Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Магнус Чейс и боговете на Асгард (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Рик Риърдън

Заглавие: Мечът на лятото

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Излязла от печат: 24.10.2015

Редактор: Сабина Георгиева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1589-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17237

История

  1. — Добавяне

Двадесет и втора глава
Приятелите ми падат от едно дърво

За щастие един дружелюбен берсеркер ме намери да обикалям спа-то на сто и дванайсетия етаж. Той си правеше педикюр (това, че убиваш хора, не значи, че трябва да го правиш с миризливи крака!) и с радост ме упъти до асансьорите.

Когато стигнах столовата, вечерята бе започнала. Насочих се към Екс, който трудно се пропускаше дори сред голяма тълпа, и се присъединих към съседите от деветнайсетия етаж.

Разказахме си истории за битката тази сутрин.

— Чух, че си използвал алф сейдр — каза Полуроденият, — невероятно!

Почти бях забравил за енергийна залп, който обезоръжи всичко наоколо.

— Аха… какво точно е алф сейдр?

— Елфическа магия — каза Малъри, — ванирски фокус, неприлягащ на един истински воин.

След това ме фрасна по ръката.

— Вече си ми по-симпатичен.

Опитах да се усмихна, но не бях сигурен откъде знам елфическа магия. Доколкото знам, не бях елф. Мислех, че начинът, по който устоявам на екстремни температури и това как бях изцерил Гунила в асансьора, също е алф сейдр. Може би идваше от това, че съм син на Фрей, макар да не разбирах как са свързани силите.

Ти Джей ме похвали, задето съм изкачил хълма. Екс за това, че съм оцелял повече от пет минути.

Бе ми приятно да се чувствам като част от групата, но не обръщах голямо внимание на разговора. Главата ми още бучеше от обиколката с Гунила и кошмара с Локи, седнал на Одиновия трон.

На главната маса Гунила от време на време прошепваше нещо на Хелги и управителят ми се мръщеше. Все чаках да ме извика и изпрати да беля грозде с Хундинг, но предположих, че измисля по-иновативно наказание.

Утре сутринта, бе ме предупредила Гунила, ще трябва да вземем мерки.

В края на вечерта двама новобранци бяха посрещнати във „Валхала“. Видеата бяха героични, както си трябва. Не се появиха Норни. Не бяха изритвани валкирии. Никой не бе прострелван в задника с валентинка.

Когато тълпите изпълниха столовата, Ти Джей ме потупа по рамото.

— Почини си. Утре те чака още една славна смърт.

— Ура! — отвърнах.

Не можах да заспя обратно в стаята си. Прекарах часове наред да обикалям като животно в клетка. Не исках да чакам присъдата на тановете сутринта. Видях колко са мъдри, когато прогониха Сам.

Но какъв избор имах? Да се измъкна от хотела, като отварям врати напосоки, с надеждата да стигна Бостън? Дори да успеех, нямах гаранция, че ще мога да се върна към луксозния живот на бездомник. Гунила, Суртур или някой друг нордически гадняр щяха да ме намерят отново.

Трябва да знам на чия страна си, бе казала Гунила.

Ами на моята си. Не исках да участвам в Деня на страшния викингски съд, но нещо ми подсказа, че вече е късно. Мама бе починала преди две години, точно когато бяха почнали да се случват гадостите по Деветте свята. С моя късмет имаше връзка. Ако исках справедливост за майка си и информация за това какво точно й се е случило, не можех да се крия под някой мост.

Но не можех и да остана във „Валхала“ да уча шведски и да гледам презентации за това как се убиват тролове.

Към пет сутринта накрая се отказах от съня. Отидох до тоалетна да си измия лицето. На закачалката имаше сухи кърпи. Дупката в стената бе поправена. Запитах се дали това е сторено с магия, или някоя нещастна душа е трябвало да я поправя като наказание от тановете. Утре можеше и мен да пратят да лепя тапети.

