Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корум (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Knight of the Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Майкъл Муркок

Заглавие: Повелителите на мечовете

Преводач: Николай Петров

Година на превод: 1993 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Феникс“

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Редактор: Албена Кръстева

Художник: Димитър Христозов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16842

История

  1. — Добавяне

Глава пета
Даване на урок

Огънят бушуваше, унищожаваше островърхите кули на замъка Ерорн. Прибоят шумеше, сякаш се сражаваше със смъртоносен враг, вятърът виеше от безсилна ярост, пенестите гребени на вълните с всички сили се устремяваха нагоре в опита си да потушат всепоглъщащия пламък.

Замъкът Ерорн се тресеше и се рушеше, а чернобрадите мабдени се смееха при вида на останките, събираха награбената плячка и хвърляха триумфални погледи към труповете, които още не бяха успели да изстинат.

Вадагски трупове.

Четири женски и седем мъжки. Корум стоеше на горската пътека, която водеше към Брогфитус и гледаше отблясъците на пожара върху окървавените лица, които така добре познаваше — принц Клон — баща му, Калаталарна — майка му, Илиастра и фолинра — неговите сестри близначки, принц Ранан — чичо му, Сертреда — братовчедка му. И петимата слуги — негови далечни родственици.

Три пъти Корум преброи труповете и след хладното отчаяние, което изпита отначало, дойде ненавистта.

Три пъти Корум преброи труповете, после погледна пируващите победители и в този момент лицето му наистина можеше да бъде наречено лице на шефанго.

Съвсем неотдавна младият принц бе разбрал що е печал и страх. Сега той разбра и що е ненавист.

Две седмици Корум бе препускал, почти без да спира. Надяваше се да изпревари денлидисите и да предупреди семейството си за надвисналата опасност. Закъсня само с няколко часа.

Високомерието на варварите, плод на тяхното невежество, възтържествува над високомерието на вадагите, породено от мъдростта. Изглежда точно така е разсъждавал и бащата на Корум, принц Клон, когато са му разцепили главата с бойната секира, която преди това са му откраднали. Но в този момент на Корум не му беше до философия. Жълтите му очи потъмняха от гняв. Стисна в ръката си копие, пришпори уморения кон и препусна по осветената от пожара пътечка към денлидисите.

Те седяха до каруците и преливаха сладко вадагско вино в своите мехове. Шумът на прибоя и воят на вятъра позволиха на Корум да се приближи незабелязано. Острието на копието му проби гърдите на най-близкия войн и той изкрещя със страшен глас.

Корум се научи да убива.

Бързо измъкна копието от трупа, прониза гърлото на втори мабден и завъртя острието в раната.

Корум се научи да бъде жесток.

Един от денлидисите вдигна лък, натегна тетивата. Корум хвърли страшното си оръжие. То проби бронзовия нагръдник и се впи в сърцето на врага му. Корум извади второто копие.

Червеният кон препускаше в бесен галоп и неохотно се подчиняваше на юздите. Мабдените от другите каруци шибаха конете си и бързаха към мястото, където Принцът в Алената Мантия се биеше.

Над ухото му просвистя стрела. Той порази още един стрелец в лявото око. Едва успя да измъкне копието си, за да парира удар от меч.

Каруците се носеха лудо, като хвърляха наоколо причудливи сенки. В първата от тях, изправен в цял ръст, стоеше денлидис, когото Корум позна веднага. Мабденският вожд се смееше, въртеше над главата си огромна бронзова секира и гръмко извика:

— Кълна се в Кучето! Нима този вадаг умее да се бие не по-лошо от мабдените? Прекалено е късно, приятел! Ти си последният вадаг на тази земя!

Сивите очи на Гландит-а-Край злобно святкаха, жълтите му зъби бяха оголени в ехидна усмивка.

Корум запрати копието.

Бронзовата секира изсвистя във въздуха и го отби встрани. Впрегнатите коне в каруцата нито за миг не намалиха скоростта си.

