Рик Риърдън
Мечът на лятото (38)

Тридесет и осма глава
Пропадам във Фолксваген

Озовах се в слънчева долина без спомен как се е случило това.

В далечината диви цветя покриваха тучни зелени хълмове. Въздухът ухаеше на лавандула. Светлината бе топла и плътна, все едно въздухът се е превърнал в масло.

Мислите ми се размърдаха тромаво. Светлина… слънчевата светлина влияеше зле на джуджетата, а бях почти сигурен, че съм пътувал с джудже, което ми е спасило живота с шамар.

— Блиц?

Той стоеше до мен, свалил шапката си.

— Шапката, Блиц!

Уплаших се, че вече се е превърнал в камък.

После се обърна. Очите му бяха мрачни и далечни.

— Спокойно, хлапе. Това не е нормална слънчева светлина. Вече не сме в Мидгард.

Звучеше все едно говори през восъчна хартия. Лаят на катерицата бе проглушил ушите ми и някои корозивни мисли дрънчаха в главата ми.

— Рататоск… — не можах да довърша изречението. Само от произнасянето на името ми се прииска да се свия в ембрионална поза.

— Да — каза Блиц, — буквално лае по-лошо, отколкото хапе. Той…

Блиц погледна надолу и премигна няколко пъти.

— Той е най-разрушителното същество на Световното дърво. Прекарва повечето време като тича нагоре и надолу по ствола и носи обиди от орела, който живее на върха до Нидхьог, дракона, който гризе корените.

Погледнах към хълмовете. Далечните звуци на музика сякаш идваха оттам или може би бе бумтенето в ушите.

— Защо една катеричка ще прави това?

— За да унищожи дървото — каза Блиц, — Рататоск държи орела и дракона скарани. Казва им лъжи, слухове, клюки един за друг. Думите му могат… видя сам какво могат да направят. Драконът Нидхьог винаги гризе корените на Световното дърво в опит да го убие. Орелът плющи с криле и създава урагани, които разкъсват клоните и предизвикват разрушенията през всичките Девет свята. Рататоск прави така, че двете чудовища да са постоянно ядосани и да се съревновават помежду си, за да видят кой може да унищожи своята част от Игдразил първи.

— Но това е ненормално. Катерицата живее на дървото.

— Всички живеем на дървото, хлапе — направи гримаса Блиц, — но хората понякога имат разрушителни импулси. Някои биха искали да унищожат света за едното нищо, независимо че ще затрият и себе си.

Лаят на Рататоск отново отекна в ума ми.

„Ти се провали. Не можа да спасиш майка си.“

Бях изпитал отчаяние от думата на катерицата, но разбрах как лаят й може да събуди и други чувства — омраза, горчилка, презрение.

— Как запази разсъдъка си — попитах Блиц, — какво чу, когато катерицата се разлая?

Блиц прокара пръсти по периферията на пчелната шапка и подръпна крайчеца на мрежата.

— Нищо, което не си казвам сам през цялото време, хлапе. Трябва да вървим.

И тръгна към хълмовете. Въпреки че бе нисък, трябваше да подтичвам, за да не изоставам.

Пресякохме поток, където красива малка жабка седеше върху лилия. Гълъби и соколи се въртяха във въздуха, все едно играят на гоненица. Почти очаквах хор от космати животинки да изскочи от дивите цветя и да запее мюзикъл на „Дисни“.

— Предполагам, че това не е Нидавелир — казах аз, докато се катерехме нагоре по хълма.

— Не, много по-лошо — изсумтя Блицен.

— Алфхейм?

— По-лошо — Блицен спря малко преди едно било и пое дълбоко въздух, — хайде и да приключваме с това.

Като стигнах върха на хълма, замръзнах.

— Леле.

Долу от другата страна се простираха зелени поляни. Долините бяха покрити със завивки за пикник. Тълпи от хора се хранеха, смееха се, говореха си, свиреха музика, плетяха, подхвърляха си плажни топки. Това бе най-големият открит концерт на света, но нямаше музика. Някои хора бяха облечени в брони. Повечето имаха оръжия, но малцина ги ползваха.

В сянката на дъбово дърво две млади жени се бореха с мечове, но след като кръстосаха остриетата няколко пъти ги хвърлиха отегчени и започнаха да си бъбрят. Момче се бе облегнало на шезлонг и флиртуваше с момиче от лявата си страна, като небрежно парираше атаки от друго момче вдясно от него.

Блиц посочи върха на съседния хълм на около километър от нашето място. Там блестеше странен дворец. Той приличаше на Ноевия ковчег, обърнат наопаки и направен от злато и сребро.

— Сесрумнир — каза Блицен — Коридорът на Многото Столове. Ако имаме късмет, може да не е вкъщи.

— Кой?

Вместо да отговори, той потъна в тълпата. Не бяхме минали и пет метра, когато от близката завивка за пикник един тип не се обади:

— Хей, Блицен! Какво става, симпатяга!

Блицен стисна зъби толкова силно, че ги чух как скърцат.

— Здрасти, Майлс.

— И аз съм добре! — Майлс вдигна разсеяно меча си, докато друг младеж с плувки и потник го нападна с бойна брадва.

— УМРИ! — извика нападателят, след което каза — хаха, шегувам се.

И отиде да яде шоколад.

— Та, Блиц — продължи Майлс, — какво те води до нашия курорт?

— И аз се радвам да те видя, Майлс — Блицен ме хвана за ръката и ме задърпа напред.

— Супер — извика подире ни Майлс, — обаждай се понякога!

— Кой беше този? — попитах.

— Никой.

