Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корум (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Knight of the Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Майкъл Муркок

Заглавие: Повелителите на мечовете

Преводач: Николай Петров

Година на превод: 1993 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Феникс“

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Редактор: Албена Кръстева

Художник: Димитър Христозов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16842

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета
Предизвикателството

Корум се върна в апартаментите си и видя приготвените за него оръжие и доспехи. Нагръдникът и задната част на бронята, наколенниците и широкият колан бяха изработени от бисерно синкавата черупка на морското чудовище ануфек, обитавало някога западните води. Черупката бе много по-твърда от желязо и по-лека от дърво. Високият коничен шлем от раковината на гигантския мурекс с нищо не се различаваше от шлемовете на останалите защитници на замъка. Помогнаха му да сложи доспехите, дадоха му голям меч, който бе така добре балансиран, че вадагският принц почти не чувстваше тежестта му. Към болната му ръка прикрепиха щит от черупка на гигантски кораб, който обитавал (според слугите) водите на Отвъдното Море, разположено зад Лайвъм-ан-Аш. Оръжието и доспехите принадлежаха на покойния маркграф, който ги бе наследил от своите прадеди, притежавали ги още в ония далечни времена, когато княжеството още не е било основано.

Преди да тръгне, Корум извика на Ралина, която все още стоеше зад масата, отрупана с ръкописи. Но маркграфинята не отвърна. Изглежда, бе толкова погълната от четенето, че не виждаше и не чуваше нищо.

Корум вдигна рамене и се върна на крепостната стена.

Позлатената колесница на Гландит излезе на насипа. Редиците на конните племена, които стояха отзад, не помръднаха. Трупът на косматия човек от Лаар лежеше на същото място.

Барабаните отново забиха.

— Защо не атакуват? — попита Белдан със задавен от вълнение глас.

— Има две причини — отговори Корум. — Първо, искат да ни изплашат, и второ — да се преборят със собствения си страх.

— Нима се боят?

— Нали сам каза, че само при споменаването на Лайвъм-ан-Аш конните племена изпадат в суеверен ужас. Навярно мислят, че можем да ги победим със свръхестествени сили.

Белдан се усмихна иронично.

— Най-после започна да разбираш мабдените, принц Корум. Даже по-добре и от мен.

— Имах добър учител — Корум кимна към Гландит.

— Едва ли му е познато чувството на страх.

— Той се бои от самия себе си, това е най-страшният порок на мабдените.

Барабаните замлъкнаха.

— Ей, вадаг! — гръмко викна Гландит с дрезгав глас. — Имаш гости!

Корум премълча. Скрит на кулата, той гледаше как Гландит оглежда крепостните стени, опитвайки се да го намери с поглед.

— Ей, вадаг! Къде си?

Белдан погледна въпросително Корум, но вадагският принц поклати глава.

— Ей, вадаг! Унищожихме твоя приятел — демона! А сега ще убием и теб, и тези вонящи мабдени, които са ти дали подслон! Отговори ми, вадаг!

— Трябва да печелим време — прошепна Корум на Белдан. — Скоро ще започне приливът.

— Те ще атакуват — отговори младежът. — И ще успеят да минат по насипа доста, преди водата да го скрие.

— Ей, вадаг! Защо мълчиш? Страхлива твар! Най-презреният от всички вадаги!

Той обърна глава, явно за да даде заповед за атака. В този миг Корум се показа и силно извика:

— Тук съм, Гландит-а-Край, най-нищожен и най-нещастен от всички мабдени!

Трепнал от изненада, Гландит се обърна, видя Корум и внезапно се заля от гръмогласен смях.

— Аз — нещастен?! — той бръкна с ръка в пазвата си и извади някакъв предмет, вързан с връв за врата му. — Не искаш ли да излезеш и да вземеш от мен един сувенир?

Корум почувства, че му прилошава, устата му се изпълни с горчива слюнка. Той видя изсъхналата китка на собствената си ръка с пръстена, който неговата сестра му бе подарила някога.

— Аз — нищожен?! — Гландит извади от джоба си малка кожена торбичка и я размаха във въздуха. — Запазил съм и окото ти за спомен!

С огромно усилие на волята Корум превъзмогна обхваналата го слабост и сдържа гнева си.

— Можеш да ме получиш, ако отведеш войските си и напуснеш замъка Мойдел с мир!

