Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Магнус Чейс и боговете на Асгард (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Рик Риърдън

Заглавие: Мечът на лятото

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Излязла от печат: 24.10.2015

Редактор: Сабина Георгиева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1589-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17237

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава
Картофът Фил погива

Бяхме залети от вълна гладни воини. Айнерхяр се изляха от всички възможни посоки, като се бутаха, смееха се и се шегуваха един с друг, докато вървяха към местата си.

— Дръж се — предупреди ме Сам.

След това ме хвана за китката и полетяхме като Питър Пан във въздуха.

— Не можа ли да ме предупредиш? — извиках.

— Казах да се държиш!

Минахме над главите на воините. Никой не ни обърна внимание, освен един човек, който без да искам ритнах в лицето. Наоколо кръжаха и други валкирии — някои придружаваха воини, други носеха подноси с храна и напитки.

Отправихме се към това, което очевидно бе основната маса — ако беше футболен стадион, там щяха да са домакините. Дузина мрачни на вид люде седнаха по местата си пред златни чинии и бокали, украсени със скъпоценни камъни. На почетното място имаше празен дървен трон с висока облегалка, на който бяха кацнали два гарвана, които чистеха перата си.

Сам ни свали на масата вляво. Още дванайсет човека тъкмо бяха седнали, две момичета и четири момчета с обикновени улични дрехи и шест валкирии, облечени малко или много като Сам.

— Други новодошли? — попитах.

Сам кимна и се намръщи.

— Седем за една нощ не е малко.

— Това добро ли е, или лошо?

— Колкото повече герои умират, толкова повече лоши неща се случват по света. Което означава… — Тя сви устни — Няма значение. Да сядаме.

Но преди да успеем, една висока валкирия застана на пътя ни.

— Самира ал-Абас, какво ни донесе тази вечер? Друг полутрол? Или нов шпионин на баща си?

Момичето изглеждаше на осемнайсет. Бе достатъчно едра, че да играе ръгби, а светлорусата й коса бе сплетена на плитки, падащи към раменете й. Над зелената си рокля носеше патрондаш от чукчета, което ми се стори странен избор за оръжие. Може би във „Валхала“ имаше много опасни пирони. Около врата й имаше златен амулет, оформен като чук. Очите й бяха светлосини и студени като зимното небе.

— Гунила — напрегна се гласът на Сам, — това е Магнус Чейс.

— Здравей, Горила — протегнах ръка аз, — приятно ми е да се запознаем.

— Казвам се Гунила — разшириха се ноздрите на момичето — и съм капитан на валкириите! А що се отнася до теб, новобранецо…

Рогът, който бях чул по-рано, отново отекна в залата. Този път видях източника. В основата на дървото двама мъжаги държаха черно-бял животински рог с размерите на кану, а трети човек духаше в него с колкото сили има.

Хиляда воини заеха местата си. Горила ме погледна злокобно за последно, след това се завъртя на пети и се отправи към масата на началниците.

— Внимавай — предупреди ме Сам. — Гунила е опасна.

— И наперена.

— Това също — ъгълчетата на устните на Сам се изкривиха.

Изглеждаше разтърсена, а кокалчетата й бяха побелели върху топора. Чудех се какво е имала предвид Гунила с думите „шпионин на баща си“, но тъй като вратът ми още се възстановяваше от последния път, когато бях ядосал Сам, реших да не питам.

Седнах на края на масата до Сам, така че да не ми се налага да говоря с останалите новобранци. В същото време стотици валкирии полетяха из стаята, като сервираха храни и напитки. Веднага щом стомната на някоя валкирия се изпразнеше, тя отиваше до златна цистерна, която бълбукаше над огромен пламък, и я пълнеше с млечната медовина на козата, след което се връщаше на работа. Основното ястие идваше от горящ огън в другия край на стаята. На трийсетметров кол се въртеше тялото на животно. Не бях сигурен какво е било, докато бе живо, но имаше размерите на син кит.

Една валкирия прелетя покрай мен и постави поднос с храна и бокал пред мен. Не можех да преценя от какво са резените месо, но ухаеха прекрасно, с гарнитура от картофи от едната страна и тънки филии с масло. Отдавна не бях хапвал нещо топло, но все пак се поколебах.

— Какво животно ядем?

Сам избърса уста с опакото на ръката си.

— Нарича се Сехримнир.

— Кой, по дяволите, кръщава вечерята си? Не искам да знам името на това, което ям. Този картоф Стив ли се казва?

— Не, глупчо — завъртя очи тя, — това е Фил. Хлябът е Стив.

Зяпнах я.

— Шегувам се — каза тя. — Сехримнир е вълшебното животно на „Валхала“. Всеки ден го убиват и сготвят за вечеря, но всяка сутрин той е възкресен и е добре.

— Това е гадно за животното. Но то гарван ли е, говедо ли, прасе…

— Каквото искаш. Моята порция е говеждо. Различни части от животното са пилешко или свинско. Аз свинско не ям, но някои хора тук го обичат.

— Ами ако съм вегетарианец и искам фалафел?

— Подиграваш ли ми се? — замръзна Сам.

— Че защо да се подигравам? Обичам фалафели.

— Е, ако искаш фалафели, само поискай от лявата плешка — отпусна се тя, — там има тофу и бобена извара. Подправят ги да имат какъвто вкус искаш.

