Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Магнус Чейс и боговете на Асгард (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Рик Риърдън

Заглавие: Мечът на лятото

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Излязла от печат: 24.10.2015

Редактор: Сабина Георгиева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1589-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17237

История

  1. — Добавяне

Двадесет и шеста глава.
Хей, знам, че си мъртъв, но обаждай се от време на време!

Дори не я бях видял в парка преди два дни, щях да я разпозная отблизо. Вълнистата й руса коса не се бе променила от детството. Сивите й очи имаха същия решителен поглед — все едно е избрала цел в далечината и смята да отиде да я унищожи. Бе по-добре облечена от мен — с оранжево яке за ски, черни дънки, зимни обувки с връзки, — но ако хората ни видеха заедно, щяха да ни объркат за брат и сестра.

Тя се загледа първо в мен, а после в ковчега. Изражението й бавно се промени от шок към студена пресметливост.

— Знаех си — каза тя, — че не си умрял.

А после ме прегърна. Както вече споменах, не обичам да ме пипат, но след всичко преживяно прегръдката от Анабет бе достатъчна, за да свали гарда ми.

— Да… ами аз… — Гласът ми потрепери. Измъкнах се колкото се може по-нежно и премигнах, за да прогоня сълзите от очите си — наистина се радвам да те видя.

Тя сбърчи нос към трупа.

— Ще ме караш да питам, нали? Смятах, че си мъртъв, задник такъв!

Не можах да не се ухиля. Бяха минали десет години, откакто ме бе наричала така. Крайно време беше.

— Трудно ми е да обясня.

— Сетих се и сама. Тялото е фалшиво, нали? Опитваш да убедиш всички, че си мъртъв.

— Не баш. Но е по-добре да ме мислят за умрял. Защото…

Защото съм мъртъв, помислих аз. — Понеже отидох до „Валхала“ и сега се върнах с елф и джудже! Но как можех да й кажа това?

Погледнах входа на параклиса.

— Чакай малко… не мина ли покрай един ел… покрай едно момче на входа. Приятелят ми трябваше да пази.

— Не. Навън нямаше никой. Входната врата бе отключена.

— Трябва да проверя… — задейства се алармата ми.

— Не и преди да получа някои отговори.

— Аз… не знам откъде да започна. Загазил съм и не искам да въвличам и теб.

— Твърде късно — кръстоса ръце тя, — а и аз съм била в подобни ситуации.

Някак си й повярвах. Наистина, бях прероден супергерой от „Валхала“, но Анабет въпреки това ми вдъхваше страхопочитание. Начинът, по който се държеше, стоманената й увереност — виждах, че е преживяла сериозни неприятности[1] по същия начин, по който разпознавах кои момчета в приютите са най-опасни. Не можех просто да я разкарам. Но и не исках да я въвличам в проблемите си.

— Рандолф едва не умря на онзи мост — казах, — не искам да се случи нещо подобно и на теб.

— Рандолф — изсмя се тя без хумор, — кълна се, че ще му завра бастуна… все тая. Отказа да ми обясни защо те е отвел на моста. Не спря да повтаря как си в опасност заради рождения си ден. Каза, че се опитва да помогне. Нещо, свързано със семейната история…

— Каза ми за баща ми.

— Който ти никога не си познавал — потъмняха очите на Анабет.

— Да. Но явно… — поклатих глава. — Виж, знам, че ще прозвучи абсурдно. Но има връзка със станалото на моста и сполетялото мама преди две години, и… и това кой е баща ми.

Изражението на Анабет се промени. Погледна ме все едно е отворила прозорец с очакването да види плувен басейн и вместо това е намерила Тихия океан.

— Магнус… богове.

Богове, отбелязах си. — Множествено число.

Тя започна да крачи напред-назад пред ковчега, скръстила ръце все едно се моли.

— Трябваше да се сетя. Рандолф не спираше да дудне колко важно е семейството ни, как привличаме внимание. Но нямах и идея, че ти…

Тя замръзна и ме сграбчи за рамото.

— Съжалявам, че не се сетих по-рано. Можех да ти помогна.

— Не съм сигурен…

— Татко се връща с полет в Калифорния тази нощ след погребението — продължи тя, — щях да хващам влака за Ню Йорк, но училището може и да почака. Мога да го взема сега. Мога да ти помогна. Знам място, на което ще си в безопасност.

Отдръпнах се.

Не знаех за какво говори Анабет или какво си мислеше, че знае. Може би някак си се беше забъркала с Деветте свята, а може би говореше за нещо съвсем различно. Но всеки нерв в тялото ми изтръпна, когато се изкуших да й кажа истината.