— Откъде го познаваш?

— Не го познавам.

Докато вървяхме през обърнатия с главата надолу ковчег, все повече и повече хора спираха да поздравят Блицен. Някои поздравиха и мен и ми направиха комплимент за Меча, косата или обувките.

— Какви хубави уши! — каза дори едно момиче, което ми се стори нелепо.

— Всички тук са толкова…

— Глупави? — предложи Блицен.

— Щях да кажа отпуснати.

— Това е Фолквандер — изсумтя той — Полето на Армията на… може да го преведеш като Народното бойно поле.

— Фолксваген — огледах тълпите и се запитах дали мога да забележа мама, но не можех да си я представя в подобно място. Тук никой не правеше нищо, само се излежаваха. Мама щеше да вдигне тези воини на крака и да ги закара на планински туризъм, после да настоява сами да си направят пикник, ако искат да вечерят.

— Не изглеждат като армия.

— Мда — каза Блиц, — тези паднали са също толкова силни, колкото и айнхеряр, но имат различно поведение. Тяхното селение е малка подсекция на Ванахейм. Като „Валхала“ на ваните.

Опитах да си представя как изкарвам вечността тук. „Валхала“ си имаше и предимства, но доколкото знаех нямаше пикници и плажни топки и хората там определено не бяха отпуснати. Въпреки това не бях сигурен, че харесвам Фолквандер повече.

— Значи половината достойни мъртви идват тук — спомних си, — а другата половина във „Валхала“. Как ги разпределят? На ези-тура?

— Това би било по-смислено всъщност.

— Но аз се опитвах да ви отведа в Нидавелир. Защо се озовахме тук.

Блицен загледа имението на върха на хълма.

— Търсеше пътя, който ни трябваше, за да извършим подвига. Той минава през Фолквандер. За нещастие се досещам и защо. Нека почетем домакинята преди да си изтърва нервите.

Когато приближихме портите, осъзнах, че Сесрумнир не е само построен да изглежда като обърнат кораб. Той всъщност бе обърнат кораб. Редиците високи прозорци бяха за гребла. Падащите стени на корпуса бяха направени от златни плочи, заковани със сребърни пирони. Главният вход бе дълъг навес, който можеше да служи за мостик.

— Но защо кораб? — попитах.

— Какво — Блицен играеше нервно с карамфила си, — не е толкова необичайно. Твоите нордически прадеди са правели много сгради, обръщайки корабите си. В случая със Сесрумнир, когато Денят на Страшния съд настъпи, просто ще обърнат двореца и ще си имат кораб, достатъчно голям, за да позволи на всички воини от Фолквандер да отплават гордо към смъртта си. Както правим ние с теб сега.

Той ме поведе навътре.

Очаквах мрачен интериор като вътрешността на кораб, но Коридорът на Множеството Тронове напомняше повече на катедрала. Таванът се издигаше чак до кила. Прозорците за гребла изпълваха въздуха със светлина. Цялото място бе открито, без отделни стаи или дялове, само дивани, кресла, меки възглавници и дори висящи във въздуха хамаци, повечето от които окупирани от хъркащи воини. Надявах се, че половината милион обитатели на Фолквандер се харесват едни други, защото никъде нямаше лично пространство. Аз лично се запитах къде ли е тоалетната, защото си бях аз.

Долу в центъра на залата имаше островче от персийски килими, обкръжено от мангали със сияйни сфери, излъчващи златна светлина. В далечния край се издигаше трон.

Блиц тръгна натам и пренебрегна воините, които го поздравяваха със:

— „Симпятага, какво става, джудже?“ или „Добре дошъл у дома!“, „Добре дошъл у дома?“

Пред подиума гореше уютен огън. Купчини съкровища и скъпоценни камъни блестяха все едно някой ги е помел, за да ги разкара от пода. От двете страни на стълбите се бяха излегнали две пъстри домашни котки с размера на саблезъби тигри.

Тронът бе издълбан от дърво, меко и маслено като светлината — може би липа. Облегалката бе покрита с пухкави пера като корема на сокол. На самия трон седеше най-красивата жена, която бях виждал.

Изглеждаше на може би двайсет, обкръжена от аура златна светлина, която ме накара да осъзная какво е имал предвид Блицен по-рано, когато каза, че дневната светлина тук не е нормална. Цялото селение на Фолквандер бе топло и ярко, но не заради слънцето, а защото го огряваше силата на жената.

Русата й коса падаше по рамената на дълга златна плитка. Бялата й риза показваше покритите с тен рамене и гладък корем. Полата й стигаше до коленете и бе стегната със златен пояс, на който бяха закачени меч и връзка ключове. Около врата й имаше сияйно бижу — гердан от злато и скъпоценни камъни, като миниатюрна мрежа на Ран, но с рубини и диаманти вместо души на моряци и останки от стари автомобили.

Жената ме погледна с небесносините си очи. Когато се усмихна, топлината премина от върха на ушите ми надолу до пръстите на краката ми. Бях готов на всичко, за да я накарам да продължи да ми се усмихва. Да ми бе казала да скоча от Световното дърво в празнотата, нямаше да се колебая и за миг.

Спомних си картинката от старата илюстрирана книжка с митове и осъзнах колко малко бях разбрал от красотата й.

Богинята на любовта е много красива и има котки!

Коленичих пред леля си, близначка на баща ми.

— Фрея.

— Скъпи Магнус — каза тя, — радвам се да те срещна лично.

После се обърна към Блицен, който гледаше към ботушите си.

— А ти как си, Блицен? — попита богинята.

— Добре съм — въздъхна Блицен, — мамо.