Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Магнус Чейс и боговете на Асгард (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Рик Риърдън

Заглавие: Мечът на лятото

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Излязла от печат: 24.10.2015

Редактор: Сабина Георгиева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1589-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17237

История

  1. — Добавяне

Двадесет и пета глава
Обличат ме нелепо в погребалното бюро

Един плюс на това да си бездомен е, че знаеш откъде да си намериш безплатни дрехи. Харт и аз опустошихме един благотворителен щанд в Чарлзгейт, та да не ходя из града по пижама. Скоро бях ослепителен в избелели дънки, ловно яке и тишъртка на дупки. Приличах повече от всякога на Кърт Кобейн, макар да се съмнявах Кобейн да е носил риза, на която пише „РОК ТУРНЕ ЗА ДЕТСКИ ГРАДИНИ“. Невероятно е, че имаше такива ризи в моя размер.

Вдигнах хотелския меч.

— А какво ще кажеш за това, Харт? Съмнявам се ченгетата да се зарадват на мечоносец по улиците.

Използвай магически прах, направи знак Харт. — Закачи Меча за колана си.

Веднага щом го направих, оръжието се сви и се превърна в обикновена верижка, която бе само малко по-демоде от рок турнето за детски градини.

— Страхотно — казах, — сега съм тотално унизен.

Все пак е меч, направи знак Харт. — Смъртните не виждат добре вълшебствата. Между леда и огъня е мъгла, г-и-н-у-н-г-а-г-а-п. Тя замъглява погледа. Трудно ми е да ти го обясня със знаци.

— Добре.

Спомних си какво ми бе казала Гунила за световете, образували се между огъня и леда и това как Фрей олицетворявал умерената зона между тях. Но уви, децата му не наследяваха разбиране за това какво, по дяволите, означава това.

Прочетох отново некролога за адреса на погребалния дом.

— Нека се поклоня пред паметта си.

Пътят беше дълъг и студен. Температурата не ми пречеше, но Харт трепереше в коженото си яке. Устните му бяха напукани и се белеха, а носът му течеше. От всичките фентъзи книги и филми, които бях погълнал като ученик, бях възприел елфите като благородни създания с неземна красота. Хартстоун приличаше повече на анемично хлапе от колежа, което не е яло седмица-две.

Но полека-лека започнах да забелязвам някои от нечовешките му черти. Очите му по странен начин отразяваха светлината, като на котка. Вените под прозрачната му кожа бяха повече зелени, отколкото сини. И въпреки дрипавото си облекло не миришеше на обикновен бездомник — немит, пиян и покрит със засъхнала пот. Всъщност ухаеше на борови иглички и дърво, горящо в камина. Как не бях осъзнал това по-рано?

Исках да го попитам нещо за елфите, но при езика на знаците е трудно да вървиш и да разговаряш. А и Харт не разчиташе много какво казвам, докато се движа. На мен това ми допадаше. Не можеше да говориш просто така с него. Диалогът изискваше стопроцентово внимание. Ако всички разговори бяха такива, си представях, че хората ще дуднат по-малко глупости.

Минахме покрай площад „Копли“, когато той ме издърпа на прага на една офиссграда.

Гомес, направи знак той. — Почакай.

Гомес беше ченге, което ни познаваше. Не знаеше истинското ми име, но може да бе видял скорошна моя снимка по новините. Щеше да ми е трудно да му обясня, че не съм умрял. Освен това Гомес беше гадняр.

Потупах рамото на Харт, за да привлека вниманието му.

— Какво е мястото… от където идеш?

Изражението на Харт стана предпазливо.

Алфхейм не е много различен. Само по-светъл. Няма нощи.

— Няма нощи? Никога?

Никога. Първия път, когато видях залеза…

Той се поколеба, после разпери ръце пред гърдите си, все едно има сърдечен удар — знакът, че е бил уплашен.

Опитах да си представя какво е да живееш в свят, в който денят е вечен, а после да видиш как слънцето изчезва в кървавочервено на хоризонта.

— Това си е страшничко — реших, — но елфите нямат ли нещо, с което да уплашат хората? Алф сейдр например?

