Рик Риърдън
Мечът на лятото (35)

Тридесет и пета глава
Не бива да акате върху произведенията на изкуството

След като ми даде леко смачканата ябълка на безсмъртието, Сам ме остави на пристанището. Не че искала, каза ми тя, но бабата и дядото щели да я убият, а не искала да я наказват по-късно. Уреди да се видим следващата сутрин в градската градина.

Върнах се на площад „Копли“. Чувствах се малко притеснен от това, че ходя по улиците с грейнал Меч, затова реших да заговоря оръжието си (което, като се замисля, е още по-силен симптом за лудост, отколкото самият Меч).

— Може ли да използваш магическа прах и да се превърнеш в нещо по-малко — попитах, — но не и верижка, защото не живеем в 90-те?

Мечът не ми отговори (каква изненада), но си представих как зажужава въпросително.

— Какво например?

— Не знам. Нещо, което да се побира в джоба и да не буди подозрения. Примерно химикалка.

Мечът запулсира, все едно се смее. Представих си как казва:

— Меч химикалка. Това е най-тъпата идея, която съм чувал.

— Ти имаш ли по-добра? — попитах.

Мечът се сви в ръката ми и се стопи до размерите на руна върху златна верижка. Върху малкия камък бе отпечатан черен символ.

— Руната на Фрей — казах, — не си падам по ланци, ама става.

Закачих висулката около врата си. Установих, че камъкът е вълшебно закачен за дръжката, така че лесно да го вадя от верижката. Направех ли го, камъкът отново ставаше на меч. Ако го исках като висулка, само трябваше да си го представя. Мечът отново се свиваше до размерите на камък и аз можех да го закача обратно за герданчето си.

— Яко — признах.

Може би Мечът наистина бе чул молбата ми. Може би бях създал магическата прах сам. А може би халюцинирах и носех огромен Меч на врата си.

Съмнявам се, че някой би погледнал два пъти към новия ми медальон. Щяха да видят символа и да решат, че означава ФАЛ.

Докато стигнахме площад „Копли“, навън се бе стъмнило. От Блиц и Хартстоун нямаше и следа, което ме притесни. Библиотеката бе затворена за през нощта. Чудех се дали Големият шеф очаква да се видим на покрива, но не смятах да се катеря по стените на библиотеката.

Денят бе дълъг. Независимо от суперсилите на айнхери, бях изтощен и треперех от глад. Ако Големият шеф си искаше ябълката, трябваше да дойде и да си я вземе. Иначе щях да я изям лично.

Седнах на предните стъпала на библиотеката. Камъкът се наклони под мен, все едно още бях на кораба на Харалд. И от двете ми страни имаше бронзова дама на мраморен трон. Спомних си, че едната олицетворява Изкуството, а другата Науката. На мен обаче и двете ми изглеждаха еднакви, облегнати на троновете си, с метални забрадки на главите и поглед, който питаше:

— Кофти седмица, а?

За пръв път бях сам и не в непосредствена опасност от… погребалното бюро? Броеше ли се, ако гледаш собственото си мъртво тяло?

Опелото ми вероятно вече беше минало. Представях си как ковчегът ми бива свален в ледения гроб. Вуйчо Рандолф, опрял се на бастуна си намръщен; вуйчо Фредерик разстроен и объркан в несъразмерните си дрехи и Анабет… не можех да си представя как се чувства тя.

Бе дошла до Бостън, за да ме намери. Бе научила, че съм мъртъв. После бе научила, че не съм мъртъв, но все пак трябваше да посети опелото и да не казва на никой, че ме е видяла.

Вярвах, че ще спази обещанието си, но срещата ни ме бе разстроила. Бе казала някои странни неща.

Мога да помогна. Знам място, където ще си в безопасност.

Извадих измачканата обява от джоба на палтото си. „ТЪРСИ СЕ. МАГНУС ЧЕЙС, НА ШЕСТНАЙСЕТ. МОЛЯ, ОБАДЕТЕ СЕ.“

Загледах телефонния номер на Анабет и го запомних. Дължах й обяснение, но не още. Вече бях изкарал Хартстоун в несвяст, едва не бях вкаменил Блицен и уредих да изритат Сам от „Валхала“. Не можех да въвлека още някой в проблемите си.

