Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корум (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Knight of the Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Майкъл Муркок

Заглавие: Повелителите на мечовете

Преводач: Николай Петров

Година на превод: 1993 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Феникс“

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Редактор: Албена Кръстева

Художник: Димитър Христозов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16842

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта
Огнените земи

Постепенно Корум свикна с полета, въпреки че все още се чувстваше неуютно. Тананикайки си нещо под носа, неговият другар по нещастие се подстригваше и бръснеше, като използваше за целта остър кинжал. Както се изясни, Ханофакс имаше младо и красиво лице. Без капка притеснение той се съблече съвсем гол, изхвърли дрипите и се облече в панталони и риза, които извади отнякъде.

— Най-после се чувствам човек! — възкликна той. — Благодаря ти, принц Корум, че посети град Арки, преди да изгния жив!

Корум си помисли, че Ханофакс е весел и общителен младеж, макар че понякога обича да преувеличава.

— Накъде летим, рицарю Ханофакс? — попита той.

— Там е работата, принц Корум. Ако умеех да управлявам този дракон, нямаше да попадна в затвора. Лети, накъдето си иска.

Летяха над морето.

Корум се държеше за въжетата на кошницата и се взираше в синята далечина. Ханофакс отново запя и думите на песента му едва ли биха доставили удоволствие на Рицаря на Мечовете, Рогатата Мечка и източните мабдени.

— Съветвам те да подбираш изразите си — сухо отбеляза Корум, гледайки надолу към скалите. — Намираме се над Хилядата Рифа и оттук до владенията на Ариох е съвсем близо.

— Е, не са чак толкова наблизо. Освен това, надявам се, че драконът скоро ще се спусне.

Летяха над странна страна. Корум не можеше да разбере защо вижда ту земя, ту море на едно и също място.

— Това ли е Урди? — запита той Ханофакс, като си спомни обясненията на Шул.

— Съдейки по всичко, да. Нестабилната материя, която Повелителите на хаоса управляват.

— Повелителите на хаоса? Никога не съм чувал да наричат Повелителите на Мечовете така.

— И въпреки това те управляват съдбите ни. Ариох е един от тях. Много отдавна, отшумя битката между Закона и Хаоса. Хаосът спечели и неговите Повелители започнаха да властват над Петнадесетте Измерения, а може би и отвъд техните предели. Казват, че Законът е претърпял пълно поражение, неговите богове са изчезнали, Космическото равновесие е нарушено, а едната чаша на везните се е наклонила до края. Всичко тече, всичко се изменя. Чувал съм даже, че нашата планета някога е била кръгла, а не плоска като сега.

— Това, което ми разказваш, съм го чел във вадагските легенди — забеляза Корум.

— Зная. Но вадагската цивилизация, наред с много други е достигнала своя разцвет под властта на Боговете на Закона. Именно затова Повелителите на Мечовете така ненавиждат древните раси. И тъй като на Великите Богове не им е позволено да се месят в делата на смъртните, те действат чрез мабдените…

— Уверен ли си в това?

Ханофакс вдигна рамене.

— Чувал съм много версии, но тази ми изглежда най-вероятната.

— Когато говориш за Великите Богове, Повелителите на Мечовете ли имаш пред вид?

— Повелителите на Закона също. Освен тях, съществуват Великите Древни Богове, за които милиард измерения не са повече от песъчинка на морския бряг — Ханофакс вдигна рамене. — Поне така ми преподаваха космология, когато се обучавах за свещеник. Не мога да твърдя с увереност, че съм прав.

Корум се намръщи. Погледна надолу и видя жълто-кафява пустиня. Пустинята Друнгазат, в която няма нито един оазис. По каприза на съдбата, той много бързо се озова до владенията на Рицаря на Мечовете.

Жегата бе ужасна, нямаше какво да се диша. Пясъкът на пустинята трептеше под слънчевите лъчи. Ханофакс облиза пресъхналите си устни.

— Приближаваме Огнените Земи, принц Корум. Погледни!

Корум видя на хоризонта тънка блестяща линия. Небето пламтеше, цялото в сияния.

Горещината постепенно се усилваше. Корум с удивление видя пред себе си огромна стена от пламъци, която изглеждаше безкрайна.

— Ще изгорим живи, Ханофакс — меко каза той.

— Така изглежда.

— Не може ли да обърнем?

— Не. Всеки път този дракон ме спасява от една опасност и ме хвърля в друга, още по-страшна.

Стената от пламъци се приближаваше и Корум вече усещаше горещото й дихание на лицето си. Огънят ревеше и трещеше, изгаряйки въздуха.

— Това е противоестествено — задъхано възкликна Корум.

— Същото може да се каже за всяка магия. Хаосът се забавлява, като нарушава природната хармония.

