Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корум (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Knight of the Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Майкъл Муркок

Заглавие: Повелителите на мечовете

Преводач: Николай Петров

Година на превод: 1993 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Феникс“

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Редактор: Албена Кръстева

Художник: Димитър Христозов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16842

История

  1. — Добавяне

Глава шеста
Сакатият Корум

Слънцето два пъти извърши пътешествието си по небосклона, преди Корум да се свести и да види, че лежи окован с вериги в един от мабденските фургони. Опита се да повдигне глава и да погледне през процепа. Беше ден.

Защо не го убиха? Отговорът сам се натрапваше — мабдените искаха да подложат последния вадаг на мъчения и го чакаха да се опомни. Тръпки полазиха по тялото на Корум, когато си помисли за дългата и мъчителна смърт, която го очакваше.

Ако не беше се отправил по молба на баща си на пътешествие, не би станал свидетел на това, което се случи с вадагските замъци и техните обитатели, не би видял унищожението, на което бе подложен Бро-ан-Вадаг. Корум, може би, щеше да се примири със своята участ и да умре като съотечествениците си. На Принца в Алената Мантия бе даден добър урок. Той ненавиждаше мабдените. Оплакваше своите близки и роднини. И би отмъстил за тях, ако можеше. А това означаваше, че трябва да остане жив.

Корум затвори очи, за да събере сили. Съществуваше един-единствен начин за бягство — да се прехвърли в друго измерение, където никой нямаше да може го види. Но това изисква колосална загуба на енергия, а и освен това нямаше смисъл да прехвърля тяло, което лежи оковано с вериги в мабденски фургон.

От време на време мабдените разговаряха помежду си с лаещи гласове, но думите бяха непонятни за пленника. Корум заспа.

 

 

Беше студено и мокро. Той отвори очи и видя мабден с празна кофа в ръце. Корум лежеше на земята. Недалеч горяха огньове. Беше нощ.

— Шефанго се свести, господарю! — викна мабденът, който току-що го бе облял с вода. — Ще можем да си поиграем!

Болеше го цялото тяло. С огромен труд Корум стана и се олюля под тежестта на веригите. От устните му се откъсна стон. Опита се да види другите измерения и почувства болка в очите. Впрочем, дори и да успее да се прехвърли, все едно няма да успее да се отърве от веригите. Това беше безсмислено.

Гландит-а-Край разблъска денлидисите и се приближи към Корум. Избелелите му сиви очи победоносно блестяха. С ръката си, която блестеше от откраднатите златни пръстени, той гладеше брадата си със заплетени плитки. Едва ли не с нежност подхвана Корум, чиито крака се подкосяваха.

— Родлик! Ела тук, момчето ми! — извика херцогът, без да обръща главата си.

— Тук съм, господарю! — от тълпата притича рижо четиринайсетгодишно хлапе. Бе облечено във вадагски дрехи от бял и зелен брокат, ботуши от еленова кожа и островърха шапка. В сравнение с другите мабдени то изглеждаше привлекателно, въпреки бледото си пъпчиво лице.

Поклони се пред Гландит и тихо произнесе:

— Слушам и се подчинявам, милорд.

— Помогни на шефанго да се изправи, момче — хрипкавият глас на херцога бе удивително ласкав. — Нека се облегне на теб.

Родлик мигновено изпълни заповедта. Ръцете му бяха студени и потни — хлапето явно нервничеше. Денлидисите гледаха с очакване своя вожд.

Гландит-а-Край небрежно свали шлема си и тръсна мръсната си къдрава коса, намазана с мас.

Корум също внимателно погледна червендалестото лице на херцога и стигна до извода, че в погледа на сивите очи се таи не ум, а неимоверна гордост.

— Защо унищожи всички вадаги? — спокойно попита Принцът в Алената Мантия. — Защо, херцог Край?

Изглежда Гландит се учуди от този въпрос. Забави се за миг, после отговори:

— Нима не знаеш? Всички вие сте магьосници, а ние ненавиждаме магьосниците. Ние презираме вашето високомерие. Искаме да завладеем вашите земи и всичко, което притежавате. Именно затова унищожихме вадагите — той се ухили. — Само че не всички. Един остана жив.