— Откъде знаеш този термин?

В очите на Харт блесна пламъче.

— От бойното поле вчера, някой каза, че съм го извършил.

Разказах му за взрива, който беше обезоръжил всички наоколо.

— И когато изцерих ръката на Блиц, минах през стената на пламъци на моста Лонгфелоу… запитах се дали магията не е същата?

Харт се поколеба по-дълго от обичайното, преди да отговори.

Не съм сигурен. — Жестовете му бяха по-внимателни и деликатни. — Алф сейдр може да се проявява по много начини. Обикновено това е мирна магия. За изцерение. За растеж. За умиротворение. Не се учи. Не е като рунната магия. Или имаш алф сейдр в кръвта си, или я нямаш. Ти си син на Фрей, може би си наследил някои от уменията му.

— Фрей елф ли е?

Харт поклати глава.

Фрей е господарят на Алфхейм, нашият покровител. Ваните са близки до елфите. Ваните са били източника на целия алф сейдр.

— Били? Минало време? Елфите вече не общуват ли с дърветата, птиците, природата?

Харт изсумтя от раздразнение и надникна зад ъгъла да види къде е полицаят.

Алфхейм не е такъв, даде знак той. — От векове насам. Почти никой не се ражда с алф сейдр. Никой не практикува магията. Повечето елфи смятат Мидгард за мит. Че хората живеят в замъци, носят доспехи или чорапогащи.

— Като преди хиляда години.

Харт кимна.

Тогава световете ни се срещали по-често. Сега и двата са променени. Елфите прекарват по-голямата част от времето си втренчени в екрани и гледат смешни видеа с феи, когато трябва да работят.

Не бях сигурен дали съм разбрал знаците правилно — видеа с феи! — но Алфхейм звучеше депресиращо, подобен на Мидгард.

— Значи не знаеш повече магия от мен — казах.

Не знам какво е било едно време, но опитвам да се науча. Отказах се на всичко заради това.

— Какво имаш предвид?

Той погледна иззад ъгъла.

Гомес го няма, хайде.

Не бях сигурен дали е пропуснал въпроса ми, или нарочно е избрал да го игнорира.

Погребалното бюро бе до „Вашингтон“ и „Чарлз“, свит до редица имения, които изглеждаха като колиби пред новите небостъргачи от бетон и стъкло. Върху навеса имаше надпис: „ТУАЙНИНГ И СИНОВЕ, ПОГРЕБАЛНИ УСЛУГИ“.

Надпис на вратата изписваше предстоящите часове за посещения. Най-горният бе: МАГНУС ЧЕЙС.

Датата бе днешна, а началото 10 ч. Вратата бе заключена, а лампите угаснали.

— Подранил съм за погребението си — казах, — колко типично.

Ръцете ми трепереха. Идеята, че ще видя мъртвото си тяло, ми се струваше по-злокобна от самата смърт.

— С взлом ли ще влезем?

Ще пробвам нещо, даде знак Харт. Извади кожена кесийка изпод палтото си. Съдържанието изтрака познато.

— Рунически камъни — предположих, — знаеш ли как се ползват?

Сега ще разберем, сви рамене той. Взе един камък и потропа дръжката на вратата. Ключалката изщрака и тя се отвори.

— Страхотно — казах, — дали ще проработи на всяка врата?

Харт остави кесийката настрани. Не можех да разчета изражението му — смесица от тревога и печал.

Уча се, направи знак той. — Бях опитвал това само веднъж, когато срещнах Блиц.

— Вие двамата как…

Харт ме прекъсна с махване на ръката.

Блиц ми спаси живота. Дълга история. Ти влез вътре, аз ще стоя на пост. Мъртвите човешки тела…

Той потрепери и поклати глава.

Толкова за елфическото подкрепление.

Отвътре погребалният дом миришеше на изгнили цветя. Износеният червен килим и ламперията от тъмно дърво правеха цялото помещение да прилича на гигантски ковчег. Полазих надолу и надникнах в първата стая.

Бе подредена като катедрала. Три прозореца от стъклопис на задната стена, редици сгъваеми столове към отворения ковчег на подиума. Вече намразих това. Бях отгледан нерелигиозен. Винаги се бях считал за атеист.

