Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Магнус Чейс и боговете на Асгард (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Рик Риърдън

Заглавие: Мечът на лятото

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Излязла от печат: 24.10.2015

Редактор: Сабина Георгиева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1589-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17237

История

  1. — Добавяне

Четиридесет и седма глава
Ставам психоаналитик на коза

Както обеща Локи, когато се събудих, заварих един козел да ме целува.

Сега е време да ви призная нещо. Единственият ми предишен опит с целувките бе с Джейки Молотов в седми клас, зад завесите на училищен танц. И знам, че това е жалко предвид факта, че съм на шестнайсет. Но последните няколко години бях малко зает, живеех на улицата и какво ли още не. Така или иначе, без да обиждам Джейки, но целувката с козела ми напомни за нея.

Завъртях се и повърнах в реката, удобно течаща точно до мен. Почувствах костите си все едно са били начупени и залепени със скоч. Вкусът в устата ми бе на сдъвкана трева и стари монети.

— Значи си жив — отбеляза козелът. Той изглеждаше леко разочарован от това.

Изправих се и изпъшках. Рогата на козела се бяха закривили нагоре като върха на пясъчен часовник. По рунтавата му кафява козина имаше налепени стикери.

В главата ми нахлуха много въпроси.

Къде съм? Защо говориш? Защо имаш толкова гаден дъх? Рестото от магазини ли ядеш?

Първият въпрос, който ми дойде наум, бе:

— Къде са приятелите ми?

— Елфът и момичето? — попита козелът. — Умряха.

Едва не повърнах сърцето си.

— Какво? Не!

Козелът махна с рога. На няколко метра от мен Хартстоун и Сам лежаха присвити на каменистия плаж.

Изтичах до тях. Поставих ръка на гърлата им и едва не припаднах отново, този път от облекчение.

— Не са умрели! — казах на козела. — Имат пулс.

— О — въздъхна козелът — е, дай им още няколко часа и няма начин да не пукнат.

— Защо си такъв?

— Заради всичко — отвърна козелът. — Целият ми свят е една голяма…

— Няма значение — казах, — просто мълчи.

— Разбирам, няма проблем — изблея козелът. — Не те интересуват проблемите ми. На никой не му пука. Ще си стоя отстрани и ще плача или нещо такова. Не ми обръщай внимание.

Задържах ръце около сънните артерии на Сам и Хартстоун, като изпратих топлина през върха на пръстите си в кръвоносната им система.

Лесно изцерих Сам. Сърцето й бе силно. Тя отвърна почти веднага, отвори очи и пое дълбоко въздух. Присви се настрани и започна да повръща, което приех за добър знак.

Но нещо не беше наред с Хартстоун. Не само заради водата в дробовете и изстиналите крайници. В ядрото му имаше възел от тъмна емоция, която изпиваше волята му за живот. Болката бе толкова силна, че ме върна към нощта, в която мама умря. Спомних си как ръцете ми се хлъзнаха от противопожарната стълба, докато прозорците на апартамента избухваха над мен.

Но мъката на Хартстоун беше дори по-силна. Не знам какво точно беше преживял, но отчаянието му ме заля. Хванах се за щастлив спомен — как беряхме боровинки с мама на хълма „Ханкок“, а въздухът бе толкова чист, че Куинси Бей блестеше на хоризонта. Изпратих вълната топлина в гърдите на Хартстоун.

Той отвори очи и се загледа в мен неразбиращо. После посочи лицето ми и направи слаб жест — знакът за светлина.

— Какво имаш предвид? — попитах.

Сам простена. След това се изправи на една ръка и ме загледа.

— Магнус… защо светиш?

Погледнах ръцете си. Наистина изглеждаха като потопени в светлината на Фолквандер. Топлата маслена аура започваше да избледнява, но усещах остатъчната й сила по косъмчетата на ръцете си.

— Очевидно — казах, — ако лекувам твърде много накуп, почвам да светя.

— Е — направи гримаса Сам, — благодаря, че ни излекува, но опитай да не избухваш. Как е Харт?

Помогнах му да се изправи.

— Как се чувстваш, приятелче?

Той описа кръг с палеца и средния си пръст, след това ги дръпна нагоре. Знакът за ужасно.

Никаква изненада. Предвид болката, която изпитваше, бях изненадан, че не надава писъци на постоянна агония.

— Харт — започнах, — когато те излекувах, усетих…

Той постави ръце над моите — знака на немите да замълча.

Може би имахме някаква остатъчна връзка от лековитата магия, но когато срещнах погледа на Хартстоун разбрах какво мисли. Съобщението му бе почти като глас в главата ми, както когато бе заговорил мечът Джак.

