Стоян Джуджев
За романа, за автора и за героя

Не зная кой трябва да бъде поставен на преден план: авторът или героят. А може би нито единият, нито другият — а самото произведение… И сега когато го препрочитам, в паметта ми изпъква фигурата на един стар професор от Сорбоната, който започваше встъпителната си лекция по история на Англия с думите:

— Господа, Англия е един остров!

И той произнасяше тия думи с такъв апломб, така тържествено и самоуверено, като че ли никой от слушателите не е виждал на картата Британските острови. Така той искаше да ни увери, че цялата история на Великобритания се определя от нейното географско положение и може да се резюмира в едно изречение.

А когато се опитвам да определя литературната стойност на „Ангелогласният“, смятам, че също е уместно и необходимо да направя още в началото едно важно предупреждение:

— „Ангелогласният“ е роман!

Макар този факт да е много добре известен на публиката, защото е посочен още върху самата корица на първото издание на книгата, все пак за избягване на излишни спорове и недоразумения, добре е да се припомни на читателя, че „Ангелогласният“ не е нито биография на Кукузел, нито историческа студия, нито монография върху неговото музикално творчество. В това предупреждение се съдържа отговорът на всички възражения във връзка с някои отклонения на автора от историческата истина.

Нещо повече — авторът се среща със своя герой в един момент, когато Кукузел вече е престанал да бъде историческа личност и се е превърнал в митологична фигура. Наистина историческите свидетелства за него са толкова оскъдни, сведенията, които се дават в неговото „житие“ (писано от анонимен автор, преписвано и изопачавано от полуграмотни кописти), са толкова неопределени, а мненията и догадките на историци, богослови, византолози и музиковеди — толкова противоречиви, щото, ако не бяха оригиналните и ранните преписи на неговите музикални и теоретични съчинения, малцина днес биха повярвали в неговото реално, физическо съществуване. Особено объркана е хронологията на неговия живот и на неговата изпълнителска и творческа (композиционна) дейност. Дори за епохата, в която е живял Кукузел, могат да се правят само приблизителни догадки. Някои историци се ограничават да посочат само века, в който той е работил, но и тук предположенията са твърде различни и се движат в интервал от два-три века! Всички тия неясноти и неточности замъгляват образа на ангелогласния певец и го забулват във воала на легендата. Изобщо случаят „Кукузел“ е подобен на случая „Орфей“, което се вижда и от някои паралелни или подобни епизоди от живота и на двамата музиканти.

Добри Немиров е писал романа за Кукузел в едно време, когато родословието на певеца, датите на неговото раждане, пътуване до Цариград, бягство и смърт — изобщо на неговата дейност като протопсалт и монах — не са още достатъчно добре уточнени. Авторът се позовава на данни, черпени предимно в трудовете на наши и руски черковни историци и музиколози — Петър Сарафов, Порфирий Успенски, П. Сирку и др., — както и от византийски източници, според които Йоан Кукузел е живял през XII век и е бил съвременник на императора Алексис I Комнен (1081–1118) (Ср. Голямата гръцка енциклопедия, том XIV, с. 41). По-новите, предимно западни историографи и византолози (Карл Крумбахер, Егон Велес, Карстен Хюг, Райна Паликарева — Вердей и др.), застават твърдо на становището, че животът на Йоан Кукузел е протекъл един век и половина, дори два века по-късно, т.е. през XIV век (а според Крумбахер — дори през XV век). Като вземат под внимание някои исторически събития, свързани косвено с живота и дейността на този музикант, — откъсването на Дурацо от Византия по време на латинското нашествие, наличието на изображения с лика на Кукузел върху стари църковни ръкописи, където той е изписан заедно с Йоан Гликис като негов ученик и с протопсалта Ксенос Коронис във време на урок по хирономия, и др.п. — някои от византолозите определят приблизително рождената дата на певеца към 1280 година, т.е. края на XIII век, а периода на неговата дейност почти изцяло през XIV век. Тази условна и приблизителна дата е възприета официално както от българското правителство (Комитета за култура), така и от Генералната дирекция на ЮНЕСКО, която на 5 май 1980 година уреди в Париж тържество по случай седемстотната годишнина от рождението на Кукузел.

