Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Магнус Чейс и боговете на Асгард (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Рик Риърдън

Заглавие: Мечът на лятото

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Излязла от печат: 24.10.2015

Редактор: Сабина Георгиева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1589-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17237

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава
Не ме наричай Бобов. Никога.

Казах на новите си приятели, че имам алергия към разкъсванията. Те само се разсмяха и ме избутаха до бойната арена. Затова не обичам новите приятели.

Бойното поле бе толкова огромно, че не можех да възприема какво виждам.

В добрите стари времена, когато бях уличен хулиган, имах навика лете да спя по покривите. Така виждах цялата гледка на Бостън от парка „Фенуей“ до хълма „Бункер“. Бойното поле на Валхала бе по-голямо. Предлагаше може би седем квадратни километра интересни начини да умреш, всички в рамките на хотела като вътрешен двор.

От всички четири края се издигаха стените на сградата — върхове от бял мрамор със златни балкони, по някои от които висяха знамена, а по други имаше поставени щитове или дори катапулти. Горните етажи сякаш се разпадаха в мътния блясък на небето, бяло като флуоресцентна светлина.

В центъра на бойното поле имаше няколко каменисти хълма. Пейзажът бе осеян с отделни части гора. Външната страна бе осеяна с пасбища и река, широка като магистрала. Няколко села опасваха бреговете й, може би за онези, които предпочитаха градския начин на воюване.

От стотици врати около стените на полето се появиха батальони войници. Оръжията и броните им блестяха на ярката светлина. Някои айнхеряр носеха доспехи като средновековни рицари, други ризници, бричове и бойни ботуши. Някои имаха маскировъчни униформи и калашници, а един пич се беше появил по бански. Бе нарисуван в синьо и въоръжен с бейзболна бухалка. На гърдите си бе написал „Ела ми само“.

— Чувствам, че не съм се облякъл за повода — рекох.

— Бронята не ти печели битката — изпука с кокалчетата на юмруците си Екс, — нито пък оръжията.

Лесно му бе да го каже. Той бе по-голям от някои държави.

Полуроденият Гундерсон също имаше минималистичен подход. Бе се съблякъл по панталони, макар да имаше двойка зловещи на вид брадви. Застанал до всеки друг, Полуроденият би изглеждал масивен, но до Екс бе като бебе… брадато, въоръжено бебе с плочки.

Ти Джей закрепи байонета за пушката си.

— Магнус, ако искаш нещо повече от основната екипировка, ще трябва да си я намериш или купиш. Оръжейните на хотела взимат червено злато или работят на принципа на бартера.

— Така ли взе пушката си?

— Не, с нея умрях, но почти не стрелям. Куршумите нямат голям ефект върху айнхеряр. Пичовете с калашниците само вдигат шум. Те са най-малко опасните хора на терена. Но байонетът… Това е костна стомана, дар от баща ми. Тя работи както трябва.

— Костна стомана…

— Да, ще се научиш.

Дланта, с която държах Меча, вече се бе изпотила. Щитът ми се струваше хлабав.

— Та с кои групи се борим?

— С всички — потупа ме Полуроденият по гърба, — викингите се борят на малки групички, приятелю. Ние сме твоите братя по щит.

— И сестра има — обади се Малъри, — а някои от нас са идиоти на щита.

Полуроденият реши да не отговаря.

— Дръж се с нас, Магнус, и… е, няма да се справиш, ще те убият бързо. Но все пак се дръж за нас. Ще влезем в битка и ще изколим колкото може повече врагове!

— Това ли е планът?

— Че за какво ни е план? — килна глава Полуроденият.

— Понякога имаме планове — каза Ти Джей, — сряда се упражняваме на обсаден бой, това е по-сложно. Четвъртък викат драконите.

— Днес са свободните боеве — изтегли меч и назъбен кинжал Малъри, — обожавам вторниците.

Рогове изсвириха от хиляда различни балкони. Айнхеряр влязоха в битка.

До тази сутрин не бях разбрал термина кървава баня. След няколко минути буквално се хлъзгахме в нещо такова. Тъкмо влязохме в бой, когато една брадва долетя от нищото и се заби в щита ми. Острието мина над дървото над ръката ми.

