Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корум (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Knight of the Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Майкъл Муркок

Заглавие: Повелителите на мечовете

Преводач: Николай Петров

Година на превод: 1993 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Феникс“

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Редактор: Албена Кръстева

Художник: Димитър Христозов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16842

История

  1. — Добавяне

Глава осма
Минута покой

Корум видя процесия.

Представители на хиляди народи маршируваха, препускаха, вървяха покрай него и той знаеше, че вижда расите на смъртните, които са съществували, след като Хаосът и Законът са повели своята борба за власт над измеренията на земята.

Знамената им се развяваха на хоризонта; на първото бе изобразен Знакът на Хаоса — осем стрели, разположени по периметъра на кръга; на втория — Знакът на Закона — една изправена стрела.

А над знамената висяха точно уравновесените везни — от едната им страна стояха Повелителите на Закона, а от другата — Повелителите на Хаоса.

Корум чу глас, който възвести:

— Равновесието не трябва да се нарушава. Нито Законът, нито Хаосът имат власт да управляват съдбите на смъртните.

— Равновесие не съществува! — изкрещя Корум. — Хаосът управлява Вселената.

И гласът каза:

— Равновесието никога не се нарушава. Едната чаша на везните натежава. Само смъртни, такива като теб, могат да възстановят баланса на силите.

— По какъв начин?

— Налага се да продължиш работата, която си започнал. Може да загинеш, преди да я довършиш, но на твое място ще дойдат други.

— Не искам! — извика Корум. — Не искам да нося този товар!

— ТОВА Е ТВОЙ ДЪЛГ!

Процесията нямаше начало и край. Никой не виждаше нито Корум, нито развяващите се знамена, нито огромните везни, наричащи се Космическо Равновесие.

Мъгла скри Корум от странични очи и в душата му се възцари покой. Зрението му постепенно се възвърна и той разбра, че лежи на каменния под на огромната зала в двореца на Ариох. Корум посегна към шпагата си, но тя не бе в ножницата.

— Ще ти върна оръжието, когато си тръгнеш, Корум, принце вадагски — произнесе спокоен мелодичен глас.

Корум обърна глава и дъхът му спря.

— Великанът на Лаар!

На печалното благородно лице се появи усмивка.

— Така ме наричаха, когато бях в изгнание. Сега заточението ми свърши и аз приех истинското си име. Аз съм Повелителят на Закона, Лорд Аркин и това е моят дворец. Ариох изгуби властта си над Петте Измерения. Той не може да съществува в тях в телесния си облик, щом няма сърце. Сега тук отново управлявам аз.

Странната светлина, излъчвана от тялото на Аркин, все още не позволяваше да се види фигурата му, но сега тя не бе толкова безформена.

Повелителят на Закона се усмихна.

— Няма да върна скоро предишния си облик. Единствено с огромна сила на волята можах да остана в това измерение, след като изгубихме битката. Когато те спасих, Корум, аз не мислех, че ще можеш да ми върнеш това, което ми принадлежи по право. Благодарен съм ти, Принце в Алена Мантия.

— И аз ти благодаря.

— Доброто поражда добро. Злото поражда зло.

Корум се усмихна.

— Невинаги.

Повелителят на Закона отвърна на усмивката с усмивка.

— Прав си. Е, смъртни, трябва да те изпратя отново в твоето измерение.

— Можеш ли да ме изпратиш на точно определено място, лорд Аркин?

— Да, мога.

— Отговори ми на един въпрос, Повелителю на Закона. Знаеш, какво се случи с мен. Търсих вадаги по целия свят и не намерих. Кажи ми, останал ли е жив някой друг, освен мен?

Аркин наведе глава.

— Никой.

— И ти не можеш да ги възродиш?

— От всички смъртни обичах най-много вадагите, принц Корум. Но не мога да върна времето. Ти си последният вадаг на света. И все пак… — той млъкна, после каза неуверено. — Може би, ще дойде ден, когато вадагите ще се върнат. Но аз не виждам ясно бъдещето и нямам право да говоря за него.

Корум въздъхна.

— Нищо, ще чакам. Знаеш ли нещо за Шул? Ралина в безопасност ли е?

— Мисля, че да. Още не съм достатъчно силен, а Шул е рожба на Хаоса и ми е трудно да вниквам в делата му. Но аз не вярвам, че нещо лошо се е случило с Ралина — магьосникът е станал немощен след изчезването на Ариох.

