Рик Риърдън
Мечът на лятото (17)

Седемнадесета глава
Не съм искал бицепси

Не спах много. Не сънувах за доблестна смърт. Вече я бях получил и вече бях пристигнал в задгробния живот.

Докато съм бил на вечеря, бяха оправили дивана ми. Седнах на него и прегледах старата детска книжка с нордически митове. За Фрей не пишеше почти нищо. На мъничка картинка видях русокос мъж с туника да се разхожда из гората с блондинка до себе си и няколко котки в краката им.

Фрей бил богът на пролетта и лятото, информира ме надписът. И още на богатствата, изобилието и плодородието. Неговата сестра близначка Фрея, богиня на любовта, била много хубава и имала котки.

Хвърлих книгата настрани. Страхотно. Баща ми бе третостепенен бог, който живееше като горянин. Вероятно отпадаше още в предварителните кръгове на „Асгард търси талант“.

Дали бях съсипан да науча това? Ами не. Може и да не ми вярвате, но не се интересувах много от самоличността на баща си. Не съм се чувствал, сякаш ако познавам баща си, в живота ми ще има смисъл. Знаех кой съм. Синът на Натали Чейс. А затова дали има смисъл в живота ми… толкова странни неща бях видял, че вече не очаквах нищо подобно.

Но все пак имах списък с неща, които не зацепвах. Например — как можеше бездомно хлапе да е син на бога на изобилието и богатствата? Това бе жестока шега.

Защо още бях станал мишена на голяма клечка като Суртур? Ако той бе господарят на Муспелхейм и повелител на всичко препечено, трябваше да си избере по-интересни герои, като децата на Тор, който поне си имаше филмова поредица. Фрей дори нямаше котки и трябваше да ги иска от сестра си.

А и този Меч на лятото… ако това бе острието, което бях изтеглил от река „Чарлз“, какво търсеше там? Кое му беше важното? Вуйчо Рандолф го бе търсил години наред. Последните думи на Сам бяха, че отново трябва да открия този меч. Но ако той принадлежеше на баща ми и той бе безсмъртен бог, защо бе позволил оръжието му да потъне на речното дъно за хиляда години?

Загледах празната камина. Думите на Норните отекваха отново и отново в главата ми, макар да исках да ги забравя.

„Предвестник на Вълка.“ Спомних си какво означава думата предвестник, някой, който съобщава за пристигането на могъщи сили, като иконом, обявяващ идването на президента, или аленото небе преди ураган. Не исках да бъда иконом на Вълка. Бях видял достатъчно вълци за цяла вечност. Исках да бъда предвестник на сладоледите или фалафела.

Погрешка убит, погрешка избран.

Малко късно се сетиха за това. Бях проклет айнхери. Името ми бе изписано на пода и имах ключ към минибара.

Герой, който не може да бъде удържан.

Това ми харесваше повече. Може би означаваше, че мога да се разкарам оттук. Или, че тановете биха бе изпарили в ярка светлина или нахранили с мен вълшебната си коза.

Затуй подир девет дни

слънцето трябва на изток да тръгне,

преди Мечът на лятото

звярът от плен да изтръгне.

Ето тези редове ме притесняваха най-много. Доколкото знаех, слънцето вървеше от изток на запад. А и кой беше този звяр в плен? Бях сигурен, че е вълк, винаги беше някой проклет, вонящ вълк. Ако мечът трябваше да освобождава вълци, по-добре да си беше останал загубен.

Един спомен не ми даваше мира. Окован вълк. Погледнах детската книжка с митове. Изкушавах се да я взема отново, но вече бях достатъчно притеснен.

Чуй ме, Магнус, бе казала Сам. — Трябва да намериш Меча. Трябва да ги спреш.

Стана ми мъчно за Самира ал-Абас. Още й се сърдех, задето ме бе домъкнала тук, още повече че го бе направила по погрешка. Но не исках да я изгонят от „Валхала“, защото някакво нагласено видео ме беше направило да изглеждам като глупак. Дори повече от обикновено.

Реших, че трябва да поспя. Не се чувствах уморен, но ако останех буден и замислен, мозъкът ми щеше да прегрее.

Пробвах леглото. Прекалено меко. Накрая отидох в атриума, проснат на тревата и загледан в звездите през клоните.

По някое време явно бях заспал. Събуди ме остър шум — пукането на клон. Някой изруга.

Над мен небето посивяваше с приближаването на зората. Няколко листа се завъртяха във въздуха. Клоните се наклониха все едно нещо тежко минава покрай тях. Останах заслушан и загледан. Нищо. Дали не си бях представил гласа.

Парче хартия се провря под прага на вратата ми от фоайето.

Изправих се с нежелание.

Може би мениджмънтът ми даваше сметката и възможност да се махна оттук. Тръгнах с олюляване към вратата.

Ръката ми потрепери, когато взех листа, но не беше сметка, а писмо, красиво написано на ръка.

Здравей, съседе. Ела с нас в зала 19 за закуска, надолу по коридора вляво. Вземи си оръжия и брони.

Ти Джей

Ти Джей. Томас Джеферсън-младши, момчето от другия край на коридора.

