преди Сам да каже нещо.

— Когато бяхме с Харт в Алфхейм — започна тя, — той ми разказа част от историята си. Не знам детайлите, но… родителите му…

Тя опита да намери думи.

— Давай — изблея козелът Отис, — обичам депресарските истории.

— Млъкни — нареди Сам.

— Добре, ще мълча — съгласи се козелът.

Тя загледа лицето на Хартстоун. Изглеждаше умиротворен насън.

— Блицен ми каза малка част от историята — рекох, — родителите на Харт никога не го приели, понеже е глух.

— По-лошо е от това — каза Сам. — Те… не са хубави хора.

Част от киселинния тон на Локи се процеди в гласа й, все едно си представяше как цели родителите на Харт със стрели от имел.

— Харт е имал брат на име Андирон. Той умрял много млад. Вината не била на Хартстоун, но родителите му излели горчилката си върху него. Винаги казвали, че е умрял грешният брат. За тях Харт бил разочарование, сакатия елф, божие наказание. Каквото и да направел, не им харесвало.

Стиснах руническия камък.

— И той още носи тази болка в себе си. Богове…

Сам постави ръка върху глезена на Харт.

— Не можа да ми разкаже подробности за това как е пораснал… но имам чувството, че е по-лошо, отколкото можеш да си представиш.

Погледнах руната.

— Нищо чудно, че е мечтаел магията да сработи. Но този символ…

— Петро символизира празна чаша, паднала настрана — каза Сам, — може да означава разлято или напротив, чаша, чакаща да я напълнят, или пък купа за зарове, знак на съдбата.

— Не разбирам.

Сам изчисти малко козя козина от крачолите на Хартстоун.

— Мисля, че… Петро е руната, с която Хартстоун е свързан лично. Когато отишъл при Мимир да пие от кладенеца, Хартстоун получил избор за бъдещето. Можел да получи дар слово и слух от Мимир и да се върне в Алфхейм да живее живота си нормално. Тогава обаче трябвало да се откаже от мечтата си да стане магьосник. Другият вариант бил…

— Да научи магията — предположих, — но да остане какъвто е, ням и глух, мразен от родителите си. Що за избор е това. Трябвало е да настъпи лицето на Мимир, докато е имал шанса за това.

— Мимир само е предложил избора — поклати глава Сам, — магията и нормалният живот взаимно се изключват. Само хора, преживели голяма болка, могат да овладеят магията. Те трябва да са като празни чаши. Дори Один… дал едното си око да пие от кладенеца на Мимир, но това било само началото. За да научи руните, Один направил примка и се обесил на един клон на Световното дърво, като висял там девет дни.

Стомахът ми се сви, сякаш за да провери има ли нещо останало за повръщане. Задоволи се със сухи спазми.

— Това… не е редно.

— Но било необходимо — каза Сам, — Один се намушкал със собственото си копие и висял в болки, без храна и вода, докато руните не му се разкрили. Болката му го направила кух… приемник за магията.

Погледнах към Хартстоун. Не бях сигурен дали да го прегърна, или да го събудя и да му се скарам. Как може някой сам да избере да изпитва такава болка? Каква бе тази магия, струваща подобна цена?

— Аз съм правил магии — казах. — Лекувал съм, влизал съм в огън, обезоръжавал съм армии. Но не съм страдал като Харт.

— Това е различно, Магнус — сви устни Самира. — Ти си роден с магията, тя ти е наследство от баща ти. Не можеш да избереш или промениш способностите си. Алф сейдр е вродена. Освен това е по-низша магия от руническата.

— По-низша? — Не исках да споря чия магия е по-внушителна, но повечето от нещата, които Хартстоун бе направил, бяха доста… прикрити.

— Казах ти във „Валхала“ — рече Сам, — руните са тайният език на вселената. Научи тях и можеш да пренапишеш реалността. Единствените лимити на такава магия са силата и въображението ти.

— Тогава защо повече хора не учат руни?

— Това се опитвам да ти кажа. Изисква се невероятна саможертва. Повечето хора биха умрели преди да стигнат толкова далеч, колкото Хартстоун.

Наместих шала на Хартстоун около врата му. Разбрах защо бе готов да рискува с руническата магия. За човек с неговото минало сигурно бе изкусително да пренапише реалността. Също се замислих за съобщението, което бе прошепнал в ума ми. Бе ме нарекъл „братко“. След всичко, което Хартстоун бе преживял след смъртта на брат си… това едва ли му бе било лесно.

— Значи Харт се е направил празна чаша — рекох, — като петро.

— Иска да се напълни със силите на магията — съгласи се Сам. — Не знам всички значения на петро, Магнус. Но знам едно, Хартстоун я изрече, докато падахме от ръба на скалата към реката.

Опитах да си спомня, но бях залят от изтощение веднага щом стиснах Меча.

— Какво направи?

— Доведе ни дотук — отвърна Сам — и остави Хартстоун в това състояние.

