Рик Риърдън
Мечът на лятото (28)

Двадесет и осма глава
Не е трудно да го гледаш в очите, той целият е само една глава.

Блиц ни поведе надолу по Еспланадата, където един кей продължаваше в ледена лагуна. В основата на пристанището имаше наклонен прът, изрисуван като близалка.

— Тук пускат гондолите лятото — казах, — но не мисля, че ще намериш такава сега.

— Трябва ми само вода — Блиц седна на пристанището и отвори торбата за боулинг.

— Господи — надникна Сам вътре, — това човешка коса ли е?

— Коса, да — отвърна Блиц, — човешка — не.

— Имаш предвид… — тя опря ръка в стомаха си — шегуваш се. Работите за него? И сте го довели тук?

— Той настоя — Блиц свали краищата на торбата и разкри… мда, отрязана глава. Най-противното нещо за това? След два дни във „Валхала“ дори не бях изненадан.

Лицето на обезглавения бе сбръчкано като ябълка на един месец. Кичури ръждива коса бяха залепнали за скалпа му. Очите му бяха потъмнели и хлътнали. Покритата му с брада челюст се подаваше като на булдог и разкриваше крив ред долни зъби.

Блиц безцеремонно хвърли главата във водата заедно с торбата.

— Човек — казах аз, — властите, отговарящи за реката, няма да бъдат очаровани.

Главата се появи на повърхността на лагуната. Водата около нея забълбука и се завихри. Лицето на мъжа се поду, бръчките му избледняха, а кожата му порозовя. После отвори очи.

Сам и Харт коленичиха. Сам ме сръчка да падна на едно коляно.

— Господарю Мимир — каза Сам, — за нас е чест.

Главата отвори уста и блъвна вода. Ручеи потекоха от ноздрите, ушите и очите му. Напомни ми на сом, изваден от дъното на езеро.

— Как мразя само… — Главата продължи да кашля вода. Очите станаха от тебеширенобели на сини. — Как мразя да пътувам в тази торба.

— Съжалявам, Капо — поклони се Блицен. — Беше или това, или аквариум, а аквариумите се чупят лесно.

Главата изгъргори. Огледа лицата на пристанището, докато не спря погледа си върху мен.

— Сине на Фрей, изминах дълъг път, за да говоря с теб. Надявам се да го оценяваш.

— Значи ти си тайнственият шеф — отвърнах. — Харт и Блиц ме следят от две години, понеже са получили заповед за това от отрязана глава.

— Покажи малко уважение, момче! — гласът на Мимир ми напомни на докерите от Юниън Хол, чиито дробове бяха наполовина пълни с никотин, наполовина с морска вода.

Харт ми се намръщи.

Нали ти казах, че е Капо? Това означава глава^[1]. Защо си толкова изненадан?

— Аз съм Мимир — каза главата, — някога бях могъщ асир, но после започна войната с ваните. Сега водя моя си операция.

Лицето му беше толкова грозно, че не можех да разбера дали ми се мръщи.

— Фрей ли отряза главата ти? — попитах. — Затова ли ми се сърдиш?

— Не ти се сърдя — изпуфтя Мимир. — Ако ти се разсърдя, ще го разбереш.

Запитах се какво означава това. Може би щеше да загъргори по-заплашително.

— Татко ти е една от причините да изгубя главата си — каза Мимир. — Като част от договорката да прекратим войната, двете божествени племена си размениха заложници. Баща ти Фрей и неговият баща Ньорд дойдоха да живеят в Асгард. Бог Хонир и аз бяхме изпратени да живеем във Ванахейм.

— И това не е минало добре.

— Баща ти ме направи да изглеждам като глупак — блъвна вода от ушите си Мимир, — той беше генерал на ваните, златен, бляскав и красив. С Ньорд много ги уважаваха в Асгард. А ваните не бяха впечатлени от мен или Хонир.

— Не думай.

— Е, Хонир не бе особено, както казвате, харизматичен. Ваните го питаха за мнението му относно някои сериозни проблеми и той мрънкаше — „Да, така е, всичко е наред“. Аз се опитвах да бъда полезен. Казах на ваните да си направят казина.

— Казина?

— Да, много пенсионери идваха във Ванахейм. Лесни пари. А и ваните имаха дракони. Казах им, направете състезателни писти в небето и се състезавайте с драконите. Щяха да изкарат луди пари!

