Рик Риърдън
Мечът на лятото (4)

Четвърта глава
Този тип не може да кара

Чували ли сте за лошите шофьори от Бостън? Сред тях е и моят вуйчо Рандолф.

Пичът подкара своето БМВ петица (ест, че ще е БМВ) по „Комънуелт Авеню“, като игнорира светофарите, забибипка на останалите коли и мина през различните ленти.

— Пропусна един пешеходец — казах аз, — искаш ли да се върнем, за да го сгазиш?

Но Рандолф бе твърде разсеян, за да ми отговори. Продължаваше да гледа към небето, все едно очаква буреносни облаци. Даде газ на БМВ-то през кръстовището на „Екзетър“.

— Та — попитах аз — къде отиваме?

— Към моста.

Това обясняваше всичко. В Бостън имаше около двайсет моста.

Прокарах ръка през затоплената кожена седалка. За последно се бях качвал в кола преди шест месеца, в тойотата на социален работник. Преди това в полицейски автомобил. И двата пъти под фалшиво име. И двата пъти се измъквах, но последните години започнах да възприеман колите като подвижни килии. Не бях сигурен дали и този път ще успея да избягам.

Зачаках Рандолф да благоволи да отговори на въпросите, които ме тормозеха. Кой е баща ми? Кой е убил мама? Как е изгубил семейството си? Страда ли от халюцинации? Наистина ли трябва да носи одеколон с аромат на карамфил?

Но той бе твърде зает да създава хаос в пътното движение. Накрая реших да наруша мълчанието.

— Та кой казваш се опитва да ме убие?

Той зави надясно по „Арлингтън“. Минахме през градската градина, статуята на яхналия кон Джордж Вашингтон, редиците газени лампи и покритите със сняг храсталаци. Изкуших се да изскоча от колата и да избягам обратно до лебедовото езеро, след което да се скрия в спалния си чувал.

— Магнус — каза Рандолф, — цял живот съм изучавал нордическите пътувания до Северна Америка.

— Страхотно — казах аз, — това наистина отговаря на въпроса ми.

Внезапно Рандолф ми напомни за мама. Погледна ме по същия възмутен начин над очилата си, все едно казва „хлапе, не ми се прави на отворен“. От приликата сърцето ме заболя.

— Хубаво — казах аз, — нека бъде твоята. Нордически пътувания ще рече викинги, нали.

— Ех — направи гримаса Рандолф, — викинги ще рече грабители. Повече като описание на работата. Не всички северняци са били викинги. Но да, става дума за същите.

— И статуята на Лейф Ериксон… това означава, че викингите, или северняците, са открили Бостън? Мислех, че заселниците са го направили.

— Мога да ти изнеса три часа лекция само по този въпрос.

— Но те моля да не го правиш.

— Засега ти е достатъчно да знаеш, че нордически заселници са стъпили в Северна Америка и дори са построили селища хилядната година, почти петстотин години преди Христофор Колумб. Учените са съгласни с това.

— Много се радвам да го чуя. Чоглаво ми е, когато учените не са съгласни с нещо.

— Но никой не знае до колко на юг са стигнали корабите им. Стъпили ли са на мястото, където днес са Съединените щати? Статуята на Лейф Ериксон е проект на мечтател от XIX-ти век, мъж на име Ибън Хорсфърд. Той бил убеден, че Бостън е изгубеното селище Норумбега, най-далечното място, до което стигнали северняците. Имал инстинкт, чувство, че това е така, но не и доказателства. Повечето историци го сметнали за луд.

Той ме погледна многозначително.

— Нека позная. Ти мислиш, че не е луд. — Едвам се въздържах да добавя, че хората с психични проблеми се подкрепят.

— Картите на бюрото ми — каза Рандолф — са доказателството. Моите колеги ги смятат за фалшификати, ала не са. Заложих репутацията си на това!

„Ето защо са те уволнили от Харвард“, помислих си.

— Северняците стигнали дотук — продължил той, — търсели са нещо… и са го намерили. Един от техните кораби потънал наблизо. Години наред мислех, че останките са в залива на Масачузетс. Пожертвах всичко, за да ги намеря. Купих си лодка, взех жената и децата на експедициите. Последния път…

Гласът му потрепери.

— Бурята се появи от нищото. Пламъците…

Не изглеждаше като да иска да споделя още, но аз схванах идеята. Бе изгубил семейството си в морето. Наистина бе заложил всичко заради нелепата теория, че в Бостън е имало викинги. Стана ми мъчно, но пък не исках да ставам следващата жертва.