— Прав си — отговори Корум. — И този един ще отмъсти за своя народ, ако има такава възможност.

Гландит сложи ръце на кръста си.

— О, не, няма да отмъсти. Песента му е изпята.

— Казваш, че сме магьосници. Но това не е истина. Научни знания, второ зрение…

— Ха! Бил съм в не един вадагски замък и съм виждал много неща, които творят зло. Например този, последния, който разрушихме преди два дни. От него направо вонеше на магия!

Корум въздъхна.

— Така да е, не споря. Но това още не е причина да ни унищожите. Не сме причинявали вреда на мабдените. Позволявахме им да се заселват по земите ни. Струва ми се, че ни ненавиждате, защото ненавиждате нещо у самите себе си. Мабдените са незавършени създания…

— Чувал съм. Шефанго ни наричат полузверове. Не ми пука какво мислиш за нас, вадаг. Твоят народ вече не съществува — той плю и махна на Родлик с ръка. — Пусни го, момче.

Родлик отскочи като ужилен. Корум се олюля, но се задържа на крака. Погледна с презрение Гландит-а-Край.

— И ти, и твоята раса сте безумци, херцог Край. Вие сте като тумор в тялото на човечеството.

Гландит отново плю този път в лицето на Корум.

— Казах ти, чувал съм за това! Прекрасно зная, какво мислят за нас вадагите. И още помня празните приказки на надрагите, преди да станат наши ловни кучета! Погуби ви вашата гордост, шефанго! Надрагите завряха своята под опашките си и затова им подарихме живота. Не на всички, разбира се, но останалите живи ни признаха за господари на вселената! А вие, вадагите, отказахте да се преклоните пред нас. Когато идвахме при вас, не ни забавлявахте. Когато ви заповядвахме да ни служите, вие се правехте, че не разбирате. Затова се наложи да ви накажем. А вие даже не се съпротивлявахте. Дори след мъчения отказвахте да дадете клетва за вярност, да станете наши роби. Търпението ни има граници, вадаг. Решихме, че шефанго са недостойни да дишат един въздух с нашия крал Лир-а-Броуд, когото не искахте да признаете за сюзерен. Тогава тръгнахме на поход. Вие сами сте си виновни, вадаг.

Корум притвори очи. Ако не се обръщаше внимание на подробностите, Гландит бе прав — вадагите бяха погубени от собственото си високомерие. Той вдигна глава и погледна право в очите мабденския вожд.

— Надявам се — каза той, — че последният вадаг ще успее да докаже, че се отличава от всички останали.

Гландит повдигна рамене и се обърна към стоящите зад него войни.

— Този откъде знае как ще трябва да се държи, след като изобщо нищо не знае. Нали, момчета?

Денлидисите се разсмяха.

— Пригответе масата! — разпореди се херцог Край. — Време е да започваме.

Няколко мабдени донесоха дебела и широка дъска и я подпряха на близкото дърво. Двама войни хванаха Корум за ръцете, трети свали веригите му, като действаше ловко с чука и длетото. После заведоха Принца в Алената Мантия до импровизираната маса и го оковаха отново. Миришеше на засъхнала кръв. По дъската личаха следи от удари с кинжали, мечове, бойни секири и наконечници на стрели.

Дъска за мъчения!

Мабдените бяха жадни за кръв. Те дишаха тежко, очите им блестяха от светлината на огньовете, ноздрите им се разширяваха, червени езици облизваха пресъхналите им устни. По много лица бяха застинали похотливи усмивки.

Херцог Край внимателно наблюдаваше как приковават вадага към дъската. После се приближи до него и извади от колана си кинжал. Корум гледаше как тънкото острие неумолимо се насочва към гърдите му. Раздаде се шум от разкъсана материя.

Широко ухилен, Гландит бавно режеше дрехите по тялото на Корум. Тук-таме от драскотините по кожата потече кръв. Херцогът отстъпи крачка назад и удовлетворено кимна.

— Тебе, разбира се, те интересува по-нататъшната ти съдба — каза той.

— Видях какво сте направили с другите вадаги, преди да ги убиете — отговори Корум. — Струва ми се, че знам какво ме очаква.