По-късно, каза ми Харт. — Благодаря ти… братко.

Бях твърде смаян, за да отговоря.

Козелът се дотътри до нас.

— По-добре се грижи за елфа си. Трябва им много слънце, не като тук в Йотунхейм. Няма да компенсираш, ако ги удавиш в реката.

Хартстоун се намръщи, после направи знак:

Козелът говори?

Опитах да прочистя ума си.

— Да, приказва.

— Освен това разчитам езика на знаците — каза козелът, — казвам се Тангьостър, което означава Скърцащия със зъби, понеже… е, имам невроза. Но никой не ме нарича Тангьостър. Това е ужасно име. Наричайте ме Отис.

Сам се изправи с мъка на крака. Забрадката й се бе развързала и висеше от врата й като шала на стрелец от уестърн.

— Та, Отис… какво те води на това място… където и да е то?

— Загубих се — въздъхна Отис, — това е типично. Опитвах да намеря път към бивака и вместо това намерих вас тримата. Сега сигурно ще ме убиете и изядете за вечеря.

— Планираше ли да убиеш козела? — обърнах се аз към Сам.

— Не, а ти?

— Не смятахме да те убиваме. — Погледнах към Отис.

— Няма проблем, ако го направите — каза Отис. — Свикнал съм. Господарят ми ме убива през цялото време.

— Той… така ли? — попитах.

— Ами да. За него съм ходеща яхния на копита. Терапевтът ми смята, че за това съм толкова кисел през цялото време, но не знам. Според мен е от детството…

— Чакай малко и извинявай, но кой, каза, е господарят ти?

Хартстоун изписа отговора.

Т-О-Р Б-Е.

— Така е — отвърна козелът, — но последното му име не е „бе“. Не сте го виждали, нали?

— Не. — Сетих се за съня си. Още можех да надуша горчивите бадеми в дъха на Локи.

Боговете дори не се правят на добри и лоши, Магнус. Спомни си за това, когато срещнеш Тор.

Младшия ни бе казал да потърсим Тор. Реката някак си ни бе довела до мястото, където трябваше да идем. Само дето вече не бях сигурен, че искам да съм тук.

— Не съм голяма фенка на Тор — намести забрадката си Сам. — Но ако може да ни упъти към Лингви, трябва да поговорим с него.

— Но козелът е изгубен — казах. — Как да намерим Тор?

Хартстоун посочи висулката ми.

Попитай Джак.

Вместо да изпише името му, той направи знака за „Джак в кутията“[1], който приличаше на заек от пръсти, показващ се иззад дланта му. Понякога езикът на знаците бе прекалено буквален.

Дръпнах висулката. Мечът се разгърна до пълната си дължина и зажужа.

— Хей — каза Джак и руните светнаха по острието му. — Радвам се, че оцеляхте! О, това е Отис! Страхотно! Значи Тор е някъде наблизо!

— Имате говорещ Меч? — изблея Отис. — Никога не съм бил убиван от говорещ меч преди. Но това не е проблем. Ако може да прережеш чисто гърлото ми.

— Отис! — възкликна Джак. — Не ме ли позна! Аз съм Мечът на Фрей, Сумарбрандер! Срещнахме се на един купон в Билскирнер, където играеше на въже с Локи.

— О… — поклати рога Отис — да. Това беше унизително.

— Джак — казах, — търсим Тор. Има ли шанс да ни насочиш в правилната посока?

— Никакъв проблем — Мечът дръпна ръката ми, — долавям голяма концентрация на гръмотевици и нагорещен въздух натам!

Със Сам помогнахме на Хартстоун да се изправи. Не изглеждаше много добре. Устните му бяха бледозелени и залиташе, все едно е слязъл от въртележка.

— Отис — каза Сам, — може ли приятелят ни да те яхне? Може да стигнем по-бързо.

— Няма проблем — каза козелът, — яхайте ме, убивайте ме, каквото щете правете. Но трябва да ви предупредя, че това е Йотунхейм. Кривнем ли в неправилната посока, ще попаднем на великани. Тогава ще ни заколят и направят на яхния.

— Няма да кривнем по неправилния път — обещах. — Нали, Джак?

— Хммм? — попита Мечът. — О, не. Вероятно не. Шейсет процента има шанс да оцелеем!

— Джак!

— Шегувам се — каза той. — Колко си изнервен само.

Посочи нагоре и ни поведе през мъгливата утрин, изпълнена със снежинки.

Имахме четирийсет процента шанс да загинем.

Бележки

[1] Jack in the Box е малко зловеща играчка, при която от затворена кутия изскача главата на палячо. — Б.пр.