Наказанието ми затова бе да установя, че съм син на нордически бог, да ида до задгробния живот на викингите и да имам последно сбогом с отворен ковчег в кичозна псевдокатедрала. Ако имаше всемогъщ Бог, който управлява цялата вселена, сигурно умираше от смях.

На входа на стаята имаше мой портрет, увит в черна траурна хартия. Бяха избрали същата смотана картинка от училищната книга за пети клас. До нея имаше книга за гости.

Изкуших се да вляза и да напиша:

— Благодаря, че дойдохте за погребението ми! Магнус.

Но кой щеше да дойде? Вуйчо Рандолф? Фредерик и Анабет може би, ако все още бяха в града. Старите ми съученици отпреди две години. Да бе. Ако погребалното бюро предлагаше раздавки, някои от бездомните ми приятелчета можеха да се покажат, но аз бях истински приятел само с Блицен и Хартстоун.

Осъзнах, че само протакам. Не бях сигурен колко дълго съм стоял на прага на параклиса. Наложих си да сляза надолу по пътеката.

Когато видях лицето си в ковчега, едва не повърнах.

Не защото съм толкова грозен, но, защото… нали знаете колко е странно да чуеш собствения си глас на запис, колко е дразнещо да се видиш на снимка, на която не мислиш, че си излязъл добре. Представете си да видите истинското си тяло пред вас. Бе толкова истинско и все пак не бях аз.

Косата ми бе сресана от двете страни на главата. Бяха покрили лицето ми с грим, вероятно за да прикрият синини и драскотини. Устата ми бе нагласена в странна малка усмивка, която никога не бих направил в истинския си живот. Бяха ме облекли в евтин син костюм със синя вратовръзка. Мразех синьото. Бях поставил ръце на стомаха си, скривайки мястото, на което ме бяха ударили с нажежена топка асфалт.

— Не, не, не — сграбчих аз двете страни на ковчега.

Това колко сбъркано е всичко накара вътрешностите ми отново да пламнах.

Винаги си бях представял какво ще стане с тялото ми след смъртта. Не това. С мама имахме пакт, което звучи зловещо, но не беше. Бе ме накарала да обещая, че след като почине ще кажа да я кремират и ще хвърля пепелта в горите на Сините хълмове. Ако аз починех пръв, тя щеше да направи същото за мен. Никой от нас не харесваше идеята да бъде балсамиран и превърнат в химическа изложба, а после погребан в кутия. Искахме да си отидем, разпадайки се в чистия въздух и слънчевата светлина.

Не успях да спазя обещанието си към мама. Сега получавах точно това погребение, което не исках.

— Съжалявам, мамо — навлажниха се очите ми.

Исках да блъсна ковчега и да изпепеля това място, но си имах работа. Мечът.

Ако беше в ковчега, явно бе скрит. Затаих дъх и пъхнах ръка във вътрешността, все едно търся пари.

Нищо.

Реших, че Мечът може да е скрит с блясък, затова протегнах ръка над ковчега и потърсих присъствието на меча, както бях направил на моста Лонгфелоу. Не усетих нищо. Никакво бръмчене.

Единственият останал начин бе да проверя тялото.

— Съжалявам, човек — погледнах надолу към Магнус.

Опитах да си кажа, че трупът е неодушевен предмет, като плашило, а не истински човек и определено не мен.

Завъртях го на една страна. Бе по-тежък, отколкото очаквах.

Отдолу нямаше нищо, освен безопасни игли, които придържаха палтото на място. Върху белия лен имаше надпис, който гласеше — 50% сатен, 50% пластмаса, произведено в Тайван.

Поставих тялото обратно на място. Косата на мъртвия Магнус вече бе разрошена и лявата страна бе цъфнала като глухарче. Ръцете се бяха разделили и изглеждаше все едно показвам среден пръст на всички.

— Доста по-добре — казах си аз, — вече поне прилича на мен.

— Магнус? — чух тъжен глас зад себе си и едва не подскочих.

На прага стоеше братовчедка ми Анабет.