Тя кимна към хъркащата му фигура.

— Не съм сигурна, но мисля, че петро е… какво казват християните… Да оставиш нещата в ръцете на Господа. Все едно си хвърлил зарове.

Дланта ми сега бе насинена от стискане на камъка. Не бях сигурен защо Хартстоун ми го е дал, но почувствах силен инстинкт да му го пазя, дори временно. Никой не трябваше да носи такава тежест сам. Прибрах камъка в джоба си.

Пътувахме из дивото в тишина за известно време. По едно време Джак ни преведе през реката по едно паднало дърво. Не можах да не се огледам и в двете посоки за гигантски катерици преди да пресека.

На някои места снегът бе така дълбок, че трябваше да скачаме от камък на камък, докато козелът Отис спекулираше кой от нас ще се хлъзне, падне и умре пръв.

— Много бих се радвал да мълчиш — промърморих — или да имахме снегоходки.

— За тази цел първо трябва да видим Улер — каза козелът.

— Кой?

— Богът на снегоходките — каза Отис, — той ги изобретил. Също и стрелбата с лък и… имаше и други работи, не помня вече.

Не бях чувал никога за бога на снегоходките, но щях да платя живи пари, ако богът на сноумобилите се появеше с рев от гората, за да ни повози.

Продължихме бавно напред.

По едно време забелязахме каменна къща в подножието на един хълм. Сивата светлина и планините играеха номера с перспективата. Не можех да кажа дали къщата е малка и наблизо, или огромна и надалеч. Помнех какво бяха казали приятелите ми за великаните. Че живеели и дишали илюзии.

— Виждаш ли тази къща — попита Джак, — да не ходим там.

Не възразих.

Трудно ми бе да преценя кое време е, но до късния следобед реката се превърна в ревящ поток. Скали се издигаха от отсрещния бряг. В далечината през дърветата чух рева на водопад.

— О, точно така — каза Отис, — спомних си сега.

— Какво си спомни? — попитах.

— Защо се махнах. Трябваше да намеря помощ за господаря.

Сам изтупа буца сняг от рамото си.

— Защо му е на Тор помощ?

— Заради бързеите — каза Отис, — по-добре да побързаме. Трябваше вече да съм тук, но близо ден стоях и ви гледах.

— Чакай — потръпнах, — били сме в несвяст цял ден?

— Поне — каза Отис.

— Той е прав — отвърна Джак. — Според вътрешния ми часовник вече е неделя на 19-ти. Предупредих ви, щом ме хванахте… е, бихме се с тези джуджета в петък. Спахте цяла събота.

— Ценно време сме изгубили — направи гримаса Сам. — Островът на Вълка ще се появи след три дни, а ние дори не знаем къде е Блицен.

— Вината вероятно е моя — предложи Отис. — Сигурно трябваше да ви спася по-рано, но ме бе гнус да дишам уста в уста в гърдите на човек. Трябваше да събера смелост. Терапевтът ме научи на някои дихателни упражнения…

— Момчета — прекъсна ни мечът Джак, — вече сме близо. Ама наистина.

Той мина през дърветата. Последвахме летящия Меч, докато дърветата се разделиха. Пред нас се ширна плаж от назъбени черни скали и късчета лед. На отсрещния бряг се издигаха стръмни скали в небето. Реката се бе разделила на пет бурни бързея — бойно поле от разпенена вода и наполовина прикрити от нея камъни. В горната част на потока реката бе събрана от две огромни каменни колони като небостъргачи. Дали ги бе направил човек, или бяха естествени, не можех да кажа. Върховете им се губеха в небето. От процепа между тях реката се изливаше вертикално, по-малко като водопад и повече като язовирна стена, разцепила се по средата.

Внезапно Йотунхейм спря да ми прилича на Вермонт и започна да изглежда като Хималаите — място, което не е за смъртен.

Бе ми трудно да се съсредоточа върху нещо, освен разпенените водопади, но накрая забелязах малък лагер на плажа — палатка, огнище и втори козел с тъмна козина, който нервно обикаляше брега. Когато козелът ни видя, дотърча с галоп.

Отис се обърна към нас и опита да надвика рева на реката.

— Това е Марвин! Той ми е брат! Истинското му име е Тангриснир — Ръмжащия — но…

— Отис! — извика Марвин. — Къде беше?

— Забравих какво търся — отвърна Отис.

Марвин изблея възмутено. Устните му се изкривиха в постоянна гримаса, която — може би, кой знае — му бе спечелила името Ръмжащия.

— Това ли е помощта, която намери? — загледа ме Марвин с жълтите си очи. — Двама мършави човеци и умрял елф?

— Не е умрял! — извиках. — Къде е Тор?

— В реката — посочи Марвин с рогата, — богът на гръмотевиците ще се удави и ако не намерите начин да му помогнете, ще ви убия. Иначе ми е приятно да се запознаем!