— Значи имате вълшебно животно, чиято лява плешка е направена от тофу.

— Това е „Валхала“, рая на воините, служещи на Один. Храната има прекрасен вкус, все едно какво избереш.

Стомахът ми нямаше търпение, затова започнах да се храня. Барбекюто бе от точната смес на сладко и люто. Хлябът бе като топъл облак с масло. Дори картофът Фил имаше чудесен вкус.

Не бях голям фен на млякото от щастливи кози, затова с нежелание опитах медовината, но напитката в бокала ми напомняше повече на газиран сайдер.

Отпих. Сладко, но не прекалено. Хладно и приятно, с вкусове, които не можех да определя. Боровинка? Мед? Ванилия? Изпих чашата.

Внезапно усещанията ми експлодираха. Не беше като алкохол (и да, опитвал съм алкохол, след което повърнах, опитах отново и пак повърнах). Медовината не ме направи замаян, унесен и не ми стана лошо. Беше повече като студено кафе, но без да е горчиво. Разбуди ме и ме изпълни с топлото усещане за сигурност, но без да ми вдига кръвното или да ме изнервя.

— Това е добро — признах.

Една валкирия прелетя, напълни чашата ми и отлетя.

Погледнах към Сам, която чистеше трохи от забрадката си.

— Ти не сервираш ли?

— Сервирам, разбира се. Работим на смени. За нас е чест да обслужваме айнхеряр.

Дори не прозвуча саркастично.

— И колко валкирии има тук?

— Няколко хиляди?

— А колко айнхеряр?

— Десетки хиляди — изду бузи Сам, — както казах, това е само първата вечеря. За по-възрастните воини има две други смени. „Валхала“ има петстотин и четирийсет врати. Всяка една трябва да пропуска осемстотин воини в бика. Това означава четиристотин и трийсет и два хиляди айнхеряр.

— Много тофу ви трябва за толкова народ.

— Според мен преувеличават — сви рамене тя, — само Один знае истината. Но ще ни трябва голяма армия, когато настъпи Рагнарок.

— Рагнарок — повторих аз.

— Денят на Страшния съд — каза Сам, — когато Деветте свята ще угаснат в пожар и армиите на боговете и великаните ще се срещнат в битка за последно.

— О! Този Рагнарок!

Огледах морето тийнейджъри. Помня първия ден в общественото училище на Алстън, няколко месеца преди мама да умре и животът ми да потъне в кофите за боклук. Там имаше около две хиляди деца. По коридорите цареше пълен хаос. Кафенето бе като басейн с пирани. Но не можеше да се сравнява с „Валхала“.

Посочих главната маса.

— Кажи ми нещо повече за началниците. Повечето изглеждат стари.

— Това не са просто началници — каза Сам, — това са тановете, господарите на „Валхала“. Всеки от тях е бил поканен лично от Один да седи на тази маса.

— Значи празният трон…

— Е за Один, да. Той… отдавна не е идвал за вечеря, но гарваните са навсякъде и му докладват.

Гарваните ме изнервяха с черните си като мъниста очи. Имах чувството, че ме следят с особен интерес.

Сам посочи вдясно от трона.

— Това е Ерик Кървавата брадва. А до него е Ерик Червения.

— Много Ерици.

— Там е Лейф Ериксон.

— Леле! Той няма метален сутиен.

— Ще се направя, че не съм чула този коментар. Хей там е Снори. После милата ни приятелка Гунила, след това лорд Нелсън и Дейви Крокет.

— Дейви… сериозно?

— А накрая е Хелги, управителят на хотела. Сигурно вече си го срещал.

Хелги, изглежда, си прекарваше добре, смеейки се с Дейви Крокет и пиейки медовина. Зад него стоеше икономът Хундинг и изглеждаше много нещастен, белейки грозде и подавайки плодовете един по един на Хелги.

— Каква е тази история с управителя и Хундинг?

— Семейна вражда — направи гримаса Сам, — докато били живи. Когато починали, и двамата стигнали Валхала, но Один почитал Хелги повече и го направил управител на хотела. Първата заповед на Хелги била старият му враг Хундинг да е негов слуга и да му върши домашната работа.

— Значи не е голям рай за Хундинг.

Сам се поколеба, след което добави…

— Дори във „Валхала“ си има йерархия. Не искаш да си на дъното. Не забравяй, когато церемонията започне…

На върховната маса тановете започнаха да удрят чашите в унисон. Айнхеряр се присъединиха към тях, докато цялата Зала на Посечените не отекна с метален тътен.

Хелги се изправи и вдигна бокала си. Шумът заглъхна.

— Воини — гласът на управителя изпълни залата. Изглеждаше толкова царствен, че ми бе трудно да повярвам, че е същият човек, който преди няколко часа ми бе предложил новия апартамент и ключ за минибара, — седмина нови герои се присъединиха към нас. Това е достатъчен повод за празник, но далеч не е единственият. Благодарение на Гунила, капитан на валкириите, днес за пръв път не просто ще чуем за делата на новобранците, но ще можем и да ги видим!

— О, не — задави се Сам до мен и продължи да си мърмори — не, не, не…

— Нека презентацията започне! — извика Хелги.

Десет хиляди воина загледаха очаквателно към мен.