— Магии! Не мога повече да слушам за тях! В тях няма логика!

— Именно. Повелителите на Хаоса са врагове на логиката, жонгльори на Истината, творци на Красотата. Навярно са създали Огнените Земи от естетични съображения. Красотата, вечно променящата се красота — това е единственото, заради което живеят.

— Зловеща красота.

— За Повелителите на Мечовете не съществуват понятия като добро и зло.

— Ще се опитам да променя начина им на живот — промърмори Корум, като бършеше потта от челото си.

— И няма да ти е жал да унищожиш красотата, която са създали?

Корум погледна Ханофакс. Може би този странен младеж беше слуга на Рицаря на Мечовете? И води Корум в капан?

— Досега на света му беше достатъчна собствената му красота, рицарю Ханофакс — спокойно отвърна той.

— Прав си.

Огънят трещеше, а пламъците се издигаха до небето. Под действието на горещия въздух, драконът рязко се издигна, но коприненото му платно започна да тлее. Корум не се съмняваше, че то скоро ще пламне и те ще рухнат в гигантския огън, който пламтеше долу.

Прелетяха над огнената стена и облеченият в доспехи Корум се чувстваше като опечена в черупката си костенурка. Отпред се показа противоположният край на стената.

Част от дракона избухна, тресна и отлетя встрани.

Ханофакс се вкопчи в стойката. По червеното му лице се стичаше пот.

— Дръж се, принц Корум! — изкрещя той. — Дръж се здраво!

Копринената тъкан пламна и драконът бързо започна да губи височина. На дясната ръка на Корум се появиха мехури от изгарянията, той се давеше в нажежения въздух.

Драконът трепна, завъртя се и започна да пада.

Рамката се тресеше, но Корум се бе вкопчил с мъртва хватка за нея. Разнесе се силен трясък, кошницата подскочи и Корум силно се блъсна в обсидиановата повърхност на земята. Отгоре се посипаха останките от въздушния дракон.

Вадагският принц се изправи с труд на крака. Цялото тяло го болеше. Бе непоносимо горещо. Огнената стена се извисяваше на сто фута и бе съвсем близо. Вляво от Корум течеше мътна река от разтопена лава. Повърхността от разтопен вулканичен кварц в зелено, на която той стоеше, отразяваше огнените езици като огледало и вибрираше под краката му. Реки и ручеи от разтопен огън течаха навсякъде.

Ханофакс силно ругаеше, опитваше се да излезе изпод останките. Накрая успя. Дишайки тежко, той с всички сили ритна овъглените пръти.

— Боклук! Сега вече няма да можеш да ме погубиш!

— Толкова ли си уверен, че ще се измъкнеш оттук? — иронично запита Корум.

Ханофакс се наведе, измъкна от останките пояс с пристегнат към него меч в ножница и обгорял плащ.

— В нищо не съм уверен, принц Корум. Но честно казано, никак не ми се разделя с живота.

— Ако може да се вярва на някой мабденски легенди, ние вече сме умрели и сега се намираме в ада. Така се наричат измеренията, в които гори вечен огън. Или нещо обърках?

Ханофакс изсумтя.

— Не познавам добре източните легенди. Е, принц Корум, не можем да се върнем, затова се налага да вървим напред.

— Казаха ми, че на север се намира Ледената Пустош — каза Корум. — Обаче не разбирам, как лед може да съществува до огън?

— Поредният каприз на Повелителите на Хаоса.

— Може би.

Те внимателно тръгнаха по обсидиановата повърхност, като се отдалечаваха се от огнената стена. Налагаше им се да прескачат огнени ручеи, да заобикалят езера от разтопена лава и след известно време бяха принудени да спрат и да починат. Измъчваше ги жажда.

— Мисля, че сме обречени, принц Корум.

Корум уморено кимна и вдигна глава. Кипящите червени облаци образуваха нещо като купол. Изглеждаше така, сякаш целият свят бе в обятията на огъня.

— Може би знаеш заклинания, които предизвикват дъжд, рицарю Ханофакс?

— Уви! Ние свещениците винаги сме се отнасяли с пренебрежение към евтините трикове.

— Жалко. Магьосниците, например, много обичат евтините зрелища.

— Но аз не съм магьосник. А твоята сила, принц Корум? Не можеш ли да я използваш, за да получиш помощ — тук Ханофакс потрепери — от отвъдния свят?

— Мисля, че не. Неговите обитатели са войни. Аз даже не зная кои са те и защо се подчиняват на заповедите ми. И аз съм уверен, че магьосникът, който ми подари ръката на Кул и окото на Рин, знае не повече от мен. Според мен, той си направи експеримент.

— Обърна ли внимание, че слънцето тук не залязва? Няма да можем да се насладим на нощната прохлада.