Погледнах към Блиц и Харт. Те изглеждаха примирени, все едно са чували тази история много пъти и преди.

— Така или иначе — каза Мимир, — ваните не ме послушаха. Решиха, че са ги измамили при размяната на заложници. В знак на протест ми отрязаха главата и я пратиха на Один.

— Вместо да си построят казина, шокиращо.

Сам шумно се изкашля.

— Разбира се, велики Мимир, както асите, така и ваните ви почитат днес. Магнус не е искал да ви обиди. Не е толкова глупав.

После ме погледна кръвнишки, все едно иска да каже: „Толкова си глупав“.

Водата около главата на Мимир забълбука по-бързо. Тя се стече от порите му и се вдигна на пара от очите му.

— Забрави затова, сине на Фрей. Не съм отмъстителен. Самият Один не отмъсти, щом получи главата ми. Разбираш ли, Бащата на боговете постъпи мъдро. Знаеше, че ваните и асите трябва да се обединят срещу общ враг. Триадите^[2].

— Хм — намести шапката си Блиц, — мисля, че искаше да кажеш великаните, шефе.

— Да, същите. Така Один ме отнесе до една тайна пещера в Йотунхейм, откъдето извира вълшебният извор, напояващ корените на Игдразил. Постави главата ми в кладенеца. Водата ме върна към живот и аз попих мъдростта от Световното дърво. Станах хиляди пъти по-мъдър.

— Но си оставаш отрязана глава!

Мимир кимна накриво.

— Не е така лошо. Работя из Деветте свята. Давам заеми, предлагам защита, машини за пинбол…

— Пинбол.

— Пинболът е много популярен. Освен това винаги работя да отложа Рагнарок. Рагнарок би съсипал бизнеса.

— Ясно. — Реших да седна, понеже ми стана ясно, че това ще отнеме известно време. След като го направих, Сам и Харт последваха примера ми. Пъзльовци.

— Освен това — каза Мимир, — Один ме посещава за съвет от време на време. Аз съм негов консилиери^[3] и пазя кладенеца на мъдростта. Понякога пускам пътешественици да пият от водите му, но само срещу съответната цена.

Усетих думата „цена“ като погребален покров, паднал над пристанището. Блицен стоеше така неподвижен, че се уплаших да не се е вкаменил. Хартстоун гледаше пясъка по дъските. Разбрах как приятелите ми се бяха забъркали с Мимир. Бяха пили от водите му (гнус) и бяха платили цената с това, че ме гледаха две години. Запитах се дали според тях си е струвало.

— Та, велики Мимир, който имаш толкова връзки — рекох. — Какво искаш от мен.

Мимир изплю една лещанка.

— Не ти трябва да ти го казвам, момче. Сам знаеш.

Исках да възразя, но колкото повече слушах Мимир, толкова повече имах чувството, че дишам чист кислород. Не знаех защо. Капо не бе особено вдъхновяващ. Но въпреки това умът ми функционираше по-добре около него. Заплиташе късчета чудатости, които бях изпитал последните дни в странно свързана картина.

Илюстрация от старата детска книжка с нордически митове се отпечата в главата ми — разказ тъй ужасяващ дори в разводнената детска версия, че го бях погребал години наред в съзнанието си.

— Вълкът — рекох, — Суртур иска да освободи вълка Фенрир.

Надявах се някой да ми възрази. Харт сведе глава, а Сам притвори очи, сякаш се моли.

— Фенрир — каза Блицен. — Това е име, което се надявах никога повече да не чуя.

Мимир се направи, че плаче ледена вода, а после устните му се изкривиха в крива усмивка.

— Позна, сине на Фрей. Но сега ми кажи какво знаеш за вълка Фенрир?

Закопчах ловното си яке. Вятърът на реката се стори студен дори на мен.

— Поправи ме, ако греша. Бих се радвал да греша. Но преди векове Локи имал великанка за жена и тя му народила три чудовищни деца.

— Аз не съм сред тях — промърмори Сам, — но пък знам всички вицове по въпроса.

Хартстоун направи гримаса, все едно се е чудил затова.

— Първото било огромна змия — казах.

— Йормунганд — рече Сам, — Вселенският змей, който Один хвърлил в морето.

— Второто било Хел — продължих. — Тя станала богиня на загиналите без чест.

— А третото — каза Блицен — е вълкът Фенрир.

Гласът му бе пълен с болка и горчилка.

— Звучиш, все едно го познаваш, Блиц — обърнах се към него аз.