Гландит навири брадата си към небето и се заля от смях.

— А, не, вадаг! Не мога да ги лиша от удоволствието да се сражават, нито от законната плячка. Прекалено дълго са чакали този час. Конните племена желаят да отмъстят на своите древни врагове. А лично аз жадувам за твоята кръв. Вместо да прекарам зимата в уютния двор на крал Лир-а-Броуд, мръзнах в горите на нашите приятели, които виждаш пред себе си. И този път ще те убия бързо, вадаг, давам ти дума! Жал ми е да губя време с такъв вонящ инвалид като теб!

— В такъв случай не те е страх да излезеш на двубой с мен — викна Корум. — Несъмнено, бързо ще се справиш с мен, а после, когато конните племена превземат замъка, ще можеш със спокойна съвест да се върнеш у дома си.

Гландит се намръщи.

— Защо толкова бързаш да умреш? Би могъл да поживееш още няколко часа.

— Ти сам каза, че съм инвалид, херцог Край. Уморих се да живея. Уморих се да се страхувам от теб и твоите денлидиси.

Гландит-а-Край не му повярва. Корум се опитваше да отложи неизбежния час на битката. Той разбираше, че в края на краищата на Гландит му е безразлично колко време ще изгубят конните племена за обсадата на замъка и какви жертви ще понесат. На предводителя на денлидисите му трябваше Корум.

След кратък размисъл херцог Край кимна.

— Добре, вадаг, излизай на насипа. Ще заповядам на хората си да не се намесват. Ако победиш, те няма да вземат участие в нападението срещу замъка.

— Не вярвам, че говориш истината — отговори Корум. — Впрочем, това няма значение. Идвам.

Той бавно слезе по стъпалата. Не искаше да умира и прекрасно разбираше, че ако по някаква щастлива случайност започне да взема връх над Гландит, денлидисите мигновено ще се притекат на помощ на своя вожд.

Време. Трябва да спечели време.

На вратата на апартаментите си се сблъска с Ралина.

— Предизвиках Гландит на бой — каза той — и най-вероятно ще загина. Знай, че много те обичам, Ралина.

Тя го погледна с ужас.

— Не! Корум!

— Трябва да спечеля време, за да дам на защитниците на замъка поне някакъв шанс да отблъснат нападението.

— Корум, почакай! Има още едно средство — страшно средство, което може да ни помогне. Прочетох за него в записките на маркграфа.

— За какво говориш?

— Мъжът ми споменава за заклинания, които са използвали предците му. Този, който изрече вълшебните думи и изпълни ритуала, всъщност извършва обреда на Призоваването и те ще му се притекат на помощ.

Корум печално се усмихна.

— Това, което наричаш вълшебство е малко изучена от мабдените област от вадагските знания, нищо повече. Не се заблуждавай, Ралина.

— Вадагите нямат нищо общо с това. Призоваването няма ни най-малко отношение към тях.

Корум вдигна рамене и се запъти към изхода на двореца. Ралина го хвана за ръката.

— Корум, позволи ми да извърша обреда на Призоваването!

— Прави каквото искаш, Ралина — отвърна той и продължи да върви. — Така или иначе ще ти трябва време, значи нищо няма да се промени. Отивам да се бия с Гландит.

Ралина извика и приглушено заплака, но Корум нямаше време да я утешава. Той излезе от двореца, отиде до портите и след като удивеният страж ги отвори, се спусна по пътя и стъпи на насипа. На другия му край стоеше Гландит-а-Край. Позлатената колесница бе изтеглена назад. Родлик държеше бойната секира на херцога.

Гландит отметна от челото си своята мазна гъста коса и оголи зъби във вълча усмивка. Взе от ръцете на Родлик оръжието си и тръгна напред.

Корум също се отправи срещу него.

Морските вълни се плискаха съвсем близо. От време на време в небето крещяха чайки. От двете страни на насипа цареше мъртва тишина — и защитниците на замъка, и конните племена, заедно с денлидисите бяха затаили дъх. Гледаха двамата мъже, които бавно се приближаваха един към друг. Някъде по средата на насипа спряха. Разстоянието между тях не бе повече от десет фута.

