Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корум (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Knight of the Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Майкъл Муркок

Заглавие: Повелителите на мечовете

Преводач: Николай Петров

Година на превод: 1993 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Феникс“

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Редактор: Албена Кръстева

Художник: Димитър Христозов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16842

История

  1. — Добавяне

Глава шеста
Храната на боговете

Корум изглеждаше като пигмей в тази гигантската зала. Внезапно всичките му приключения, всичките му желания, всичките му престъпления и страсти му се сториха жалки и нищожни. Отчаянието му се дължеше на обстоятелството, че очакваше да встъпи в единоборство с Ариох веднага, щом влезе в двореца.

Но никой не обърна внимание на Корум. Появата му остана незабелязана. Два рогати демона с дълги опашки се сражаваха в една от горните галерии. Смееха се силно, макар че и двамата бяха смъртно ранени.

Изглежда битката на Демоните бе погълнала цялото внимание на Ариох.

Рицарят на Мечовете, Повелителят на Хаоса, лежеше върху купчина отпадъци и пийваше някаква воняща течност от мръсна чаша. Огромните гънки кожа по мазното тяло на Ариох се тресяха, когато се смееше. Голото му тяло приличаше на мабденско. От главата до петите бе покрит със струпеи и циреи. Имаше червено уродливо лице, а от устата му стърчаха гнили зъби.

Ако не бе ръстът на Рицаря на Мечовете, Корум никога не би го взел за Бог. Но Ариох бе великан, а мечът му — символ на властта му — не отстъпваше по дължина на най-високата кула на замъка Ерорн.

По стените на гигантската зала имаше разположени етажи. Те се издигаха един над друг към далечния купол, обвит в мъгла. И на всеки етаж се тълпяха мабдени, повечето голи. Без капка стеснение те се съвкупяваха направо върху пода, биеха се помежду си, хранеха се. Между тях сновяха същества, които Ханофакс бе нарекъл шефанго.

Черен като нощ, мечът на Ариох бе изпъстрен с руни. Едни мабдени старателно ги чистеха, други миеха лезвието на меча, трети търкаха до блясък златния ефес.

Всеки мабден бе зает със своята си работа. Много, подобно на въшки, скачаха и пълзяха по необятното тяло на Бога, като смучеха кръвта му. Ариох не им обръщаше внимание. Не откъсваше поглед от биещите се демони.

Нима този великан-мабден, приличащ на пиян селяндур, търкалящ се в обора, бе всемогъщият Ариох? Злобно чудовище, което унищожаваше народи, което безпощадно бе отмъстило на древните раси за това, че са възникнали преди неговото появяване на света?

Рицарят на Мечовете се разсмя и няколко мабдени паразити паднаха на пода. Едни умряха на място, другите се изправиха и сякаш нищо не се бе случило започнаха отново търпеливо да се изкачват по тялото на Бога.

В мръсната брада на Ариох се водеше сражение за остатъците от храна, полепнали по космите. На търбуха на Ариох мабдените се бутаха, в търсене на по-нежни места.

Двата демона паднаха, останали без сили. Първият бе мъртъв, вторият едва дишаше, но все още се смееше. След малко и той млъкна.

Ариох се хлопна по бедрото, като при това размаза няколко мабдени, после се почеса по корема. Погледна окървавената си длан и я изтри в косите си. Ровещите се в главата му мабдени, тутакси се втурнаха към прясната кльопачка.

Богът въздъхна дълбоко и се зае с наслаждение да човърка носа си, висок колкото топола.

Корум видя, че галериите и етажите са свързани със стълби, но не можеше да съобрази, коя от тях води към най-високата кула на двореца. Вадагският принц пристъпи в залата и внимателно тръгна по каменните плочи на пода.

Ариох застина — изглежда ушите му уловиха непривичен звук. Наклони глава и погледна надолу. Огромните му очи се спряха на Корум, гигантската ръка се протегна и го улови.

— Този пък какъв е? — прогърмя мощният му глас. — Не. Не, не е мой. Не съм правил такъв.

Корум удряше и бодеше ръката с шпагата си, но Ариох, изглежда, нищо не чувстваше, макар че острието всеки път влизаше дълбоко.

— Не. Определено не е мой — раздразнено пробоботи гласът. — Да. Това е негово създание.

— Как негово? — възкликна Корум, като отчаяно се опитваше да се освободи.