Спряхме на ъгъла на „Бойлстън“ и „Чарлз“.

— Мисля да си тръгвам — опитах да отворя вратата, но бе заключена.

— Чуй ме, Магнус. Неслучайно си роден в Бостън. Баща ти искаше да намериш това, което бе изгубил преди две хиляди години.

Изстинах.

— Нали не каза две хиляди години?

— Толкова някъде.

Изкуших се да започна да крещя и да тропам по прозореца. Дали щяха да ми помогнат? Ако излезех от колата, може би щях да открия вуйчо Фредерик и Анабет, но дали те бяха по-нормални от Рандолф?

Завихме по улица „Чарлз“ и се отправихме на север към Градския площад и „Комън“. Рандолф можеше да ме води накъдето си иска — Кеймбридж, Северния край, а може и някъде, където да изхвърли тялото ми.

— Две хиляди години — казах аз в опит да запазя спокойствие, — това е повече, отколкото живеят обикновените татковци.

Лицето на Рандолф ми напомни на лунния човек от старите черно-бели анимации — бледо и кръгло, белязано и изкривено от усмивчица, която хич не бе дружелюбна.

— Магнус, какво знаеш за митовете на древните скандинавци?

„Става все по-хубаво“, помислих си.

— Почти нищо. Мама имаше книжка с картинки, от която ми четеше като бях малък. Освен това, мисля, че имаше два филма за Тор^[1].

Рандолф поклати отвратено глава.

— Ех, тези филми… пълни нелепици. Истинските богове на Асгард — Тор, Локи, Один и останалите, са далеч по-могъщи и ужасяващи от холивудските глупости.

— Но са митове. Не са истински.

— Митовете са истории, които прикриват отдавна забравени истини — погледна ме съжалително Рандолф.

— Знаеш ли, сега се сетих, че имам среща надолу по улицата…

— Преди хиляда години скандинавските заселници дошли на тази земя — Рандолф мина покрай бар „Наздраве“^[2] на улица „Бийкън“, където туристи си правеха групови снимки пред името на заведението. Забелязах смачкано листче на пътя, с моя снимка и думите ТЪРСИ СЕ.

— Капитанът на тези заселници — продължил Рандолф — бил синът на бог Скирнир.

— Божи син значи. Между другото, където ти е удобно, можеш да ме свалиш. И пеш ще се оправя.

— Този човек носел специален предмет — каза Рандолф, — нещо, което някога принадлежало на баща ти. Когато викингският кораб минал през буря, предметът бил изгубен. Ала ти можеш да го намериш.

Пак опитах дръжката на вратата, но тя си бе останала заключена.

Но най-лошото бе, че колкото повече говореше Рандолф, толкова по-трудно ми беше да се убедя, че е луд. Историята му събуди спомени в съзнанието ми — за бури, вълци, богове. За Асгард. Думите са наредиха в съзнанието ми като парченца от пъзел, който никога не съм имал куража да наредя. Започвах да му вярвам, а това ми изкара акъла.

Рандолф зави по пътя към „Стороу 27“ и паркира на метър от улица „Кеймбридж“. На север, над тротоарите на спирка „Мас Дженеръл Т“, се издигаха каменните кули на моста „Лонгфелоу“.

— Натам ли отиваме? — попитах.

Рандолф потърси монети в жабката.

— През всичките тези години е бил много по-близо, отколкото осъзнавах. Нуждаел съм се само от теб!

— И аз те обичам.

— Днес ставаш на шестнайсет — очите на Рандолф светнаха от вълнение, — това е идеалният ден да върнеш рожденото си право. Но това чакат и враговете ти. Трябва да го намерим първи!

— Но…

— Повярвай ми, Магнус! Намерим ли Оръжието…

— Това ли ми се полага по рождение? Оръжие?

— Вземеш ли го в свои ръце, ще си в много по-голяма безопасност. Всичко ще обясня. Мога да те обуча за това, което предстои.

Отвори вратата на колата. Преди да може да излезе го хванах за китката.

Обикновено избягвам да пипам хората. Физическият контакт ме отвращава. Но исках вниманието му.

— Искам само един отговор — казах аз, — ясен, без лекции по история. Каза, че познаваш баща ми. Кой е той?

Рандолф постави ръка върху моята, от което потръпнах. Дланта му бе твърде груба и мазолеста за професор по история.

— Кълна се в живота си, Магнус. Баща ти е един от боговете на Севера. А сега побързай. Мястото, на което съм паркирал, е запазено само за двайсет минути!