Гландит бе отслабнал и измършавял. Но неговите безцветни очи блестяха все така неестествено, а червендалестото му лице изглеждаше болнаво както преди. Херцог Край държеше бойната си секира с две ръце, главата му с крилатия шлем бе леко наведена напред.

— Кълна се в Кучето! — изкрещя той. — Ти си станал истински урод, вадаг!

— Значи, двамата с теб изглеждаме еднакво, тъй като и ти не си се променил.

Гландит свирепо изсумтя.

— А ти си се окичил от главата до петите с миди като дъщеря на морски цар, която ще женят за някоя риба. Какво пък, ще устроя на акулите сватбено пиршество, когато хвърля трупа ти в морето.

На Корум му дотегна да слуша оскърбления. Той вдигна меча си и нанесе на Гландит удар, който херцогът едва успя да парира с бойната си секира. Гландит се подхлъзна, но успя да се задържи прав и извади кинжала си. Приклекна леко и замахна със секирата, за да се опита да подсече краката на Корум.

Вадагският принц подскочи високо и отново нанесе удар с меча, но той попадна в ризницата на херцога и не му причини никаква вреда. Въпреки всичко Гландит изруга и отново се опита да изненада Корум. Той отново подскочи и почувства как острието със свистене разсича въздуха ниско над земята. Без да даде време на вадага да се опомни, Гландит стовари с всички сили страшното си оръжие върху щита раковина, който изтрещя, но издържа. Сакатата ръка на Корум изтръпна чак до рамото, но той не обърна внимание на болката и на свой ред замахна към краката на Гландит.

Херцог Край бързо отстъпи. Корум се втурна след него.

— Омръзна ми да се занимавам с глупости! — неочаквано възкликна Гландит. — Сега е в ръцете ни! Стреляйте!

Едва сега Корум видя, че, докато те са се сражавали, колесниците на денлидисите незабелязано са се придвижили напред и стоящите в тях войни се целят в него с лъкове.

Гландит бягаше по насипа в обратна посока.

Корум бе предаден. До прилива оставаше повече от час. Вадагският принц щеше да загине напразно.

Някой извика от крепостната стена и надолу литна облак стрели. Войниците на Белдан започнаха да стрелят първи.

Стрелите на денлидисите зачукаха по щита и наколенниците на Корум. Една от тях се впи в прасеца му.

Редиците на конниците с медни маски стъпиха на насипа.

Корум разбра, че няма да успее да се върне в замъка. Той се наведе, пречупи върха на стрелата и я издърпа назад. После стисна здраво ръкохватката на меча си и вдигна щита. Беше готов да продаде живота си възможно най-скъпо.

Войните на конните племена препускаха по тежкия насип по двама и първият удар на Корум бе успешен — конникът се стовари от коня. Корум бързо скочи на седлото и пъхна краката си в кожените примки, които замествала стремената. Едва бе успял да отблъсне атаката на втория конник, когато върху него се нахвърлиха като вълна редиците на конните племена. Насипът беше толкова тесен, че Корум успя да ги задържи, докато варварите даже не можеха да замахнат както трябва с мечовете си, тъй като конете, изплашени от близостта на морето, пръхтяха и се опитваха да се изправят на задните си крака. Настана суматоха, насипът се задръсти и от това се възползваха стрелците на Белдан. Облаци стрели полетяха надолу, поразяваха главно конете. Настана пълна бъркотия.

Корум бавно отстъпваше и скоро се озова близо до портите на замъка. Почти не усещаше ръката, с която държеше щита и с труд вдигаше меча, но продължаваше отчаяно да се защитава.

Вратите внезапно се разтвориха и Корум видя Белдан и строените зад него стрелци.

— По-бързо, принц Корум! — викна младежът и Корум, разбрал намерението му, се приведе ниско и побягна към замъка. Над главата му тутакси засвистяха стотици стрели.

Корум се втурна в двора, облегна се, напълно изтощен на една колона, дишаше тежко.

Сияещият Белдан го тупна по рамото.

— Започва приливът, принц Корум! Спечелихме!

Лекият удар бе достатъчен, Корум падна на каменния плочник. Преди да изгуби съзнание, той видя изуменото лице на Белдан и сам се учуди на смешното положение, в което бе изпаднал.

