Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Магнус Чейс и боговете на Асгард (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Рик Риърдън

Заглавие: Мечът на лятото

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Излязла от печат: 24.10.2015

Редактор: Сабина Георгиева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1589-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17237

История

  1. — Добавяне

Тридесет и втора глава
Годините видеоигри ми се отплащат

Беше ужасен следобед за риболов.

Морето бушуваше, както и стомахът ми. Няколко пъти повърнах през кърмата. Студът не ми пречеше, но суграшицата жилеше лицето ми. Клатушкането на палубата ме караше да чувствам краката си като желе. Леденият великан Харалд стоеше на руля и пееше на гърлен език, за който предположих, че е йотунски.

Бурното море, изглежда, не пречеше на Сам. Тя се приведе над кърмата и се загледа в сивите вълни, а забрадката й се надипли около врата като хриле.

— За какво ползваш забрадката? — попитах, — някой път покриваш главата си, но друг път — не.

Тя докосна зелената коприна с пръсти.

— Това е хиджаб. Нося го, когато искам или когато мисля, че трябва. Например, когато водя баба на джамия в петък или…

— Или на среща с Амир?

Тя промърмори нещо под носа си.

— Почти повярвах, че ще оставиш тази тема на мира.

— Гълъбът каза, че Амир ти е вречен. Това като годеник ли е? Ти не си ли на шестнайсет?

— Магнус…

— Мисълта ми е, че ако това е уредена насила сватба, не е законно. Не е нормално. Ти си валкирия. Би трябвало да можеш…

— Млъквай, Магнус. Моля те.

Лодката се удари във вълна и ни опръска с морска вода. Самира се хвана за перилата.

— Баба и дядо са старомодни. Отгледани са в Багдад, но избягали в САЩ, още докато Саддам Хюсеин бил на власт.

— И…

— Отдавна се познават със семейство Фадлан. Те са добри хора. Далечни роднини. Успешни, мили…

— Знам. Абдел е страхотен, а Амир изглежда готин. Но уреден брак с момче, което не обичаш…

— Нищо не разбираш! Влюбена съм в Амир откакто станах на дванайсет!

Лодката изскърца, докато се спускаше между вълните. Харалд продължаваше да пее йотунската версия на „Йо-хо-хо и бутилка ром“.

— О! — казах.

— Но това не е твоя работа — отвърна Самира.

— Права си. Не е.

— Някой път, когато семейството намира годеник, се интересува от мнението на момичето.

— Това е чудесно.

— Не го осъзнах, докато не пораснах… След смъртта на мама роднините ми ме приеха, но мама ме родила неомъжена. За поколението на баба и дядо това е неприемливо.

— Мда. — Реших да не отбелязвам, че освен това баща й е Локи, господарят на злото. Но Сам сякаш прочете мислите ми.

— Мама е била лекар. Намерила Локи в спешното. Бил е… не знам… използвал твърде много от силите си, за да се появи в Мидгард физически. Някак си бил пленен и разделен между световете. Превъплъщението му в Бостън стенело в агония. Бил слаб и безпомощен.

— И тя го изцерила?

Сам избърса капка морска вода от китката си.

— По някакъв начин, да. Била мила с него. Била до него. Когато иска, Локи може да бъде много чаровен.

— Знам — премигнах. — Имам предвид от митовете. Виждала ли си го лично?

Тя ме погледна мрачно.

— Не харесвам баща си. Той може да е харизматичен, но е лъжец, крадец и убиец. Посещавал ме е няколко пъти. Отказвам да говоря с него, което го подлудява. Той обожава да го забелязват. Не става за шпионин.

— Защото го забелязват — казах. — Схванах шегата.

Тя завъртя очи.

— Така или иначе, мама ме отгледала сама. Била твърдоглава, нестандартна. Когато почина… за местната общност бях копеле. Родителите ми имат невероятен късмет да получат благословията на семейство Фадлан за Амир. Няма да спечелят нищо от сватбата. Не съм богата или уважавана.

— Стига — казах, — ти си умна и силна. Откровена до болка. Валкирия. Не мога да повярвам, че си намирам причини да подкрепям уредения ти брак, но…

Тъмната й коса се развя около нея и събра късчета лед.

— Това, че съм валкирия, е проблем — каза тя, — семейството ни… ние сме различни. Имаме дълга история с боговете на Севера.

— Как така?

Тя махна с ръка, все едно ще й отнеме прекалено много време, за да обясни.