Гландит прибра кинжала, многозначително вдигна дясната си ръка с щръкнал пръст.

— Грешиш, приятел. Нищо не знаеш. Другите вадаги умряха бързо и относително безболезнено. Ако се бяхме бавили с тях, нямаше да успеем да убием останалите. Но сега няма за къде да бързаме. Може би, ще ти подарим живота… ако, разбира се, можеш да живееш без очи, без език, без ръце, без крака и без полови органи.

Корум го погледна с разширени от ужас очи.

Гландит гръмко се разсмя.

— Виждам, че оценяваш шегата ми — той махна с ръка. — Да започваме, момчета! Донесете инструментите!

Войните поставиха до дъската голям мангал, пълен със зачервени въглени, върху които лежаха всевъзможни инструменти.

Оръдия за мъчения, помисли си Корум. Как може расата, която ги е създала, да счита себе си за разумна?

Гландит-а-Край хвана дървената дръжка на дълъг железен прът и започна бавно да го върти насам-натам, гледайки нажежения наконечник.

— Ще завършим с око и с око ще започнем — замислено произнесе той. — Да речем, с дясното.

За щастие Корум, не бе ял нищо от няколко дни. Прилоша му, устата му се напълни с горчива слюнка. Гландит бавно се приближи, държеше пръта в дясната си ръка. Желязото димеше в прохладния нощен въздух.

Ту горещи, ту студени вълни заобливаха Корум. Той се опита да изхвърли всички мисли от главата си, концентрира се единствено върху второто си зрение. Светът сякаш се разцепи на две части — Корум виждаше едновременно картини от другото измерение и приближаващия се към него нажежен железен наконечник…

… който докосна веждата му.

Корум закрещя.

Болката го удари по лицето като горещ бич, парализира тялото му. Той чуваше смеха на мабдените, тежкото дишане на Гландит-а-Край…

… и изгуби съзнание.

Корум блуждаеше по улиците на странен град. По плесенясалите стени на високите сгради, построени изглежда съвсем наскоро, се стичаше кал. Още го болеше, но възприятията му бяха притъпени. Женски глас го повика от един балкон. Корим вдигна глава и видя своята сестра, Фолинра. Тя погледна лицето му и страшно закрещя.

Той се опита да докосне дясното си око. Нещо му пречеше. Не можеше да освободи лявата си ръка — някой се бе вкопчил в нея с всички сили. Дърпаше се все по-силно и по-силно, а китката му пулсираше от непоносима болка.

Фолинра изчезна и Корум тутакси забрави за нея. Изобщо не му се удаваше де се върне и да види кой го държи. Може би някой хищник е стиснал в челюстите си ръката му?

Корум се дръпна с всички сили и внезапно се освободи.

Изпита невероятно облекчение и отново се опита да докосне дясното си око, успя, но не почувства нищо.

Погледна ръката си. И видя само окървавен чукан…

Корум закрещя…

… свести се и видя мабден, притискащ към отсечената му ръка нажеженото острие на меч.

Гландит все още се смееше, размахваше отрязаната китка във въздуха, а кръвта капеше от кинжала му по земята.

Сега Корум ясно виждаше второто измерение. Призова на помощ всичките си сили, породени от страха и отчаянието и се прехвърли в него.

Гласовете на мабдените се чуваха сякаш от далече. Денлидисите удивено крещяха и сочеха Корум. Гландит-а-Край отскочи. Трепереше от страх. Бързо се съвзе и заповяда да се претърси гората, за да се намери изчезналият неизвестно къде пленник.

Забравиха за дъската. Мабдените начело със своя херцог се увлякоха в търсенето.

А в същото време пленникът все още бе окован за дъската, която, както и той самият, съществуваше в няколко измерения. От изгарящата болка губеше съзнание.

Щом секнеха силите му, той неумолимо щеше да се върне в първото измерение и отново щеше да бъде подложен на мъчения.

Корум се замята, дърпаше веригите, като размахваше остатъка от лявата си ръка. Безнадеждно.

Разбираше, че опитите да се освободи са безсмислени. Знаеше, че само е отсрочил неизбежната гибел.

Никога нямаше да успее да отмъсти на убийците на своя народ.