— Всяко джудже познава Фенрир. Това е първият път, когато асите дошли да искат помощта ни. Фенрир бил пораснал тъй свиреп, че щял да погълне боговете. Те опитали да го вържат, ала той строшил всяка верига.

— Помня — казах. — Накрая джуджетата направили въже, достатъчно здраво, че да го удържи.

— Оттогава насам — каза Блицен — децата на Фенрир са врагове на джуджетата.

Той вдигна поглед, а лицето ми се отрази в тъмните му очила.

— Не само ти си губил семейството си от вълци, хлапе.

Прииска ми се да го прегърна. Внезапно спрях да се сърдя за цялото време, през което ме беше следял. Бяхме братя не само защото сме бездомни.

Но сподавих импулса. Когато се изкушиш да прегърнеш джудже, това е знак, че трябва да продължиш нататък.

— По време на Рагнарок — казах, — Деня на гибелта, едно от първите неща, които трябва да се случи, е освобождаването на Фенрир.

— Старите митове не казват как точно ще стане това… — кимна Сам.

— Но един от начините — допълни Блиц — е някой да го пусне. Въжето Глейпнир е неразрушимо, но…

Мечът на Фрей, направи знак Харт. Това е най-острото оръжие в Деветте свята.

— Суртур иска да освободи Вълка с меча на баща ми — погледнах Мимир. — Как се справяме досега?

— Нелошо — изгъргори главата. — Което ме отвежда към задачата ти.

— Да спра Суртур — казах аз. — Да намеря меча преди него… стига той вече да не го е сторил.

— Не е — каза Мимир, — повярвай ми, такова нещо щеше да накара Деветте свята да потреперят. Щях да усетя страха във водите на Игдразил.

— Гнъс — казах аз.

— Нямаш и идея — отвърна Мимир. — Но ще трябва да побързаш.

— Пророчеството на Норните за деветте дни и останалите глупости.

— Не са глупости — забълбука вода в ушите на Мимир, — но си прав. Островът, където боговете са оковали Фенрир, е достъпен само по време на първото пълнолуние всяка година. Което означава след седем дни.

— Кой измисля тези правила? — попитах.

— В случая аз — каза Мимир, — така че млъквай. Намери меча и стигни острова преди Суртур.

— Господарю Мимир — вдигна ръка Сам — аз, ъъ, разбирам, че трябва да намерим меча. Защо обаче да го носим на острова. Нали Суртур го иска там?

— Виждате ли, госпожице ал-Абас… затова аз съм шефът, а вие не сте. Да, опасно е да носим меча на острова. Да, Суртур ще го използва да освободи вълка. Но Суртур ще намери начин да пусне Фенрир и без него. Нали ви споменах, че виждам и бъдещето? Ако не съм, правя го. Единственият човек, който може да спре Суртур, е Магнус Чейс. Стига да намери меча и да се научи да го върти както трябва.

Мълчах почти цяла минута, затова споменах, че мога да вдигна ръка.

— Господин отсечена глава…

— Господин Мимир!

— Щом мечът е толкова важен, защо всички са го оставили на дъното на река „Чарлз“ хиляда години?

Мимир въздъхна пяна.

— Обикновено слугите ми не питат толкова много въпроси.

— Всъщност питаме, сър — изкашля се Блиц, — но вие се правите, че не ни забелязвате.

— За да отговоря на въпроса ти, Магнус Чейс, мечът може да бъде намерен само от потомък на Фрей, стигнал зряла възраст. Други са опитвали, проваляли са се и са умирали. В момента ти си единственият потомък на Фрей.

— В целия свят?

— В Деветте свята. Фрей вече не излиза толкова често. Нещо в майка ти наистина трябва да е привлякло вниманието му. Така или иначе, много хора в Деветте свята — богове, великани, букмейкъри, който може да предположиш — чакаха да навършиш шестнайсет. Едни искаха да те убият, за да не можеш да намериш меча. Други предпочитаха да успееш.

Горещи иглички се забиха във врата ми. Идеята как боговете ме наблюдават през Асгардианските си телескопи и гледат как раста ме ужаси. Мама явно го бе знаела през цялото време. Бе направила всичко възможно, за да ме опази в безопасност и да ме научи на оцеляване. В нощта, в която вълците ни нападнаха, бе дала живота си за мен.

Срещнах влажния поглед на Капо.