Отидох до атриума и се загледах към звездите през дърветата. Запитах се кое небе гледам, на кой свят, с какви съзвездия.

Клоните изшумоляха. Нещо тъмно и човекоподобно падна от дървото в краката ми с шумно пукване.

— ОУ! — зави то, — тъпа гравитация!

Милият ми приятел Блиц седеше по гръб, охкаше и стискаше лявата си ръка.

Втори човек стъпи грациозно на тревата — Харт, облечен в обичайните дрехи от черна кожа и шал на ивици. Направи знак:

Здравей.

Зяпнах ги.

— Какво… как… — ухилих се. Никога не се бях радвал да видя някой толкова.

— Счупих си ръката! — развика се Блиц.

— Така — коленичих и опитах да се съсредоточа, — може би ще успея да те изцеря.

— Може би?

— Абе, ти да нямаш нови дрехи?

— От гардероба ми ли се интересуваш?

— Ами да.

Не бях виждал Блиц така спретнат. Рошавата му коса бе измита и сресана назад. Брадата му бе подрязана, а кроманьонската му вежда оскубана. Само кривият нос не бе козметично оправен.

Що се отнася до дрехите, очевидно бе обрал няколко скъпи бутика от улица „Нюбъри“. Ботушите му бяха от кожа на алигатор. Костюмът му от черна вълна бе ушит като за набитото му тяло от метър и половина и пасваше идеално на тъмната му кожа. Под палтото носеше въгленочерно сако, златна верижка, тюркоазеносиня риза и вратовръзка. Приличаше на много нисък чернокож наемен убиец.

Харт плесна, за да привлече вниманието ми. Направи знаците:

Ръка? Поправям?

— Да, съжалявам.

Поставих ръка върху тази на Блиц и почувствах счупването под кожата. Пожелах то да се оправи. Щрак! Блиц извика, когато костта се намести.

— Я опитай сега — казах.

Блиц размърда ръка. Изражението му се промени от болка на изненада.

— Виж ти! Стана бре!

Но Харт изглеждаше още по-шокиран.

Магия, направи знак той. Как?

— И аз това се питам — отговорих, — момчета, не ме разбирайте погрешно. Наистина се радвам да ви видя. Но защо падате от дърветата ми?

— Хлапе — каза Блиц, — последните двайсет и четири часа се катерим по Световното дърво да те търсим. Мислехме, че сме те намерили снощи…

— Май това сте направили — казах. — Точно призори чух нещо да шава в клоните.

— Нали ти казах, че съм намерил стаята! — обърна се Блиц към Харт.

Харт завъртя очи и направи знак, твърде бърз, за да бъде разчетен.

— Я стига — каза Блиц, — чия е била идеята няма значение. Въпросът е, че сме тук, а Магнус е жив. Всъщност технически е мъртъв, ама е жив. Това означава, че шефът може и да не ни очисти!

— Шефът? — попитах.

Блиц разви тик на окото.

— Ами да. Имаме да ти казваме нещо.

— Не сте наистина бездомни — казах, — снощи един от тановете ви показа на видео и…

Видео, направи знак Харт.

— Да. „Валкирия Видео Рекърдс“. Така или иначе, този тан ви нарече джудже и елф. Предполагам…

Посочих Блиц.

— Ти си джуджето.

— Типично — изръмжа Блиц, — понеже съм нисък, реши, че съм джудже!

— Значи не си джуджето?

— Джуджето съм — въздъхна той.

— А ти… — погледнах Харт, но не можах да си наложа да го изрека. Две години бях изкарал с тези момчета. Бе ме научил да псувам със знаци. Бяхме яли дюнери от кофите за боклук заедно. Що за елф правеше това?

Е-Л-Ф, изписа Харт знаците на отделните букви. Понякога А-Л-Ф.

— Но вие изглеждате като хора.

— Всъщност хората изглеждат като елфи и джуджета — възрази Блиц.

— Не мога да повярвам, че водя този разговор, но не си толкова нисък. Като джудже, имам предвид. Може да минеш за обикновен нисък човек.

