Рик Риърдън
Мечът на лятото (16)

Шестнадесета глава
Норните? Защо трябваше да са Норните?

Наистина ми се щеше някой да ме е предупредил, че ще умирам. Като например:

— Да знаеш, че утре се гмуркаш от мост и ставаш на немъртъв викинг, затова попрочети нещо за „Валхала“.

Чувствах се сериозно неподготвен.

Помня, че бях чувал за Норните, дамите, които контролирали съдбите на смъртните, ала не знаех имената им, защо го правят или как трябва да се държа, като ги срещна. Трябваше ли да се кланям? Да нося подаръци? Да бягам с писъци.

— Това не е на хубаво — промърмори до мен Сам. — Норните се появяват само в екстремни ситуации.

Не исках да бъда екстремна ситуация. Исках всичко да мине леко. Да ми кажат:

— Добра работа, ти си истински герой, ето ти сладка!

Или още по-добре:

— Пардон, стана грешка. Може да се върнеш към живота на смъртен!

Не че животът на смъртен беше толкова як, но бе по-добре от това дванайсет брадати старейшини на име Ерик да решат, че си недостоен.

Когато Норните приближиха, осъзнах колко са големи — поне по два метра и половина всяка. Под качулките си имаха лица красиви, но изнервящи — млечнобели, дори в очите. Подир тях имаше мъгла, стелеща се като булчинска рокля. Спряха на около шест метра от масата ми и завъртяха длани. Кожата им бе като изваяна от сняг.

„Магнус Чейс.“

Не знаех коя от Норните е заговорила. Тихият безтелесен глас отекна в залата и попи в главата ми, като превърна черепа ми в кутия за лед.

„Предвестнико на Вълка.“

Тълпата се размърда неспокойно. Бях срещал думата „предвестник“ някъде и преди, може би във фентъзи роман, но не ми хареса как звучи. Думата „вълк“ ми хареса още по-малко.

Тъкмо реших, че най-доброто решение е да побягна с писъци, когато мъглата се събра в дланите на средната Норна и образува дузина рунни камъни. Тя ги хвърли във въздуха и те заплаваха около нея. Всяка руна се увеличи до блестящ бял символ, голям като плакат.

Не можех да разчета руните, но познах тази в центъра. Това бе същият символ, който бях взел от кесийката на вуйчо Рандолф.

„Феху“, обяви студен глас. „Руната на Фрей.“

Хиляди воини се размърдаха неспокойно по местата си и броните им задрънчаха.

Кой беше Фрей? Умът ми бе като покрит със скреж. Мислите ми течаха бавно.

Норните заговориха отново, три призрачни гласа, които отекваха в унисон и разклатиха листата на гигантското дърво.

Погрешка убит, погрешка избран,

герой, който не може да бъде удържан.

Затуй подир девет дни

Слънцето трябва на изток да тръгне,

преди Мечът на лятото

звярът от плен да изтръгне.

Греещите руни се разпаднаха. Трите Норни се поклониха пред мен и изчезнаха в мъглата.

— Колко често се случва това? — погледнах аз към Сам.

Тя изглеждаше все едно Гунила я е фраснала между очите с някой от чуковете си.

— Не. Изборът ти не може да бъде погрешка. Казаха ми… обещаха ми…

— Някой ти е казал да ме избереш?

Вместо отговор тя промърмори нещо под носа си, все едно пресмяташе полета на ракета, отклонила се от курса си.

На масата на тановете старейшините се съвещаваха. Навсякъде около залата ме наблюдаваха хиляди айнхеряр. Стомахът ми се сви в различни оригамни форми.

Накрая Хелги се обърна към мен.

— Магнус Чейс, сине на Фрей, съдбата ти е объркваща. Господарите на „Валхала“ трябва да помислят допълнително върху нея. Засега си приет като наш другар и си един от айнхеряр. Това не може да се промени, дори да е било грешка.

После се намръщи към Сам.

— Самира ал-Абас, самите Норни обявиха избора ти за грешен. Имаш ли с какво да се защитиш?

Очите на Сам се разшириха, все едно тепърва е осъзнала нещо.

— Синът на Фрей… — Тя огледа стаята отчаяно — не виждате ли какво става, айнхеряр! Това е синът на Фрей! Самият Суртур го посрещна на моста! Това означава, че мечът…

Тя се обърна към масата на тановете.

— Гунила, трябва да разбираш какво означава това. Трябва да открием меча. Незабавно трябва да бъде извършен подвиг!

— Достатъчно — удари с юмрук по масата Хелги. — Самира, на съд си за сериозна грешка. Не си в позиция да ни казваш какво да правим, още по-малко да изискваш подвизи!

— Но аз не съм направила грешка — каза Сам, — сторих само каквото ми бе наредено! Аз…

— Наредено — присви очи Хелги. — От кого?

Сам млъкна и сякаш се сви.

— Ясно — поклати мрачно глава Хелги, — капитан Гунила, преди да обявя присъдата на тановете, имаш ли да кажеш нещо?

Гунила се размърда. Блясъкът в очите й бе изчезнал. Изглеждаше като някой, който е попаднал по погрешка на скоростно влакче.

— Аз… — поклати глава тя. — Не, господарю мой. Нямам какво да добавя.

— Чудесно — каза Хелги. — Самира ал-Абас, за твоя грешен избор на айнхери Магнус Чейс и предишните ти грешки, тановете отсъждат, че си прогонена от сестринството на валкириите. Губиш силите и привилегиите си. Върни се опозорена на Мидгард!

— Чуй ме, Магнус — хвана ме за ръката Самира, — трябва да намериш меча. Трябва да ги спреш.

После блесна светкавица като от фотоапарат и Сам изчезна. Полуизядената й вечеря и хлебните трошици около мястото й бяха единственият знак, че някога е съществувала.

— Това е краят на пира — обяви Хелги, — ще се видим утре на бойното поле. Сънувайте сладки сънища за доблестна смърт!