Малъри изкрещя и хвърли ножа си, който потъна в гърдите на брадваря. Той падна на колене със смях.

— Добър изстрел! — после падна и умря.

Полуроденият вършееше сред враговете, въртейки брадвите си и режейки крайници и глави, докато не изглеждаше все едно е играл на пейнтбол с червена боя. Беше отвратително и ужасно. А най-смущаващото? За айнхеряр бе просто игра. Убиваха с удоволствие. Умираха все едно са ги простреляли на видеоигра. Аз не обичах такива видеоигри.

— Много тъпо — промърмори един пич, загледан в четирите стрели, стърчащи от гърдите му.

— Утре ще ти го върна тъпкано, Трикси! — викна друг, преди да падне настрани с копие в корема.

Ти Джей запя бойния химн на Републиката, докато мушкаше и блокираше с байонета си.

Екс прегазваше група подир група. Дузина стрели стърчаха от гърба му като бодли на таралеж, но това явно не го притесняваше. Всеки път, когато удареше някой анхери с юмрук, той ставаше двуизмерен.

Що се отнася до мен, аз търчах обзет от ужас с вдигнат шлем и увиснал меч. Бяха ми казали, че смъртта тук не е перманентна, но на мен не ми се вярваше. Група воини с остри метални предмети искаха да ме убият. Аз не исках да ме убиват.

Успях да блокирам удар с меч. Отбих копие с щита си. Можех да ударя едно паднало момиче, свалило гарда си, но не не можех да се накарам да го направя.

Грешка. Брадвата й удари глезена ми. Болката ме прониза до врата.

Малъри посече момичето.

— Размърдай се, Чейс! С болката се свиква след известно време.

— Супер — направих гримаса, — нямам търпение.

Ти Джей заби байонета си през нагръдника на средновековен рицар.

— Да завземем хълма! — посочи той най-близката могила до края на гората.

— Но защо? — извиках в отговор аз.

— Понеже е хълм.

— Мре да завладява хълмове — изсумтя Малъри, — наследство от Гражданската война.

Продължихме напред в битката нагоре към хълма. Бедрото още ме болеше, но кървенето спря. Това нормално ли беше?

— Атака! — извика Ти Джей, след като вдигна пушката си и в този миг едно копие го прониза в гръб.

— Ти Джей! — извиках.

Той ме погледна, усмихна се немощно и падна по лице в калта.

— В името на Фриг — изруга Малъри — мърдай, новобранец!

Тя ме хвана за ръката и започна да ме дърпа нагоре. Още няколко копия минаха над главата ми.

— И вие правите това всеки ден? — попитах аз.

— Не, нали ти казах, че четвъртък се бием с дракони!

— Но…

— Слушай, Бобов[1], смисълът на всичко това е да свикнеш с ужаса от битките. Мислиш, че това е гадно. Изчакай да дойде истинската битка за Рагнарок.

— Защо пък аз да съм Бобов? Ти Джей също е от Бостън. Защо той не е Бобов?

— Защото не ме дразни толкова.

Стигнахме края на гората. Екс и Полуроденият ни пазеха гърбовете и забавиха преследващата ни орда. А враговете ни вече бяха орда. Всички пръснати групи пред нас бяха спрели да се бият и бяха подире ни. Някои сочеха към мен, други викаха името ми, и то не дружелюбно.

— Мда, забелязаха те — въздъхна Малъри, — когато казах, че искам да те видя разкъсан, нямах предвид, че искам да съм до теб. По дяволите!

Почти попитах защо всички са подире ми, но схванах. Разбира се, че останалите айнхеряр щяха да се съберат срещу мен и другите новобранци. Ларс Алстрьом сигурно вече бе обезглавен. Деде вероятно тичаше без ръчички. Ветераните айнхеряр щяха да направят това болезнено и ужасяващо, за да видят как се справяме. Това ме вбеси.

Изкачихме се на върха на хълма, притичвайки от дърво на дърво. Полуроденият се хвърли в група от двайсет човека, които ни следваха. Унищожи ги всичките. Смееше се с лудешки блясък в погледа. Кървеше от дузина рани. От гърдите му стърчеше кинжал, точно над сърцето.