— На този, от когото наследих този дворец. Направил те е Ариох — законника. Много мрачна личност. Мислех, че отдавна не съществувате.

— Ариох! Ти унищожи моя народ!

— А това е добре! Никой не е останал, казваш? И ти ми носиш тази радостна новина? Защо никой от моите не ми докладвал досега?

— Пусни ме! — изкрещя Корум.

Ариох разтвори дланта си и Корум се изправи на крака, като дишаше тежко. Изобщо не очакваше, че Рицарят на Мечовете ще изпълни молбата му.

След това Корум разбра, колко несправедливо се е отнесла с него съдбата. Рицарят на Мечовете не изпитваше ненавист към вадагите. Отнасяше се към тях така, както и към мабдените паразити, като смучеха кръвта му. Подобно на художник, изстъргващ старите бои от палитрата си, Ариох бе изтрил картината от платното на света и бе нарисувал на него нова. Всички мъки, изпитани от вадагите, всички изпитания, понесени от Корум, са били плод на каприза на лекомислен Бог, който рядко обръща внимание на тези, които управлява.

После Ариох изчезна.

На негово място стоеше друг.

Мабдените също изчезнаха.

Този, другият, бе прекрасен и гледаше Корум надменно, но и с искрена привързаност. Бе облечен в черно-сребърни одежди, на колана му висеше черният, украсен с руни, меч. Изражението на лицето му изглеждаше загадъчно. Той се усмихна. Бе квинтесенцията на злото.

— Кой си ти? — прошепна Корум.

— Аз съм херцог Ариох, твоят господар. Аз съм Повелител на Ада, благородник на Кралството на Хаоса, Рицар на Мечовете. Аз съм твоят враг.

— Това си ти, значи? Оня не бе истинският ти образ?

— Както кажеш, магистър Корум. Но какво разбираш под „истински“? Аз мога да стана, какъвто искам или какъвто ти искаш. Ако ме смяташ за въплъщение на злото, аз ще приема чудовищен облик. Ако смяташ, че съм мъдър и добър, ще изглеждам по съответния начин. Все ми е едно. Единственото ми желание е да живея в мир и покой. Да убивам времето.

И ако искаш да разиграеш пред мен собственоръчно съчинена драма, аз с удоволствие ще взема участие в нея и ще стана актьор, докато не ми доскучае.

— И никога не си бил тщеславен?

— Какво? Никога? За какво говориш? Защо, според теб, се сражавах с Повелителите на Закона, които управляваха преди мен? Но аз победих и заслужих това, за което се борих. Нима не всички разумни същества постъпват по този начин?

Корум кимна.

— Мисля, че да.

— Виждаш ли — Ариох се усмихна. — С какво ще се заемем сега, малки вадаг на име Корум? Знаеш, че скоро трябва да умреш, нали? Заради спокойствието ми, въпреки че не храня лоши чувства към теб. Ти пожертва много, за да влезеш в моя дворец. За награда ще ти окажа гостоприемство, а после ще те размажа като муха. Надявам се, разбираш защо?

Корум се навъси.

— Бъркаш, херцог Ариох. Първо, няма да можеш толкова лесно да ме „размажеш“, и второ — не разбирам защо.

Рицарят се прозя и деликатно прикри уста с изящната си длан.

— А защо не? И стига за това. Кажи какво мога да направя за теб?

Корум се замисли.

— Бих искал да разгледам двореца ти — нерешително каза той. — Никога не съм виждал нещо по-грамадно.

Ариох вдигна вежди.

— И това е всичко?

— Засега.

Рицарят се усмихна.

— Желанието на госта е закон. А и на мен ще ми бъде интересно — още не съм разгледал целия дворец. Да вървим.

Той сложи меко ръка на рамото на Корум и го побутна към вратата.

 

 

Вървяха по разкошен коридор със стени от мрамор в преливащи се цветове и Ариох говореше с дълбокия си кадифен глас:

— Виждаш ли, приятелю Корум, Петнадесетте Измерения загиваха в продължение на много хилядолетия. Да вземем, например, вадагите. С какво се занимавахте вие? С нищо. Повелителите на Закона бяха въвели такъв идеален ред, че едва ли си струваше той да се нарушава и като следствие на това вие се превърнахте в дърдорковци и безделници, закостенели в своето невежество. Ние внесохме толкова много във вашия свят: брат ми Маделрод, сестра ми Ксиомбарг и аз.