Но руският византолог Порфирий Успенски, в чийто архив се намира въпросното изображение на Кукузел, смята, че във Византия са живели двама прочути певци и църковни музиканти (протопсалти?) с името Йоан Кукузел^[1]. Това е много вероятно, като се има предвид, че в музиковедската литература са известни няколко други църковни музиканти с това име: Иоасаф Кукузел, Григорий Кукузел и др. И в днешно време има семейства с това име. Както в много подобни случаи собствените имена на великите майстори стават имена нарицателни и с тях почват да се кичат и други лица — обикновено техни последователи или ученици от тяхната школа. Всички тези „Кукузелевци“ в никакъв случай не могат да бъдат преки потомци на Йоан Кукузел № 1, защото той е бил монах, отшелник, неженен и не е създал поколение. Явно, че неговото име се е превърнало в нещо като почетно звание или титла за изтъкнат певец или музикант (подобно на името „Бах“ — музикант според Гюнтер Крафт). Безспорно всички тия „Кукузели“ са живели доста по-късно от своя епоним. И ако допуснем, че ученикът на бъдещия патриарх Йоан Гликис и съвременникът на Ксенос Коронис е бил Йоан Кукузел № 2, в такъв случай не е възможно родоначалникът на всички певци с това име — българският певец и композитор Йоан Кукузел № 1 — да е живял един век и половина по-рано. Иначе трудно можем да си обясним тази огромна разлика в хронологията на източните и западните византолози. Колкото до възможностите за пътуване от една държава в друга трябва да се има предвид, че през феодалното Средновековие държавните граници не са били така строго охранявани и непроходими за местното население, както в наши дни, и че преминаването им, особено в мирно време, не е било толкова трудно. Но през XII век такава трудност изобщо не е съществувала, тъй като Охридската патриаршия, към която е принадлежал Дурацо, както изобщо цяла България, е била под византийска власт.

Всички тези съображения ни навеждат на мисълта, че хипотезата на нашите стари черковни музиколози и на гръцките историографи не е съвсем лишена от основание. Но дори тази хипотеза да бъде изключена като малко вероятна, това все още не ни дава абсолютно основание да твърдим, че Йоан Кукузел № 1 е роден през 1280 година и че той следователно е живял в края на XIII и първата половина на XIV век.

Наистина върху хронологията на „Ангелогласният“ може да се спори. Може също да се спори и върху имената или върху самоличността на историческите лица, замесени във фабулата на романа. Например днес повечето историци и византолози са на мнение, че някои от тези лица не са били съвременници на Йоан Кукузел. Така ако приемем годината 1280 за рождена дата на героя, от това следва, че императорът Мануил Комнен (1143–1180) е царувал сто години, преди още да се е родил ангелогласният певец; че Алексис Комнен (1180–1185) е бил убит преди 97 години, а Андроник I Стари (1183–1185) — преди 95 години от тази дата!

Едно такова несъответствие в хронологията би могло да се сметне за слабост на литературното произведение.

Ако това произведение беше историческа студия, есе или биографичен очерк, тогава един такъв анахронизъм би бил не само неуместен, но и порочен. Той би внесъл най-малко една обърканост в историческите понятия на читателя. Но, както вече видяхме, романът не е научно, а белетристично произведение. А белетристичният жанр търпи подобни анахронизми, както поетическият жанр търпи хиперболи от рода „с един крак на Хемус, с други на Писан“. Но ако един историограф — например Шлюмберже — може, а понякога даже и се налага да бъде същевременно и белетрист, един романист, който се увлича до педантизъм в историческите подробности, рискува да наруши „хармонията между елементите“ на романа като белетристичен жанр — такъв, какъвто го определя Гюстав Флобер:

„Аз не давам пукната пара за археологията — пише Флобер в едно писмо до своя приятел Фрьонер по повод на споровете около археологичните данни в романа «Саламбо». — Но ако баграта не е единна, ако подоробностите са във взаимно противоречие, ако нравите не възникват естествено от установките на религията, а действията — от конфликтите на страстите, ако характерите не са последователни, ако костюмите не са пригодени към обичаите, а архитектурните стилове не са съобразени с климата, ако с една дума, липсва хармония между елементите — аз чувствувам, че съм на погрешен път. В противен случай обаче съм сигурен, че ориентацията ми е правилна“^[2].

Има нещо флоберовско в „Ангелогласният“. Както авторът на „Саламбо“ разработва един митологичен сюжет, без да се придържа строго към историческата истина (той и да би желал не би могъл да стори това) и все пак целият роман е издържан в реалистичен стил, така и авторът на „Ангелогласният“ създава от една почти легендарна фабула един реалистичен роман, като използува освен известните биографични материали от житието на Кукузел, още и някои съвсем нови, просто съчинени епизоди на своя герой, без да държи сметка за хронологичните подробности и като се абстрахира от историческата истина.