— Как така не е мъртъв още? — попитах аз.

— Той е берсеркер — Малъри погледна назад със смесица от погнуса, досада и още нещо… възхита?

— Идиотът няма да спре да се бие, докато не го насекат на части.

Нещо прещрака в ума ми. Малъри харесваше Полуродения. Не наричаш някой идиот толкова много пъти, освен ако наистина не ти допада. При други обстоятелства щях да я подразня, но докато бе разсеяна, се чу меко „пльок“ и една стрела цъфна от врата й.

Тя се намръщи все едно да каже:

— Това стана по твоя вина!

После падна. Коленичих до нея и поставих ръка на врата й. Почувствах как животът изтича от нея. Долових прекъснатата артерия, все по-тихите удари на сърцето, щетите, които трябваше да се поправят. Пръстите ми се затоплиха. Ако имах малко повече време.

— Внимавай! — извика Екс.

Вдигнах щит. Един меч се удари в него. Избутах назад и съборих нападателя. Ръцете ме заболяха. Главата също ме болеше, но някак си се изправих.

Полуроденият бе на около четиридесет метра, обкръжен от тълпа воини, които го мушката с копия и обстрелваха със стрели. Не спираше да се бие, но дори той нямаше да може да остане на крака още дълго.

Екс изтръгна един калашник от ръцете на противник и го халоса по главата с него.

— Давай, Бобов Магнус — извика полутролът, — вземи хълма в името на деветнадесетия етаж!

— Няма да ме кръстите Бобов — промърморих аз, — отказвам!

Запрепъвах се нагоре, докато не стигнах възвишението. Опрях гръб до едно голямо дъбово дърво, докато Екс блъскаше, раздаваше шамари и пращаше викинги в несвяст.

Една стрела ме улучи в рамото и ме закова към дървото. Едва не припаднах от болка, но счупих върха и се измъкнах. Кървенето веднага спря. Усетих как раната се затваря, все едно някой я изпълва с топъл восък.

Над мен профуча нещо огромно и тъмно, дошло от небето. За частица от секундата разбрах, че това е скала, вероятно изстреляна от някой от катапултите на балконите. За още частица от секундата осъзнах къде ще кацне.

Твърде късно. Преди да извикам предупреждение до Екс, полутролът и дузина други айнхеряр изчезнаха под двайсет тона варовик, от едната страна на който пишеше: С ЛЮБОВ ОТ ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТИ ЕТАЖ.

Стотина воини загледаха скалата. Листа и счупени клони се завихриха около тях. После айнхеряр се обърнаха към мен.

Още една стрела ме удари в гърдите. Извиках, повече от гняв, отколкото от болка, и я изтеглих.

— Леле — каза един от викингите, — тоя се лекува бързо.

— Пробвай с копие — предложи друг — или две.

Говореха все едно не си струва да се обръщат към мен. Все едно съм животно, с което да експериментират.

Двадесет или тридесет айнхеряр вдигнаха оръжия. Гневът в мен експлодира. Извиках и изригнах енергия като бомба. Тетивите по лъковете се скъсаха. Мечовете паднаха от ръцете на собствениците си. Копия, пушки и брадви полетяха по дърветата.

Но колкото бързо дойде, толкова бързо приливът на сила свърши. Около мен стотина айнхеряр се оказаха обезоръжени.

Човекът, боядисан в синьо, бе най-отпред, а бейзболната бухалка се търкаляше в краката му.

— Какво направи бе, човек? — погледна ме шокиран той.

Воинът до него имаше превръзка на окото и червени кожени доспехи, украсени със сребърни орнаменти. Той внимателно се наведе и взе падналата брадва.

— Алф сейдр — каза едноокият, — браво на теб, сине на Фрей. От векове не бях виждал подобен номер. Но костната стомана все пак е по-добра.

Очите ми се кръстосаха, когато брадвата му се устреми към лицето ми. После всичко притъмня.

Бележки

[1] Презрително обръщение към бостънчани, които яли много боб в колониалните времена. — Б.пр.