— Тогава те моля, изпрати ме час по-скоро на Сви-ан-фаун-Брул, защото обичам маркграфиня Мойдел.

— Способността да обичаш ти дава сила, принц Корум.

— А способността да ненавиждаш?

— Тя управлява тази сила.

Повелителят на Закона се намръщи. Корум го погледна.

— Печален си, въпреки че удържа победа, лорд Аркин? Винаги ли си така печален?

Аркин учудено вдигна вежди.

— Ти отново си прав, Принце в Алена Мантия. Наистина съм печален. Скърбя за вадагите и то не по-малко от теб. Скърбя за Косматия човек от Лаар, който бе убит от твоя враг Гландит-а-Край.

— Той бе добро създание — каза Корум. — А Гландит все още ли сее смърт на Бро-ан-Вадаг?

— Да. Мисля, че ще се срещаш още неведнъж с него.

— Ще го убия.

— Възможно е.

Лорд Аркин изчезна. За миг всичко наоколо потъна в мъгла.

Корум стоеше с шпага в ръка пред ниската причудлива врата на покоите на Шул. Зад него растенията в пищната градина протягаха стъбла като шии и пиеха капки дъжд. Небето бе намръщено.

Странна тишина цареше в мрачната сграда, но Корум решително влезе в нея и побягна по извиващите се коридори.

— Ралина! Ралина! — въпреки че викаше високо, гласът му звучеше приглушено. — Ралина!

Внезапно чу познат глас. Шул.

— Шул! Къде си?

— Принц Корум. Колко е лесно да се издевателства над Бог, победен от могъщи врагове!

Корум влезе в малка стая и видя магьосника, лежащ в леглото. Тялото му бе изсъхнало и слабо, но в очите му продължаваше да блести високомерие.

— Дошъл си да ме измъчваш, защото знаеш, че съм лишен от силите си — продължи Шул. — Винаги така става, когато си отиде предишната слава.

— Ти никога не си имал своя сила, Шул. Ариох ти е давал от своята на шега, играл си е с теб на котка и мишка.

— Мълчи! — кресна магьосникът. — Няма да ме излъжеш! Ариох ми отмъсти подло, защото аз съм най-могъщият от всички Богове!

— Казвам ти, че си ползвал една малка частичка от силите на Рицаря на Мечовете. Сега той се лиши от властта си над Петте Измерения. Самият ти даде ход на събитията, които доведоха до изгнанието му! Не трябваше да ме изпращаш при него, Шул, защото аз успях да открадна сърцето му, а в резултат на това ти се превърна в жалък и безпомощен старец.

Магьосникът заплака. Главата му безпомощно се тресеше.

— Къде е Ралина, Шул? Ако си й направил нещо…

— Да й направя нещо? — от тресящите се устни се посипа идиотски смях. — Аз да й направя нещо. Тя така ме подреди, че не мога да стана от леглото. Махай я оттук и то по-бързо! Тя иска да ме отрови!

— Къде е Ралина?

— Направих ти такъв ценен подарък. Нова ръка. Ново око. Ти щеше да си инвалид, ако не бях се смилил над теб. Нима ще се отблагодариш за доброто със зло? Аз зная…

— Твоят „ценен подарък“, Шул, изроди душата ми! Къде е Ралина?

— Обещай, че няма да ми направиш нищо, тогава ще ти кажа.

— От къде на къде ще си цапам ръцете с развалина като теб? Говори!

— Върви по коридора и ще видиш стълба. Качи се по нея, там има стая. Тя е в нея. Бих я направил своя жена. Такова щастие — да бъдеш възлюбена на Бога! Безсмъртие! Но тя…

— Значи си искал да ме измамиш!

— Бог не е длъжен да дава на никого отчет за действията си!

Корум хукна по коридора, прескочи с три скока стъпалата и запъхтян, почука на вратата с ефеса на шпагата.

— Ралина!

— Значи, силата ти се върна — чу се слабият й глас. — Повече няма да можеш да ме излъжеш, Шул. Аз сега ще те отлича от Корум, колкото и да се преструваш. Дори Корум да е загинал, аз няма да се отдам на никого други го…

— Ралина! Това съм аз! Шул е безпомощен! Рицарят на Мечовете е в изгнание, а заедно с него изчезна и силата на Шул!