Според Норните вълкът Фенрир щеше да бъде освободен след седем дни, освен ако не успеех да го спра. Рагнарок щеше да започне. Суртур щеше да погълне Деветте свята в пламъци. Никога нямаше да намеря мама. Никога нямаше да получа справедливост за смъртта й.

Но въпреки това, винаги щом помислех за възможността да се изправя срещу вълка — срещу Големия Лош Вълк, самия Фенрир, — исках да се свия в стария си спален чувал, да запуша ушите си с пръсти и да започна да тананикам:

— Ла-ла-ла, това не се случва.

Една сянка мина над главата ми. Големият орлов Шеф кацна на бронзовата статуя отляво и веднага се изцвъка на главата й.

— Човек — казах, — току-що оцапа едно произведение на изкуството.

— Не съм човек — намести опашни пера Големият шеф, — а и тя трябва да е свикнала. Виждам, че си оцелял след риболовната експедиция!

— Изненадан ли си? — попитах.

— Всъщност да. Носиш ли ми ябълката?

Извадих я от джоба си и му я подхвърлих. Големият шеф я хвана с левия си нокът и веднага заяде.

— Много е вкусна!

Бях виждал какво ли не напоследък, но това орел да яде ябълка върху нацвъканата глава на Изкуството влизаше в Топ 20.

— Сега ще ми кажеш ли кой си? — попитах.

Големият шеф са оригна.

— Предполагам, че го заслужи. Ще ти призная, че всъщност не съм орел.

— Каква изненада. Шокиран съм, признавам.

Той отхапа още едно късче от ябълката.

— Освен това боговете няма да ти се зарадват, когато узнаят, че си ми помогнал.

— Страхотно — казах, — вече съм в черния списък на Ран и Егир.

— О, тези двамата не са истински богове. Нито са аси, нито са вани. По-скоро някакви великани, макар границата между великан и бог винаги да е била тънка. Нашите кланове толкова са се омешали през годините, че…

— Нашите кланове. Това означава, че ти…

Орелът се разрасна. Около него се образуваха сенки, които се вляха в масата му като сняг в лавина. Фигурата му се превърна в тази на огромен старец, седнал в скута на Изкуството. Носеше обковани с желязо ботуши, кожени бричове и туника от орлови пера, която едва ли щеше да се хареса на природозащитниците. Косата му бе сива, а лицето сбръчкано от старост. На едната си ръка носеше златен предпазител за ръка, украсен с червени скъпоценни камъни — украса, подобна на тази, носена от тановете във „Валхала“.

— Вие благородник ли сте? — попитах.

— Даже крал — Големият шеф отхапа още една хапка от ябълката. Косата му веднага потъмня, а някои от бръчките му избледняха, — Утгард Локи, на твоите услуги!

— Онзи Локи? — стиснах с юмрук украсата на врата си.

— Нямаш идея колко често ме питат това — направи гримаса кралят великан. — Ти онзи Локи ли си? Но аз нося това име преди оня да се роди! Това е популярно великанско име! Но, така или иначе, Магнус Чейс, не, нямам нищо общо с онзи Локи! Аз съм Утгард-Локи, Локи от Външните земи, крал на планинските великани. Наблюдавам те от години.^[1]

— Често ми го казват.

— Ами ти си по-интересен от тъпите деца на Тор, които срещам най-често. От теб ще излезе прекрасен враг!

— Врагове ли сме вече? — усетих напрежение в ушните си канали.

— Няма нужда да вадиш Меча. Още не. Висулката е сладка, между другото. Някой ден ще застанем един срещу друг. Нищо не мога да направя, така е писано. Засега обаче ми е чудесно само да наблюдавам. Надявам се да се научиш да използваш Меча без да се убиеш. Това ще е забавно. Старият пушльо Суртур заслужава да бъде унизен.

— Радвам се, че ти е забавно.

Гигантът подхвърли остатъка от ябълката в устата си и го глътна. Вече изглеждаше на около двайсет и пет, с въгленочерна коса и красиво лице с остри черти, без нито една бръчка.