— Ами ти? — попитах. — Ти какво искаш?

— Ти си опасен залог, Магнус. Много възможни съдби се преплитат в живота ти. Може да нанесеш съкрушителен удар на силите на злото и да отложиш Рагнарок с десетилетия. Или ако се провалиш, може да ускориш Деня на гибелта.

— С колко мога да го ускоря. — Опитах да преглътна.

— Ами може да си свършил работата и следващата седмица.

— О!

— Реших да рискувам — каза Мимир, — след като децата на Фенрир убиха майка ти, пратих Блиц и Харт да те пазят. Вероятно нямаш и представа колко пъти са спасили живота ти.

Харт вдигна седем пръста.

Потреперих, но главно от споменаването на двете деца на Фенрир, вълците със сини очи…

— За да успееш — каза Мимир, — ще ти трябва този отбор. Хартстоун е посветил живота си на руническата магия. Без него ще се провалиш. Трябва ти и сръчно джудже като Блицен, което владее ковашкия занаят. Може да ти трябва, за да заздравиш връзките на Вълка или дори да ги замениш.

— Абе, шефе — размърда се неспокойно Блиц, — моите ковашки умения са… как да кажа…^[4]

— Никакви такива — отвърна Мимир. — Няма джудже с по-храбро сърце. Няма джудже, пътувало повече през Деветте свята. Няма джудже, което да желае повече Фенрир да остане окован. Освен това ми служиш и ще правиш каквото ти се казва!

— Е така като поставите нещата… — кимна Блицен.

— Ами аз, господарю Мимир? — попита Сам. — Къде е моята роля в плана ви?

Мимир се намръщи, а водата около брадата му забълбука в тъмнозелено.

— Теб те нямаше в плана. Над съдбата ти има облак, госпожице ал-Абас. Да отведете Магнус във „Валхала“ бе неочаквано. Не трябваше да се случва.

Сам извърна поглед, свила устни от гняв.

— Сам може да помогне — казах, — сигурен съм.

— Не го играй мой закрилник, Магнус. Избрах те, защото…

Тя се спря навреме.

— Трябваше да стане така.

Спомних си думите й от столовата. Беше ми наредено, беше ми обещано. Но от кого? Не можех да питам пред Капо.

— Дано си права, госпожице ал-Абас — загледа я Мимир. — Когато Магнус взе Меча от реката, не можеше да го контролира много добре. Може би сега, като айнхери, ще има силите. В такъв случай сте спасила света. Но може и всичко да сте оплескала.

— Ще се справим — настоях аз, — но имам два въпроса. Къде е Мечът и къде е островът?

Мимир кимна и заприлича на поклатила се шамандура.

— Това е въпросът, нали? За да получиш такава информация, трябва да разкъсаш воала между световете, да целунеш много ръце, да надзърнеш в световете на останалите богове.

— Не може ли да пийна от вълшебната кладенчова вода?

— Може — съгласи се той, — но срещу съответната цена. Със Самира ал-Абас готови ли сте да ми служите?

Лицето на Харт замръзна от напрежение. От начина, по който Блиц бе изпънал рамене, се сетих, че се опитва да се въздържи да се разскача и развика:

— Не го прави!

— Не може ли да направиш изключение? — попитах Капо. — Нали искаш да свършим работата?

— Няма изключения, момче. Не е от едната алчност. Трябва да знаеш обаче цената на нещата. Някой път е евтина, но тогава не струва. Важи особено за знанието. Може да си платиш за информацията в аванс или ще трябва да се справиш сам, по трудния начин.

— Простете, господарю Мимир — кръстоса ръце Сам, — може да са ме изритали от валкириите, но още се считам за вярна на Один. Не мога да приема друг господар. Магнус да решава сам, но…

— Сами ще се справим — съгласих се.

Мимир издаде тих мляскащ звук. Изглеждаше почти впечатлен.

— Интересен избор. Късмет тогава. Ако успееш, ще имаш сметка за моите пинбол салони. Провалиш ли се, следващата седмица те чака Денят на Страшния съд!

Главата на бога се завъртя и потъна в ледената вода в лагуната.

— Сам си пусна водата — казах.

Харт изглеждаше дори по-блед от обичайното.

Какво ще правим сега?

Стомахът ми изкъркори. Не бях ял нищо от нощес и очевидно системата ми се бе развалила след няколко дни свободни вечери в бюфета на викингите.

— Сега — рекох — е време за обяд.