— Както и правех — каза Блиц — вече две години. Джуджетата са различни по размери, като хората. Аз съм сварталф.

— Свредел?

— Абе, почисти си ушите бе, момче! Сварталф казах! Значи тъмен елф! Идвам от Сварталхейм!

— Ама нали каза, че си джудже.

— Тъмните елфи не са истински елфи, хлапе. Това е… как се казва. Сбъркано. Ние сме подвид на джуджетата.

— Благодаря, всичко ми стана ясно.

Харт се усмихна слабо, което за него бе все едно се търкаля на земята от смях.

Свредел, изписа той.

Блиц се направи, че не го е видял.

— Сварталф са по-високи от джуджетата в Нидавелир. Освен това сме дяволски хубави. Но това няма значение. Хартстоун и аз сме тук, за да ти помогнем.

— Хартстоун.

Харт кимна.

Истинско ми име. То е Б-Л-И-Ц-Е-Н.

— Нямаме много време, хлапе. Наблюдавахме те последните две години в опит да опазим живота ти.

— По нареждане на шефа.

— Точно така.

— И кой е той?

— Това е… класифицирана информация. Но е наш човек, от добрите. Глава на организация, която иска да отложи Рагнарок колкото се може по-дълго. А ти, аверче, си най-важният ни проект.

— Нали не работите за Локи?

Блицен изглеждаше възмутен, а Харт изписа една от ругатните, на които ме бе научил.

— Това беше грубо, хлапе — Блицен звучеше искрено обиден. — Обличах се като бездомник ден след ден, всеки ден, в рамките на две години. Заради теб. Хигиената ми отиде в Хелхейм. Знаеш ли колко дълго стоях във ваната, за да се отърва от миризмата всяка сутрин?

— Съжалявам. Значи сте работили с валкирията Самира?

Хартстоун отново изруга.

Тази, която те отнесе? Не. Тя ни стъжни живота.

Буквално знаците бяха „ТЯ.ОТНЕСЕ.НАС.ТРУДНО.“

Но се бях научил да интерпретирам.

— Не трябваше да умираш, хлапе — каза Блицен, — нашата работа бе да те защитим. Но сега си айнхери. Може пък да е за добро. Но ще трябва да те измъкнем и да намерим онзи меч.

— Да вървим тогава — отвърнах.

— Не спори с мен — каза Блицен. — Знам, че си в рая на воините, че това е ново и вълнуващо…

— Блиц, казах, че съм съгласен.

— Ама аз си бях приготвил цяла реч! — премигна джуджето.

— Няма нужда, вярвам ви.

Най-странното бе, че им казвах истината. Може би Блицен и Хартстоун бяха наемници, които ме държаха под око за някоя тайна агенция, бореща се да отложи Рагнарок. Може би идеята им да ме защитят бе да нападнат господаря на огнените великани с евтини пластмасови играчки. Може и да не бяха от моя вид.

Но бяха до мен, когато останах без дом. Бяха най-добрите ми приятели. И да, животът ми е толкова объркан.

— Е, тогава — Блицен махна тревата от сакото си — ще се изкатерим по Световното дърво преди…

Отнякъде над нас се чу експлозивен лай, който отекна в стаята. Звучеше като бостънски териер от един тон, който дъвче кокал от мамут.

Очите на Хартстоун се оцъклиха. Звукът бе толкова силен, че вероятно бе почувствал вибрациите с обувките си.

— Богове мили — хвана ме Блицен за ръката. Заедно с Хартстоун ме издърпа от атриума. — Хлапе, кажи ми, че знаеш друг изход от хотела! Понеже не може да използваме дървото.

Лаят отново разтърси стаята. Счупени клони се посипаха по пода.

— К-какво има там? — попитах, а коленете ми потрепериха. Спомних си пророчеството на норните, което ме наричаше Предвестник на злото. — Това Вълкът ли е?

— Много по-лошо — каза Блицен, — това е Катерицата!