— И все пак — каза тя, — ако някой разбере за двойствения ми живот… Не мисля, че господин Фадлан ще се съгласи да ожени първородния си син за момиче, което работи като събирач на души за езически богове.

— Е да, като го кажеш така…

— Прикривам отсъствията си както мога.

— С геометрия.

— И малко магически прах. Но една добра мюсюлманка не трябва да излиза сама със странни мъже.

— Сърдечно благодаря за описанието.

Внезапно си представих как Сам учи английски и телефонът й започва да вибрира. На екрана се появява надпис: ОДИН. Тя отива до тоалетната, слага си костюма на валкирия и излита през най-близкия прозорец.

— Когато те изритаха от „Валхала“… имам предвид, че съжалявам за това. Но не помисли ли, че това може да е шанс да имаш нормален живот.

— Не. В това е проблемът. Искам и двете. Искам, когато настъпи моментът, да се омъжа за Амир. Но винаги, през целия си живот, съм си мечтала да летя.

— Със самолети или вълшебни коне?

— И с двете. Бях на шест, когато започнах да рисувам самолети. Исках да съм пилот. Според теб колко арабки пилотират самолети в Америка?

— Ти ще си първата — признах аз.

— Идеята ми харесва. Питай ме каквото искаш за самолетите. Ще мога да ти отговоря.

— Та когато стана на валкирия…

— Беше невероятно. Сбъднат сън. Можех да отлитам за един миг. Освен това смятах, че върша добро. Можех да намирам достойни, смели хора, загинали в защита на другите, и да ги отведа до „Валхала“. Не знаеш колко ми липсва това.

Почувствах болката в гласа й. Достойни, смели хора… явно включваше и мен в списъка. След всички неприятности, в които се бе забъркала заради мен, исках да й кажа, че всичко ще е наред. Че ще намерим начин да живее и двата си живота.

Но дори не можех да й обещая, че ще оцелеем в риболова днес.

Харалд извика от руля.

— Смъртни, пригответе стръвта! Приближаваме мястото за хубава риба!

— Не — поклати глава Сам, — продължавай нататък!

— Не е безопасно — намръщи се Харалд, — ако продължим още малко…

— Искаш ли си златото, или не?

Харалд промърмори нещо, което вероятно бе обидно на йотунски. След това натисна двигателя.

— Откъде знаеш, че трябва да продължим нататък? — погледнах аз към Сам.

— Чувствам го — каза тя, — едно от предимствата на бащината ми кръв, предполагам. Обикновено разбирам къде са най-големите чудовища.

— Каква радост…

Надникнах в сумрака. Сетих се за Гинунгагап, първичната мъгла между огъня и леда. Изглежда, плавахме право към нея. Всеки момент морето щеше да се разпадне, а ние да паднем към гибелта си. Но се надявах да греша. Бабата и дядото на Сам сигурно много щяха да се разстроят, ако тя не се прибереше у дома за вечеря.

Лодката потрепери, а морето потъмня.

— Ето — каза Сам, — не го ли усещаш? Минахме от Мидгард в Йотунхейм.

Посочи носа на лодката. На няколкостотин метра в мъглата се издигаше гранитен къс.

— Но това е Фарът на Грейв. Не сме твърде далеч от пристанището.

Сам хвана една от въдиците на великана. Тя изглеждаше по-подходяща за тежка атлетика.

— Световете се пресичат, Магнус, особено около Бостън. Намери стръвта.

Харалд забави двигателите, когато ме видя да приближавам.

— Тук е твърде опасно да ловим риба — предупреди той, — освен това се съмнявам, че ще може да пуснете стръвта.

— Млъквай, Харалд — сграбчих веригата и помъкнах бичата глава напред. Едва не съборих капитана зад борда с един от роговете.

Когато стигнах Сам, разгледахме куката, която бе забита доста добре в бичата глава.

— Това става за въдицата — реши Сам, — нека го навием.

Прекарахме няколко минути, закрепяйки веригата в предната част на лодката. Тя потъна в ледената вода, а окото на бика ме гледаше, все едно за да се оплаче:

— Човек, това е гадно!

Харалд се довлече, мъкнейки един огромен стол. Закрепи четирите му крака в дупките за котвата на палубата. После завърза стола на място с железни кабели.

— Да бях на твое място, човече — каза той, — щях да се закотвя.