— Като говорим за Суртур — каза той, — господарят на огъня никога няма да те остави да запазиш меча. До утре сутринта ще е разбрал, че си го намерил. Най-късно.

Свалих ръка от верижката. Почувствах се като натоварен с мокър пясък.

— Намушках Суртур, отрязах му носа и го хвърлих в ледена река. Това няма ли да го забави малко?

— Вече го забави доста! В момента е една безноса топка пламъци, която беснее долу в Муспелхейм! Ще трябва да събере всичките си сили, за да се появи отново в деня на пълната луна.

— Когато ще опита да освободи Вълка.

Може би не биваше да си бъбря с някой, който сам е признал, че ми е враг, но нещо ми подсказа, че Утгард-Локи вече знае. И наистина, великанът кимна.

— Суртур няма търпение Рагнарок да започне. Той знае, че ще погълне и опожари Деветте свята. Това е нещото, което чака от зората на времето. На мен ми харесват нещата такива, каквито са! Забавлявам се! Но огнените великани са си такива. Гори, гори, огънче. Така или иначе, добрите новини са, че до пълнолунието Суртур няма да може да те убие. Прекалено е слаб. Лошата новина е, че има много слуги.

— Разбира се.

— А и Суртур не е единственият, който е по петите ти. Старите ти дружки от „Валхала“ те търсят. Не са доволни, че си напуснал без разрешение.

Спомних си капитан Гунила и нейния патрондаш от чукове. Представих си как един от тях се върти към лицето ми.

— Просто чудесно.

— Да бях на твое място, Магнус, щях до сутринта да съм се махнал от Мидгард. Това ще отклони преследвачите от следите ти. Поне временно.

— Значи трябва да напусна Земята. Просто така.

— Бързо се учиш — Утгард-Локи слезе от статуята. Като се изправи, видях, че е висок близо четири метра.

— Пак ще се видим, Магнус Чейс. Някой ден ще ти потрябва нещо, което само Утгард-Локи може да изпълни. Но засега… ще побъбриш с приятелите си. До скоро!

Сенките се завихриха около него и Утгард-Локи изчезна. На негово място стояха Блицен и Хартстоун.

Харт отскочи от мен като стресната котка.

— Рогът на Хеймдал, хлапе — изпусна сака си Блицен, — откъде се пръкна?

— Ами откъдето… поне час мина, откакто съм тук. Говорих с един великан.

Харт приближи и ме мушна с пръст по гърдите, за да е сигурен, че съм истински.

Тук сме цели часове, направи знак той. — Чакаме те. Ние говорихме с великан. Ти се появи току-що.

— Май трябва да сравним бележките си — казах и усетих как ми се гади. Разказах им какво е станало откакто сме се разделили. За лодката на Харалд, за госпожа Йо и вехтошарката Ран (това щеше да е добро име за рап изпълнители) и разговора ми с Утгард-Локи.

— Лошо — поглади брада Блицен. Бе се отървал от слънцезащитната екипировка и сега носеше костюм с цвета на патладжан и карамфил на ревера, — великанът ни каза това-онова, но не и името си.

Изненада, направи знак Харт и отвори стиснатите си пръсти в двата края на очите си, което в този контекст означаваше: ОЛЕЛЕ.

Утгард-Локи, изписа името той. — Най-могъщият вълшебник в Йотунхейм. Може да създава всякакви илюзии.

— Голям късмет имахме — каза Блиц, — Утгард-Локи можеше да ни накара да видим или направим каквото поиска. Да скочим от покрив, да се избием взаимно, дори да ядем сурова кайма. Всъщност…

Блиц присви очи.

— Още може да сме в илюзията. Всеки от нас може да е великан.

Блицен удари Харстоун по рамото.

АУ!, направи знак Харт и настъпи джуджето по пръстите.

— А може би не — реши Блицен, — но това е много лошо. Магнус, ти даде ябълка на безсмъртието на великански крал.

— И какво означава това?

— Честно казано, не знам — заигра се с карамфила си Блиц. — Така и не разбрах на какъв принцип действат ябълките. Но предполагам, че Утгард-Локи ще стане по-млад и по-силен. А когато Рагнарок настъпи, бъди сигурен, че той няма да е на наша страна.