Има личности и герои в литературата, чието житие е едновременно и мит, и история, и мечта, и действителност. Такъв е например Крали Марко. За такива полулегендарни личности не може да се изисква от един автор на белетристично или поетическо произведение да остане равнодушен към легендата и абсолютно верен на историческата правда. И това важи не само за автора на една епическа поема, но и на един исторически роман. Такава полулегендарна личност е и Йоан Кукузел. И ако за такива личности хиперболата е допустима и възможна в пространството (както тази на Вазов за Крали Марко, цитирана по-горе), защо тя да не може да бъде допустима и във времето? Защо във въображението на писателя Кукузел да не може да бъде разглеждан като „съвременник“ и на Мануил Комнен, и на Йоан Гликис, и на Андроник II Палеолог?

Точната историческа информация не е в състояние да замени изразната техника и художествения подход на поета или на писателя-белетрист, така както и най-съвършената фото или кинокамера не би могла да фиксира върху фотографската лента ония сложни багри, които четката на вещия художник-импресионист успява да отрази върху платното. Вярно е, че историческата обстановка, битовата картина на Византия, която ни рисува авторът на „Ангелогласният“, е твърде различна от онази, която виждаме отразена в анонимните ръкописи и в историческите студии на византолозите. Но това не бива да ни учудва, а още по-малко да ни смущава. И наистина едни от най-сполучливите, най-ярките и най-живо очертани образи в романа на Добри Немиров остават ония, които не са документирани в историческите паметници. Такива са образите на Елени — дъщерята на най-богатия царедворец, Дино — хитрия шут на императора, и Ксения — пленителната танцувачка и прелъстителка.

Добри Немиров е вещ психолог и опитен сърцевед, без да дава външен израз на това. Той се рови дълбоко в душите и сърцата на своите герои. Без да се задълбочава в подробни психологически анализи, той дава вярна картина на техните най-съкровени мисли, чувства и желания, на техния сложен вътрешен мир, като ги оставя самите те да говорят за себе си чрез своите дела. Особено ярко рисува той икономическите противоречия в пъстрата многонационална Византия по времето на Комнените. Олицетворение на тия противоречия е цариградският феодален владетел и магнат Елефтерис, притежател на несметни богатства. Него авторът противопоставя на бедното козарче Кукузел, което се е цанило да пасе едно от безбройните му стада. И така се стичат обстоятелствата, че съдбата съчетава най-голямото богатство с най-голямата сиромашия, като свързва чрез една чиста и свята любов козарчето с единствената дъщеря на Елефтерис.

В характера на Ксения, която от най-опасна прелъстителка се обръща на сто и осемдесет градуса, за да се превърне в отшелница, има някакви черти, които напомнят за образа на Мария Магдалена, макар и личността на Ксения да изглежда много по-сложна от тая на християнската светица. А дружбата между Йоан Кукузел и Дино, въпреки порочния характер на императорския шут, може да се обясни като израз на християнската идея, че искрата на красотата трябва да се търси и зад най-грозните неща. (Ср. Притчата за красивите бели зъби на разложеното куче, върху които Христос спира вниманието на погнусените си ученици.)

А в образа на самия Кукузел — такъв, какъвто го рисува Немиров — няма и следа от оная условна, стереотипна набожност на светиите, за която четем в техните жития. Читателят просто недоумява откъде се вземат у Йоан толкова много нравствени сили за да може да остане незасегнат от порока и покварата на големия град. Има например съществена разлика между изкушенията и реакциите на Св. Антонии и тия на Ангелогласния. Докато съблазните на Флоберовия герой носят все още следите на черковната традиция и затова всички изкушения и реакции на черковните светци повече или по-малко си приличат, изкушенията на Йоан Кукузел идват естествено от самия живот. Едните са в известен смисъл стереотипни (подобно на старите църковни икони с еднакви нимби, ореоли, пози, еднакви благославящи положения на ръцете, еднакъв реквизит и пр.), другите са строго индивидуални, дълбоко психологични, идващи от самата вътрешна природа на младия светец. Вещо е обрисуван контрастът между нравствената личност на Йоан, неговата душевна чистота и високото благородство на неговия характер — от една страна, и от друга — всеобщото разложение на византийското общество, разпуснатостта на нравите, особено развратът и жестокостта, садизмът на цариградските властелини. Това разложение е главната причина за бягството на Кукузел от столицата на Византия, от разкоша и от почестите, с които е бил отрупан. Ангелогласният живее през най-критичната епоха от историята на Източната римска империя, когато византийската общественост е лишена от духовни идеали, от каквато и да е идейна опора, ръководена само от животинските си инстинкти. Той вижда всичкия цинизъм, всичката суета и безсмислие на цариградския живот, който не може да задоволи неговия духовен глад и да осмисли неговото съществуване:

„Който не иска да бъде роб, той избягва и се скрива в горите и планините.“ (с. 113)

„Колко е хубав светът под божието слънце и колко е страшен под покрива на василевсите!“ (с. 149)