След фиаското миналата нощ не знаех защо ще ме кани на закуска. Не разбирах и за какво ще ми трябват оръжията и броните. Може би баничките на викингите бяха въоръжени.

Изкуших се да барикадирам вратата си и да се скрия в стаята. Така може би останалите щяха да ме оставят на мира. Може би, докато воините бяха заети със своята смъртоносна йога, можех да се измъкна и да намеря изход към Бостън.

Но, от друга страна, търсех отговори. Не можех да се отърва от идеята, че ако това бе място за храбрите мъртви, мама щеше да е някъде наоколо. Или поне да има някой, който знае в кой задгробен живот е отишла. Този Ти Джей изглеждаше дружелюбен. Може да се навъртам около него за известно време и да видя какво мога да науча от него.

Тръгнах към банята.

Страхувах се, че тоалетната ще е някаква викингска машина на смъртта с остриета от брадви и арбалет, който се пуска с водата, но се оказа съвсем нормална и съвсем не беше по-страшна от обществените.

Аптечката бе пълна с нормалните неща или поне тези, които ползвах у дома.

А душът… опитах да си припомня кога за последно съм взимал приятен горещ душ. Наистина бях пристигнал във „Валхала“ магически почистен, но след недобрия сън в атриума бях готов за старомодно изтъркване.

Свалих ризите си и само дето не изпищях.

Какво ми имаше на гърдите? Защо ръцете ми изглеждаха така? Какви бяха тези странни издутини?

Обикновено не обичах да гледам отражението си. Не бях някой, който искам да срещам редовно. Сега обаче се втренчих в огледалото си.

Косата ми бе същата, не така мръсна и чорлава, но висяща около челюстите ми като мръсноруса завеса, разделена по средата.

„Приличаш на Кърт Кобейн“, дразнеше ме мама. Харесвам всичко в Кърт Кобейн, освен това, че е умрял.

Е, мамо, помислих си, сега си приличаме и по това!

Очите ми бяха сиви, повече като на братовчедка ми Анабет, отколкото като на мама. Бяха празни и зловещи, но това не ме притесняваше. Този поглед ми бе помагал неведнъж по улиците.

Но почти не разпознах горната част на тялото си. Откакто страдах от астма като малък, винаги бях мършав, нищо, че се катерех и ходех на лагер. Гърдите ми бяха вдлъбнати, ребрата ми се брояха, а кожата ми бе толкова бледа, че можеше да видиш сините вени.

А сега имах издутини, подозрително напомнящи мускули.

Не искам да ме разбирате погрешно. Не бе така драматично като превъплъщение в Капитан Америка. Още си бях блед и слаб, но с по-силни ръце, а гърдите ми не изглеждаха като да ги издуха вятърът. Кожата ми бе по-гладка и не така прозрачна. Всички ухапвания, ранички и драскотини, които идваха с живота на улицата, бяха изчезнали. Дори белегът на лявата ми длан, където се бях порязал с ловен нож на десет, бе изчезнал.

Какво бе нарекъл Хундинг „Валхала“? Ъпгрейд?

Стиснах юмрук.

Не знам какво ме прихвана. Предполагам, че когато осъзнах, че дори тялото ми не е моето, гневът, страхът и несигурността за последните двайсет и четири часа стигнаха точка на кипене. Бяха ми отнели живота. Бяха ме заплашили, унизили и ъпгрейднали насила. Не исках имение. Нито бицепси.

Ударих стената. Буквално.

Юмрукът ми мина през плочите, дървото и стената. Изтеглих ръка и размърдах пръсти. Нямаше нищо счупено.

Разгледах юмручната дупка, която бях направил над кърпите.

— Мда — казах си, — персоналът на хотела ще се влюби в мен.

Душът ми помогна да се успокоя. После се увих в бродирана хавлия и отидох до гардероба в търсене на дрехи. Вътре имаше три чифта сини дънки, три зелени ризи (всичкото отбелязано като собственост на хотел „Валхала“), 110 гащи, чорапи, чифт маратонки и меч в ножница. Подпрян на дъската за гладене бе кръгъл зелен щит със златната руна на Фрей по средата.

Явно това щях да нося днес.

Прекарах десет минути в опит да установя как се поставя ножницата на колана ми. Бях левичар. Това означаваше ли, че трябва да изтегля меча отдясно? Мечовете за лява ръка различни ли бяха от тези за дясна?

Опитах да изтегля меча и едва не си съдрах панталона. Мда, щях да бъда неотразим на бойното поле.

Пробвах да размахам меча. Запитах се дали няма да забръмчи и да насочи ръката ми, както бе направил Мечът от моста по време на битката ми със Суртур. Но уви, не. Това острие си изглеждаше обикновен небръмчащ метал без тракшън контрол. Успях да го прибера без да губя пръстите си. Поставих щита на гърба си, така, както правеха воините от миналата вечер. Каишът опря врата ми и едва не се задавих.

Отново погледнах огледалото.

— Ти, сър — промърморих аз, — изглеждаш като голям мухльо.

Отражението ми не възрази.

Излязох на закуска, готов да я убия с меча си.