Съжалявам, че не знаех кой е, направи знак Хартстоун. — Щях да попитам Утгард-Локи как да правя магия.

— Ти знаеш как — отвърна Блиц, — освен това не може да разчиташ на великан да ти отговори точно. И още в момента вие двамата имате нужда от сън. Елфите не издържат дълго будни без слънчева светлина. А Магнус изглежда все едно ще падне всеки момент.

Блиц беше прав. Започвах да виждам двойни Блицени и Хартстоуновци и не смятам, че беше заради илюзии.

Направихме си бивак на прага на библиотеката, както в добрите стари времена, само дето имахме по-добри припаси. Блиц извади три спални чувала от сака си, заедно с нов чифт дрехи за мен и няколко сандвича, които ометох твърде бързо, за да усетя вкуса ми. Харт падна на спалния чувал и веднага захърка.

— Почивай — каза ми Блиц, — аз оставам на пост. Утре ще ходим на гости на родата.

— Светът на джуджетата? — замъгли се умът ми. — Домът ти.

— Мда, домът ми — Блиц прозвуча неспокоен. С Харт направихме някои проучвания. Изглежда, ще ни трябва повече информация за въжето, с което са овързали Фенрир. Можем да получим такава само в Нидавелир.

Той погледна верижката на врата ми.

— Може ли да го видя? Меча?

Свалих верижката и поставих Меча между нас. Светлината му накара лицето на Блиц да заблести като от мед в тъмното.

— Невероятно — промърмори той. — Костна стомана или нещо дори още по-екзотично.

— Костна стомана. Ти Джей спомена нещо подобно във „Валхала“.

Блиц не докосна острието, но прокара ръка по Меча с благоговение.

— За да направиш стомана, смесваш желязото с карбон. Повечето ковачи ползват въглища, но можеш да използваш и кости. На врагове, чудовища или твои предци.

— О! — казах и се загледах в Меча, като се запитах дали в него не са баба и дядо.

— Ако се изкове както трябва — каза Блиц, — костната стомана може да посече свръхестествени същества, дори великани и богове. Разбира се, трябва да закалиш стоманата в кръв, най-добре от съществото, срещу което искаш Мечът да е най-смъртоносен.

Сандвичите натежаха в стомаха ми.

— Така ли са изковали този меч?

— Не знам — призна Блиц. — Мечът на Фрей е направен от ваните. Те са пълна загадка за мен. Може да е по-близък до земната магия на Харт.

Сърцето ми потъна в петите. Предполагах, че джуджетата са добри ковачи и тайничко се надявах, че Блиц ще ми разкрие някои от тайните на острието.

Погледнах към Харт, който похъркваше тихо.

— Каза, че Харт знае доста магии. Не искам да бъда критичен, но не съм го виждал да изрича заклинания… освен да отвори една врата. Какво друго може да прави.

Блиц постави загрижено ръка до краката на Харт.

— Магията го изцежда и той внимава като я ползва. А и семейството му…

Пое си дълбоко въздух.

— Съвременните елфи не одобряват магиите. Родителите на Хартстоун го унижиха жестоко. Още го е срам да изрича заклинания пред публика. Хартстоун не е синът, който родителите му искаха. Магьосник, при това… сещаш се…

Блиц потупа ушите си.

Прииска ми се да кажа нещо грубо за роднините на Хартстоун с езика на знаците.

— Той не е виновен, че е глух.

— Елфи — сви рамене Блиц — не одобряват несъвършените неща. В музиката, в изкуството, във външния вид. Дори в собствените си деца.

Исках да кажа колко скапано е това, но се замислих, че хората не са кой знае колко по-добри.

— Поспи, хлапе — настоя Блиц, — утре е голям ден. За да запазим вълка Фенрир окован, ще имаме нужда от помощта на едно определено джудже. Тя няма да е евтина. Трябваш ми отпочинал за скока до Нидавелир.

— Скок… — повторих аз, — какво имаш предвид със „скок“?

Той ме погледна загрижен, все едно ми предстои ново погребение.

— Утре сутринта ще пробваме катерене по Световното дърво.