Оцених предложението да помогне. Видях, че е искрена. Но тези думи — знам място, на което ще си в безопасност…

Нищо не събуждаше инстинкта за бягство на едно бездомно дете от тези думи.

Канех се да обясня това, когато Хартстоун нахлу в параклиса. Лявото му око бе подуто от синина. Той ми махна с ръка толкова бързо, че едвам разчетох знаците.

ПОБЪРЗАЙ. ОПАСНОСТ.

— Кой… — обърна се Анабет, последвала погледа ми.

— Мой приятел — казах аз, — трябва да вървя. Анабет, слушай…

Хванах я за ръцете.

— Трябва да се справя с това сам. То е лично. Като…

— Подвиг?

— Щях да кажа проблем, но и подвиг става. Ако наистина искаш да ми помогнеш, моля те, направи се, че не си ме виждала. После, когато приключа с това, ще те намеря и ще ти обясня всичко. Обещавам. Но сега трябва да вървя.

Тя си пое дълбока глътка въздух.

— Магнус, наистина мога да помогна. Но…

Тя бръкна в джоба на палтото си и извади сгънат лист хартия.

— Скоро научих по трудния начин, че понякога трябва да отстъпиш назад и да оставиш хората да се оправят сами с подвизите си, дори да те е грижа за тях. Но поне вземи това.

Разгънах хартията. Това бе една от бележките, че съм търсен, които раздаваха с вуйчо Фредерик.

— Вторият номер е мой. Набери ме. Нека знам, че си добре. А ако смениш мнението си…

— Ще звънна — целунах я по бузата. — Ти си най-добрата.

— А ти все още си задник — въздъхна тя.

— Знам. Благодаря ти. Чао.

Отидох до Хартстоун, който подскачаше от нетърпение.

— Какво стана? — попитах. — Къде беше?

Но той вече тичаше. Последвах го на излизане от погребалния дом, на север от Арлингтън. Въпреки че тичах с цялата скорост на айнхерските си крака, едва не изоставах. Елфите, установих аз, могат да тичат наистина много бързо, стига да го поискат.

Стигнахме стълбите на магазина, точно когато Блицен се появи. Разпознах широкополата шапка и палтото от моста Лонгфелоу. Беше си сложил още по-големи очила, скиорска маска, кожени ръкавици и шал. В едната си ръка носеше черна платнена торба. Предположих, че се прави на Невидимия човек, който отива на боулинг.

— Чакай — Блиц хвана Харт, за да го удържи да не падне сред колите, — какво е станало с окото ти? Намери ли меча?

— Нямаше никакъв меч — изпъшках, — а окото на Харт, не знам. Има някаква опасност.

Харт плесна, за да привлече вниманието ми.

Нокаутираха ме, направи знак той. — Едно момиче скочи от втория етаж и се приземи върху мен. Събудих се в една уличка.

— Момиче в погребалното бюро — намръщих се аз, — нали нямаш предвид Анабет? Тя ми е братовчедка.

Не беше тя, поклати глава той. — Друго момиче. Беше…

Ръцете му замръзнаха, когато забеляза торбата на Блиц.

Харт отстъпи назад и поклати глава.

Довел си го? Написа го с главни букви — Г-О, затова знам, че не се бях объркал.

Блиц вдигна торбата. Лицето му бе неразгадаемо заради слънцезащитата, но гласът му бе натежал.

— Да. Така нареди Капо. Но едно по едно. Магнус, братовчедка ти е била в погребалния дом?

— Всичко е наред — удържах се да попитам защо има някой в торбата за боулинг, — Анабет няма да каже нищо.

— Но е имало и друго момиче?

— Не я видях. Предполагам, че ме е чула как идвам и се е качила горе.

— При което — обърна се джуджето към Харт — тя е скочила от втория етаж, повалила те е и е избягала.

Харт кимна. Търсела е меча.

— А дали го е намерила? — попита Блиц.

Харт поклати глава.

— Откъде си толкова сигурен? — попитах.

Защото е дошла тук.

Харт посочи през Бойлстън. На половин километър надолу по Арлингтън, с бърза крачка имаше момиче с кафява жилетка и зелена забрадка. Веднага я познах. По забрадката.

Подутото око на Харт бе дело на Самира ал-Абас, моята стара валкирия.

Бележки

[1] Анабет Чейс е героиня от поредиците „Пърси Джаксън и боговете на Олимп“ и „Героите на Олимп“, дъщеря на гръцката богиня Атина. — Б.пр.