Корум се канеше да отговори, когато забеляза по черната обсидианова повърхност някакво движение.

— Виж, Ханофакс — тихо каза той.

— Какво става?

Към тях се приближаваше отряд от двадесет, конници, въоръжени с дълги копия, с назъбени наконечници, облечени в блестящи червени дрехи, които скриваха напълно фигурите и лицата им. Яздеха животни с четири къси крака, два рога на главата и малки зли очи. Дебелите кожи на животните бяха покрити с едри люспи, наподобяващи нагръдник на броня.

Конниците бързо обкръжиха Ханофакс и Корум. Един от тях попита:

— Защо сте дошли в страната ни, чужденци?

— Озовахме се тук не по наша воля — отвърна Корум. — Доведе ни случаят, но идваме с мир.

— Не е вярно. Въоръжени сте.

— Не знаехме, че някой живее в Огнените Земи — каза Ханофакс. — И искаме по-бързо да напуснем тези краища. Ще се съгласите ли да ни помогнете?

— Няма да позволим на никого да напусне Огнените Земи — отговори конникът с мелодичен глас, в който се долавяха нотки на тъга. — Само по един път — през Лъвската Паст — може да се излезе оттук, но по този, път пътниците се сблъскват със съдба, в сравнение с която смъртта е благо…

— А може ли…

Конниците в червени дрехи се насочиха с наведени копия към Корум и Ханофакс. Корум извади шпагата си, Ханофакс — меча.

Лицето на вадагския принц бе мрачно. Без да се колебае, той повдигна превръзката на окото си. За миг зрението му се замъгли, после отново видя отвъдния свят. Корум едва успя да помисли, че бе по-добре да умре, отколкото да използва тази страшна сила, когато видя с окото на Рин голяма пещера, в която стояха като статуи високи фигури в разкъсани дрехи, смачкани доспехи и тояги в ръце.

Рага-да-Кета! Раните им не кървяха, очите им безсмислено гледаха в далечината. По заповед на ръката на Кул, войните тръгнаха напред.

— НЕ! — изкрещя Корум. — Те също са мои врагове.

Ханофакс, който не разбираше какво става, го погледна с изумление.

Мъртъвците маршируваха, пещерата се замъгли. След като преодоляха невидимата бариера, Рага-да-Кета стъпиха на обсидиановата повърхност.

Корум се обърна и вдигна шпагата си. Конниците в червено застинаха. Лицето на Ханофакс се промени от страх.

— НЕ! — отново изкрещя Корум. — Аз…

Мъртвите устни на Темгол-Леп се разтвориха: кралят заговори със свистящ шепот.

— Заповядай, Повелителю. Ще ни наградиш ли?

Корум се овладя и кимна бавно.

— Да. Ето я вашата награда.

Високите слаби войни се обърнаха към конниците в червени дрехи. Рогатите бегачи заръмжаха, замитаха глави. Петдесетте Рага-да-Кета се разделиха на групи от по двама-трима, вдигнаха тояги и се втурнаха в атака.

Копията с назъбени наконечници се впиваха в телата им. На мъртъвците им бе все едно. Като размахваха равномерно тоягите си, те събаряха конниците от седлата им.

Бял като сняг, Корум стоеше с отпусната шпага и наблюдаваше клането. Сега знаеше, че обрича жителите на Огнените Земи на участта, постигнала Рага-да-Кета.

Червени кървави реки потекоха по черния обсидиан. Тоягите, приличащи на птичи лапи, късаха дрехите на конниците, оголваха лицата им.

— Спрете! — изкрещя Корум. — Забранявам ви да убивате!

Темгол-Леп обърна глава и изгледа вадагския принц с празен поглед.

— Ти ни обеща награда, Повелителю. Не можем да не убиваме.

— Но те са вадаги! Такива като мен!

Ханофакс сложи ръка на рамото му.

— Късно е, принц Корум. Всичко свърши.

Корум зарида, побягна към труповете, вгледа се в познатите до болка лица.

— Интересно, откъде са се взели тук вадаги? — промърмори Ханофакс.

Темгол-Леп и двама войни влачеха след себе си един от труповете. С окото на Рин Корум видя как Рага-да-Кета полагат мъртвите вадаги в пещерата. Вадагският принц потрепери и свали превръзката.

— Унищожих себеподобни! — високо възкликна той. — Обрекох ги на мъчения в отвъдния свят!

— Вълшебната сила често се обръща против този, който я използва — спокойно каза Ханофакс. — Аз те предупреждавах.

Корум рязко се обърна.

— Престани да дрънкаш, мабден! Нима не виждаш какво направих?

Ханофакс невъзмутимо кимна.

— Виждам. Но всичко свърши, принц Корум. А ние сме живи.