— Наистина ли?

— Ралина, отвори!

Той чу шум от дърпане на резета и видя пред себе си маркграфиня Мойдел. По тъжното й лице се четяха следи от умора, но за Корум на света нямаше по-прекрасна жена. Тя го погледна в очите и те засветиха от любов. После Ралина припадна.

Корум я взе на ръце и слезе по стълбището. Пред вратата на Шул, той се задържа.

Магьосникът не беше в стаята.

Заподозрян нещо нередно, Корум се втурна по коридора.

Шул ситнеше по градинската пътечка. Тънките крачета с труд носеха грохналото му тяло. Като се оглеждаше, той видя Корум с Ралина в ръце, заврещя от ужас и се шмугна в храстите.

Чу се щракащ звук. Съскане. Протяжен вопъл.

На Корум му прилоша. Растенията на Шул се хранеха за последен път.

Като едва се държеше на крака, той вървеше по пътеката и се стараеше да избегне любвеобилните цветя и лози.

Показа се брегът. По гладката морска повърхност равномерно капеха дъждовни капки. На хоризонта небето се проясняваше.

Корум отиде на кея, внимателно положи Ралина на дъното на малка лодка, отвърза я и вдигна платното, пое курс към замъка Мойдел.

 

 

Ралина се събуди след няколко часа. Погледна Корум, усмихна се нежно и отново заспа.

Корум седеше на кърмата и управляваше платното. През нощта Ралина се приближи и безмълвно седна до него. Също така безмълвно, той я загърна с алената си мантия.

Когато се показа луната тя се наведе и го целуна по бузата.

— Вече не се надявах…

Тя заплака.

— Корум — попита след малко тя, — защо всичко свърши толкова добре?

Той започна да й разказва приключенията си. Каза й за Рага-да-Кета, за вълшебния дракон, за Огнените Земи, за Ариох и Аркин.

Но Корум скри от Ралина, че уби с ръката на Кул крал Темгол-Леп, който искаше да го отрови и нейния съотечественик Ханофакс, който искаше да му помогне.

Когато Корум свърши разказа си, лицето на Ралина просветля и тя щастливо се усмихна.

— Най-после ще намерим покой! Неприятностите са зад нас!

— Ако ни провърви, нашият покой дълго няма да бъде нарушаван.

Изгряващото слънце обагри хоризонта в розово. Корум държеше курса точно.

— Нали вече няма да ме оставяш сама? Сега, когато Повелителят на Закона ни управлява…

— Той има власт само над Петте Измерения. Повелителите на Хаоса едва ли ще се примирят с това, което стана. Наскоро Ариох ми каза, че съм обречен на вечен бой с Повелителите на Мечовете. Лорд Аркин също няма да стои със скръстени ръце, докато в десет от Петнадесетте Измерения цари зло. А и за Гландит-а-Край ще чуем още неведнъж.

— Все още ли искаш да му отмъстиш?

— Вече не. Херцог Край бе сляпо оръдие в ръцете на Ариох. Но той няма да забрави своята ненавист към мен, Ралина.

На синьото небе блестеше златното слънце. Духаше мек топъл бриз.

— Значи, никога няма да имаме покой?

— А защо, не? Във всяко сражение има минута покой, Ралина. Да й се насладиш и да забравиш всичко лошо. Мисля, че сме го заслужили.

— Ах, колко си ми умен! — в гласа на Ралина за пръв път от много дни се усетиха шеговити нотки. — Оказва се, че любовта и покоят е по-добре да се заслужат, отколкото да се получат в наследство!

Корум се разсмя и я прегърна.

Слънцето приближаваше зенита си. Лъчите му падаха върху окото на Рин и ръката на Кул и те блестяха като течен огън. Но Ралина не виждаше, защото спеше в обятията на Корум.

Замъкът Мойдел бе съвсем близо.

Зелените хълмове се виждаха на фона на лъскавото синьо море, дворецът от бял мрамор блестеше. Приливът заливаше насипа.

Корум погледна спящото лице на Ралина, усмихна се и я погали по косите.

Видя брега на Бро-ан-Вадаг и величествената гора, която вече не криеше опасности.

Погледна безоблачното небе.

Надяваше се, че минутата покой ще бъде дълга.

Край