— Кои са те?

— Ти ги знаеш под имената Краля и Кралицата на Мечовете. Всеки един от тях управлява по пет от останалите Десет Измерения. След като победихме в битката, ние изпратихме в изгнание Повелителите на Закона.

— И първата ви работа бе да унищожите всичко добро и разумно, което те бяха създали.

— Както кажеш, смъртни.

Корум се опита да събере мислите си. Логиката на Ариох бе безупречна и слушайки хипнотизиращия глас на херцога, вадагският принц неволно се убеждаваше в неговата правота.

Той се обърна и погледна Рицаря на Мечовете.

— Струва ми се, че ме излъга, херцог Ариох. Всъщност, ти си много по-тщеславен, отколкото казваш.

— Всичко зависи от гледната точка, Корум. Силата е в нашите ръце и ние няма от какво да се боим. Лично аз смятам, че ние живеем за свое собствено удоволствие, като задоволяваме собствените си капризи. Какво друго можем да желаем?

— Значи и вие ще загинете като вадагите. И то поради същата причина.

Ариох вдигна рамене.

— Напълно е възможно.

— Вече имате един могъщ враг — Шул-ан-Джайван от остров Сви-ан-фаун-Брул. Трябва да се пазите от него.

— Познаваш Шул? — Ариох се засмя. — Бедният Шул. Вечно се суети, строи планове, устройва заговори, кипи от злоба. Толкова е забавен!

— Забавен? — недоверчиво запита Корум. — И само толкова?

— Разбира се.

— Той казва, че вие го ненавиждате, защото притежава огромна сила.

— Ние никого не ненавиждаме.

— Не ти вярвам, Ариох.

— Всеки смъртен смята, че Бог го мами.

Те се качваха по спираловидна стълба, стъпалата на която изглеждаха изковани от блестяща светлина. Ариох спря.

— Хайде да разгледаме друга част от двореца — каза той. — Тази стълба води към кулата.

Горе Корум видя врата, в чийто център пулсираше светлинен знак — осем стрели, разположени по периметъра на кръг.

— Какво е това, Ариох?

— Нищо особено. Знакът на Хаоса.

— В такъв случай, какво се намира зад вратата?

— Нали ти казах — кулата — Рицарят нетърпеливо тръсна глава. — Да вървим, чака ни далеч по-приятно зрелище.

Корум неохотно се спусна по стълбата след Бога. Вадагският принц не се съмняваше, че е намерил скривалището, в което Ариох пази сърцето си.

В течение на няколко часа те бродиха из замъка, възхищаваха се от красотата му. Помещенията бяха светли и чисти и Корум, който очакваше да види всякакви ужаси, заподозря, че тук се крие някаква измама.

После се върнаха в огромната зала. Мабдените паразити бяха изчезнали. Изчезнала бе и купчината отпадъци. На нейното място имаше сервирана маса и Ариох изящно протегна ръка, за да покани Корум да седне.

— Ще похапнеш ли с мен, Принце в Алена Мантия?

Корум иронично се усмихна.

— Преди да ме размажеш като муха?

Ариох се разсмя.

— Ако желаеш да продължиш съществуването си още известно време, аз не възразявам. Все едно, няма да можеш да избягаш от двореца. Докато твоята ненавист ме забавлява, можеш да смяташ, че си в безопасност.

— Нима не се боиш от мен?

— Не.

— И не те плаши това, което аз олицетворявам?

— За какво говориш, малки принце?

— За справедливостта.

Ариох отново се разсмя.

— О, колко наивно разсъждаваш! На света няма справедливост!

— Въпреки това, тя управляваше света при Повелителите на Закона.

— Всичко може да съществува за кратък период от време, даже и справедливостта. Но истинското състояние на вселената е анархията, хаосът. Трагедията на смъртните се състои в това, че те не могат да го постигнат.

Корум не намери какво да отговори. Седна зад масата и се зае с храната. Ариох седна срещу него и си наля чаша вино. Корум спря да яде. Рицарят на Мечовете се усмихна.

— Не се страхувай, Корум. Храната не е отровена. Защо ми е да използвам отрова?

Корум продължи да се храни и когато се насити, каза:

— След като желанието на госта за тебе е закон, то сега искам малко да си почина.

— О! — Ариох засегнато го погледна. — Е, тогава спи. — Той махна с ръка и Корум се отпусна на масата.

И заспа.