— Сега добавих и братоубийство към всичките си престъпления.

Корум падна на колене, изпусна шпага си. Тялото му се затресе от ридания.

 

 

— Кой плаче тук? — запита печален женски глас. — Кой плаче в страната Кир-ан-Уел, превърната в Огнените Земи? Кой плаче за сладките й долини и прекрасни хълмове?

Корум се изправи и хвърли поглед към Ханофакс, който гледаше конничката, появила се на близкото възвишение. Лицето й бе красиво и печално, бледата й кожа бе покрита с мрежа от бръчки, сивите й разпуснати коси бяха разпилени върху червения плащ, който висеше като чувал на изсъхналото й тяло. Под веждите й вместо очи блестяха болезнено бели петна.

— Казвам се Корум Джайлин Ирен, госпожо. Защо си сляпа?

— Такава бе волята ми. Ослепих се сама, за да не виждам в какво е превърната страната ми. Аз съм Урезе, кралицата на Кир-ан-Уел и имам само двадесет поданици.

— Аз убих всичките ти поданици, кралице. Затова плача.

На лицето й не трепна нито един мускул.

— Те бяха обречени. Благодаря ти, чужденецо, че си ги избавил от страданията им. Може би ще убиеш и мен? Аз живея само, за да не изчезне споменът за Кир-ан-Уел — тя въздъхна. — Защо носиш име на ведрагх?

— Защото съм вадаг — или ведрагх — както искаш. Но съм роден в далечна южна страна.

— Значи ведрагхите са се преселили на юг? Красиво ли е там?

— Много красиво.

— И щастлив ли е твоят народ, Принце в Алена Мантия?

— Моят народ вече не съществува, госпожо. Всички вадаги са мъртви.

— Всички, освен теб?

— И освен теб, кралице.

Устните й се изкривиха в лека усмивка.

— Той каза, че всички ние ще загинем, в което и измерение да се намираме. На него му беше предсказано и това, че погубвайки нас, той ще погуби и себе си. Но той не повярва.

— За кого говориш, кралице?

— За Рицаря на Мечовете. За Ариох, Повелителя на Хаоса. След Великата битка между Закона и Хаоса той наследи Петте Измерения. Рицаря на Мечовете превърна в безжизнени камъни нашите цветущи долини и зелени хълмове, предаде на огъня гори и ливади. Той каза, че древните раси ще загинат и не повярва в предсказанието на Аркин.

— Кой е Аркин?

— Повелителят на Закона, който управляваше света преди Ариох. Преди да се отправи в изгнание, той предсказа, че ако унищожи древните раси, Рицарят на Мечовете ще загуби властта си над Петте Измерения.

— Забележително предсказание — промърмори Ханофакс. — Но аз доста се съмнявам, че то ще се сбъдне.

— Какво мога да ти кажа на тебе, говорещия с мабденски акцент? Може би ние се самозалъгваме, но ти си дете на Ариох и не знаеш това, което ние знаем.

Ханофакс гордо се изправи.

— Ариох ни създаде, това е вярно, но ние не сме негови роби. Тук съм, защото не се подчиних на волята на Рицаря на Мечовете.

Кралицата отново се усмихна, този път печално.

— Казват, че ведрагхите сами са виновни за участта си. Тяхната битка е станала пряко волята на Повелителя Аркин и е нарушила тънката материя между Петте Измерения.

— Боговете са отмъстителни — прошепна Ханофакс.

— Аз също съм отмъстителна, мабден — каза кралицата.

— Искаш да отмъстиш за твоите поданици?

Тя махна с тънката си ръка.

— Не. Те ви нападнаха. Вие се защитавахте. Но херцог Ариох заради един каприз превърна моята цветуща страна в Огнените Земи.

— Значи искаш да отмъстиш на Рицаря на Мечовете? — попита Корум.

— Някога имах много поданици. Изпратих ги един след друг в Лъвската Паст, за да унищожат Ариох. Нито един не се завърна.

— Каква е тази Лъвска Паст? — попита Ханофакс. — Казаха ни, че това е единственият изход от Огнените Земи.

— Така е. И този, който тръгне по този път, умира. А в края му се намира дворецът на Рицаря на Мечовете.

— Нима никой не може да се справи с Рицаря?

Кралицата вдигна глава и слепите й очи се взряха в огненото небе.

— Това е по силите само на велик герой, Принце в Алена Мантия.

— Някога вадагите не вярваха нито в героите, нито в героичните постъпки — горчиво каза Корум.

Урезе кимна.

— Прав си. Защо им трябваше на ведрагхите да мислят за герои в добрите стари времена?

Корум не намери какво да отговори и след кратко мълчание запита:

— Къде се намира Лъвската Паст, госпожо?

— Ще те съпроводя дотам, принц Корум.