Историкът, биографът, литературоведът изследват само външната, видимата страна на живота. Романистът разкрива неговите най-съкровени тайни. От всички литературни жанрове само романът е в състояние да проникне така дълбоко в синусите на човешката душа. Нито историческата студия, нито биографичният очерк, нито психологичното есе могат да доловят и обяснят превратността, алеаториката на нравствените закони, които управляват човешката личност. Наистина един от най-пленителните и същевременно най-трудни за третиране моменти от фабулата на „Ангелогласният“ е конфликтната ситуация между Йоан и Ксения. Тук Добри Немиров достига върха на своя психологизъм и на своето белетристично майсторство. (Вж. с. 121 до 134)

Но за музикантите „Ангелогласният“ е нещо повече от роман. За тях той е една естетическа студия, в която по един своеобразен начин се третират проблемите на музикалното творчество и на изпълнителското майсторство. От него могат много неща да научат и певци, и композитори, и музиковеди. Защото макар и да не е музикант по професия, Добри Немиров е схванал една от най-великите тайни на музикалното изкуство: че музикалният „център“ на човека не е локализиран нито в гърлото, нито в пръстите, нито даже в мозъка на музиканта, а в неговото сърце! А там той се е вселил от сърцето на майката заедно с песните, които тя е пяла над неговата люлка. Тук авторът засяга основния проблем от психологията на музикалното творчество:

„Но в това време… в душата му потрепваше някакъв чуден глас, бог знае отгде дошел. Често се спираше Йоан да се вслушва в себе си и всякога все този далечен глас се отделяше от другите и трептеше в душата му… Един ден, когато се помъчи добре да го улови, той се сепна. — «Боже господи, че туй е гласът на майка ми… Нейните думи…» — «Йоане, Йоане, где ми си, чедо»… — Тия думи с няколкото звука вече изплуваха над всичко. Те като че му бяха изпратени от небето, за да направи нещо от тях… Не току-тъй изплуваха над всичко. Сега Йоан знаеше какво трябва да направи. Той ще се помъчи да разтвори майчиното сърце нашироко и така ще покаже, че това сърце е място, гдето се крият най-богатите, най-скъпите съкровища.“ (с. 153)…

„Аз разбирам защо ти е хубава песента — защото душата ти е затоплена от обич… Тъй всеки звук е роден в обичта, затуй той тъй звънко и сладко трепти.“ (с. 152)

Типичен представител на реалистичното направление в българската белетристика, Добри Немиров построява своите произведения върху обстойна документация. Още при замислянето на „Ангелогласният“ той се консултира с наши специалисти по черковно-славянско пеене и по история на византийската музика (Петър Динев, Стефан Брашованов и др.), рови се в библиотеката на Духовната академия и на Светия синод, чете житието на Кукузел и разни студии на наши и чужди историци, византолози и черковни писатели. Но и това не го задоволява и той решава да почерпи сведения направо от извора. Затова през годините 1934/35, когато идеята за написване на романа назряла в съзнанието му, той решава да предприеме едно пътуване до Цариград, тъй като вече знае, че там се намират най-важните документи във връзка с живота и творчеството на композитора. Посещава местата, свързани с неговото ученичество и неговата музикална и педагогическа дейност — висшата императорска школа, цариградската патриаршия, патриаршеската църква, библиотеката, Йерусалимския метох — разглежда иконите, прелиства ръкописите. Патриархът поставя на негово разположение преводачи и консултанти. От Цариград Немиров заминава за Света гора, където посещава манастира Ватопед и великата лавра Св. Атанасий, където също прави проучвания на наличните материали. На връщане от Света гора той се отбива във Варна, където се среща с варненския и преславски митрополит Симеон — един високопросветен черковен деец, познаващ много добре византийската религиозна музика и проблемите около дейността и творчеството на Кукузел. По всичко изглежда, че както българските, така и гръцките компетентни специалисти, които са имали на разположение оригиналните документи (ръкописи и свидетелства), са единодушни при определяне на времето (XII в.), през което е живял и работил ангелогласният певец. От друга страна, на тях не е могло да бъде неизвестно въпросното изображение на урока по хирономия с Йоан Гликас, Ксенос Коронис и Йоан Кукузел, въз основа на което западните византолози определят XIV век като период на Кукузеловата дейност. Докато не се намери причината за това разноезичие, трудно е да приемем рождената дата на композитора за окончателно установена. А това обстоятелство съвсем не ни дава основание да дирим анахронизми в романа на Добри Немиров.

Аз съм само любител в литературната наука и не се чувствувам компетентен да се произнасям за художествената стойност на всички тия белетристични трудове. Но моето дълбоко убеждение е, че „Ангелогласният“ е един шедьовър не само в творчеството на Добри Немиров, но и в българската белетристика.