Корум извади бойната си секира. В този момент коленете на коня му се подкосиха и той падна мъртъв.

Принцът едва успя да измъкне краката си от стремената и с отчаян скок се метна встрани, за да избегне стремително връхлитащата срещу него каруца. Опита се да нанесе удар на Гландит-а-Край, но не уцели. Бойната секира със сила се стовари върху желязното колело. Ръцете на Корум потръпнаха от шока. Плоската част на нечий меч се стовари върху шлема му. Копие попадна в рамото му. Зашеметен, той падна по лице в калта.

Корум се научи да хитрува.

Вместо да се надигне, той лежеше неподвижно. Изчакваше каруците да преминат покрай него. Едва тогава скочи на крака и побягна към спасителната тъмнина.

Не успя да направи и няколко крачки, когато се спъна в нещо меко. Неволно погледна надолу, видя майка си и разбра на какви гаври е била подложена преди смъртта си.

Мъчителен стон се откъсна от устните му, от очите му потекоха сълзи. Вдигна високо с лявата ръка бойната си секира, стисна шпагата в дясната и изкрещя:

— Гландит-а-Край!

Корум разбра що е жажда за мъст.

От тропота на копитата земята се тресеше. Най-високата кула на замъка Ерорн внезапно се срути, обвита от пламъци. Те осветиха нощта и Гландит-а-Край, който се носеше стремглаво.

Корум стоеше над тялото на майка си, принцеса Калаталарна. С първия удар Принцът в Алената Мантия разби главата на предния кон и той падна, като повлече със себе си и останалите.

Херцог Гландит-а-Край едва не излетя от каруцата. Той изруга силно. Другите каруци също спряха. Мабдените явно не разбираха какво става.

Вторият удар Принцът в Алената Мантия нанесе в гърдите на Гландит, но острието не проби ризницата. Огромната космата глава се извърна, избелелите сиви очи се впериха в Корум. После херцогът скочи на земята и Корум се оказа очи в очи с убиеца на своите роднини и близки.

Те се гледаха, осветени от заревото, дишаха тежко, готови за схватка.

Корум нападна пръв. Направи финт с шпагата и замахна с бойната секира.

Гландит отклони удара, вдигна бронзовата си секира и едновременно с това се опита да ритне Корум в корема.

Те обикаляха, всеки от тях внимателно следеше противника си и се опитваше да намери и най-малката пукнатина в защитата му. Мабдените от другите каруци застанаха в кръг и мълчаливо ги наблюдаваха.

Устните на Гландит трепнаха, той се опита да даде някаква заповед на войните си, но в това време Корум, скочи и го улучи. Острието, направено от неземен метал, проби ризницата и прониза рамото на херцога. Гландит яростно заръмжа и с такава сила размаха секирата си, че шпагата излетя от изтръпналите пръсти на Корум.

— Това е всичко, вадаг — промърмори Гландит-а-Край сякаш на себе си. — Позабавлявахме се. Не ми е съдено да загина от ръката на шефанго…

Корум нанесе удар със секирата си.

И отново Гландит парира.

И отново бронзовата секира със свистене разсече въздуха… като остави Корум обезоръжен. Херцогът го погледна и се ухили.

— … но на шефанго им е съдено да загинат от моята ръка! — Устните му се разтегнаха във вълча усмивка.

Корум се хвърли към Гландит-а-Край. Опита се да му отнеме бронзовата секира и със сетни сили се вкопчи в ръкохватката.

— Кълна се в Кучето — възкликна херцогът, — този вадаг е истински демон! Махнете го оттук, момчета! Не го убивайте! Ще се позабавляваме още с него. Все пак, това е последният вадаг на Земята!

Корум чуваше смеха му, опита се да се съпротивлява, когато го хванаха за ръцете. Той крещеше, както крещи човек в трескав кошмар и не чуваше собствените си викове.

После един от мабдените свали от главата му сребърния шлем, а друг го удари по тила с дръжката на меча си. Тялото на Корум омекна и той се потопи в безпаметна тъмнина.