С кожените си хамути столът приличаше твърде много на електрически, но Сам задържа въдицата, докато се връзвах.

— Защо аз съм в стола? — попитах.

— Обещанието е твое — напомни ми тя, — ти даде дума.

— И сега трябва да хвърля камък.

От запасите на великана си харесах чифт кожени ръкавици, които ми бяха само четири номера по-големи, и ги поставих на ръцете си. Сам ми подаде въдицата и също си намери ръкавици.

Имах смътен спомен за филма „Челюсти“[1], който гледах на десет години с мама, понеже тя настоя. Предупреди ме, че е много страшен, но през цялото време ми беше или много скучно заради бавното темпо, или много смешно заради евтината гумена акула.

— Дано хванем гумена акула — промърморих.

Харалд спря двигателите. Внезапно стана зловещо тихо. Вятърът замря. Суграшицата по палубата звучеше като пясък, който се удря в стъкло. Вълните се успокоиха, все едно морето е затаило дъх.

Сам застана на перилата и развъртя кабела, докато бичата глава потъваше все по-надълбоко и по-надълбоко. Накрая кабелът увисна.

— Дъното ли стигнахме? — попитах.

— Не зная — прехапа устни Сам, — мисля, че…

Въжето се опъна със звук като чук, ударил се в трион. Сам го пусна, за да не бъде изстреляна в космоса. Въдицата едва не бе изтръгнаха от ръцете ми заедно с пръстите, но някак си я удържах.

Столът изскърца. Кожените хамути се врязаха в ключиците ми. Цялата лодка се наклони към вълните. Гредите изскърцаха, нитовете изскочиха.

— Кръвта на Имир — извика Харалд, — чупим се!

— Навий още кабел! — Сам сграбчи кофата. Наля вода върху кабела, който изсъска, докато се въртеше над носа.

Стиснах зъби. Чувствах мускулите на ръцете си като топло тесто. Тъкмо когато бях сигурен, че не мога да удържа повече, дърпането спря. Кабелът изсвири от напрежението и изплющя като лазер по сивите вълни на около сто метра вдясно на борд.

— Какво става — попитах, — почива ли си?

— Това не ми хареса — изпсува Харалд, — морските чудовища не се държат така. Дори най-големият улов…

— Дърпай — каза Сам, — сега!

Завъртях дръжката. Бе все едно играя на канадска борба с Терминатора[2]. Въдицата се огъна, кабелът изскърца. Сам дръпна кабела далеч от перилата, но дори с нейна помощ не постигах почти никакъв напредък.

Раменете ми изтръпнаха. Получих спазъм в кръста. Въпреки студа се облях с пот и потреперих от изтощение. Имах чувството, че тегля потънал кораб.

От време на време Сам се мъчеше да ме окуражи с призиви като:

— Сега, идиот такъв! Дърпай!

Накрая морето пред лодката притъмня в диаметър от петнайсет метра. Вълните се разпениха и закипяха.

Харалд явно виждаше по-добре какво идва на повърхността от руля, защото изпищя със съвсем невеликански глас:

— Режи кордата!

— Няма да стане — отвърна Сам, — прекалено късно е.

Харалд сграбчи ножа. Метна го по кабела, но Сам блокира с брадва.

— Назад, великане! — извика тя.

— Не може да вадите това нещо на повърхността — изплака Харалд, — това е…

— Знам какво е!

Въдицата започна да се изплъзва от ръцете ми.

— Помощ!

Сам се стрелна и сграбчи въдицата. Застана до стола при мен да помага, но бях твърде уморен и ужасен, за да се засрамя.

— Може и всичките да умрем — промърмори тя, — но това определено ще привлече вниманието на Ран.

— Защо? — попитах. — Какво е това нещо?

Уловът ни излезе на повърхността и отвори очи.

— Запознай се с батко — каза Сам. — Вселенският змей!

Бележки

[1] Филм на ужасите от режисьора Стивън Спилбърг, разказващ за човекоядна акула, която тормози цял курорт. Дава началото на поредица, но днес филмите изглеждат остарели на някои съвременни зрители поради по-бавното темпо на развитие на сюжета. — Б.пр.

[2] Терминаторът, изигран от Арнолд Шварценегер в едноименната поредица от научнофантастични филми, е киборг асасин от бъдещето — метален скелет на робот, покрит от живата тъкан на човешко тяло. Почти неунищожим, той се е превърнал в нарицателно за изключително силен противник. — Б.пр.