 

 

Когато Корум се свести, той лежеше в леглото си, а наблизо, зад масата, седеше Ралина. Тя все още беше потънала в четенето на ръкописа. Корум си спомни отминалата битка и разбра, че той, инвалидът, не може да оживее в новия за него мабденски свят.

— Трябва ми нова ръка — каза той и се изправи в постелята. — Трябва ми ново око.

Изглежда Ралина не чу любимия си. Едва след няколко секунди тя повдигна глава и го погледна. Лицето й беше уморено и измъчено.

— Почивай — разсеяно каза тя и отново се зачете.

На вратата се почука и в стаята бързо влезе Белдан. Намръщен от болка, Корум се опита да стане.

Тялото го болеше от умора. Раненият му крак не се прегъваше.

— Варварите загубиха тридесет човека — съобщи Белдан. — Отливът ще започне преди залез-слънце. Мисля, че днес повече няма да ни безпокоят. Най-вероятно ще ни атакуват призори.

Корум се намръщи.

— Гландит съвсем не е глупав. Ще разбере, че не очакваме атака и затова ще ни нападне. Но ако конните племена са суеверни, те едва ли ще се сражават през нощта. Хайде да не гадаем, а да се приготвим за всякакви изненади. Постави стражи на крепостната стена. Какво пише маркграфът по този повод, Ралина?

— Да, разбира се — механично отговори тя.

Корум поклати глава, с помощта на Белдан намъкна доспехите си и двамата заедно тръгнаха към покрива на двореца.

Денлидисите на брега се прегрупираха. Труповете на конете, хората и косматия човек от Лаар бяха погълнати от морето. Няколко мъртвеца бяха изхвърлени на скалите.

Варварите заеха предишните си бойни позиции — десет редици от конните племена отпред, зад тях Гландит-а-Край, а двадесетте колесници на денлидисите зад него.

Оловото кипеше в котлите, които стояха върху накладените огньове направо върху покрива на двореца, катапултите бяха в бойна готовност, запас от каменни ядра и стрели лежеше до входа на кулата.

Започваше отливът.

И отново барабаните задумкаха. Гландит обясняваше нещо на конниците в медни маски.

Слънцето се скриваше зад морето, целият свят изглеждаше оцветен с една и съща сива боя. Насипът постепенно се показваше над водата.

Барабаните усилиха темпото. Гръмкият крясък на стотици хора, изригнал сякаш от едно гърло, се понесе над гората. Конните племена започнаха атаката, без да дочакат, отливът да завърши.

Битката за замъка Мойдел започна.

Само една трета от варварите настъпваше по насипа, останалите препускаха по брега. Корум разбра, какво означава тази маневра.

— Белдан, разположи ли стражи около крепостната стена?

— Да, принц Корум.

— Добре. Струва ми се, че ще се опитат да преплуват с конете си до другия край на острова и да ни атакуват едновременно от всички страни. Когато се стъмни, заповядай на стрелците да стрелят със запалителни стрели.

Атаката срещу замъка Мойдел започна.

Въздухът се разцепи от викове на болка и отчаяние, след като от стените върху хора и животни се посипа разтопено олово. Морето засъска, при поглъщането на струйките метал, които се стичаха в него. Изригна облак пара. Конниците блъскаха с тарани по портата. Стрелите опустошаваха седло след седло, но един от тараните проби дупка в дървената врата и заседна в нея. Варварите се опитаха да го измъкнат, но върху главите им отново се изсипа разтопено олово.

— Стрелците — при портата! — заповяда Корум. — Оседлайте коне, в случай че успеят да нахлуят.

Стъмваше се бързо, но битката не стихваше. Варварите обкръжиха замъка от всички страни. Корум виждаше как редица след редица войните в медни маски вкарваха дребните си кончета във водата и плуваха към острова.

Гландит и денлидисите стояха на брега, без да вземат участие в сражението. Изглежда Гландит не желаеше да рискува живота на своите хора и изчакваше съдбата на замъка да се реши.

Вероломството на херцог Край даде нова храна за ненавистта на Корум. Когато вадагският принц видя как Гландит използва суеверните варвари и ги изпраща на смърт, за да постигне собствените си користни цели, той окончателно се убеди, че първоначалното му мнение за вожда на денлидисите е било вярно — този човек осквернява всичко, до което се докосне.

В това време защитниците на замъка гинеха един след друг. От сто и петдесет човека, петдесет бяха убити или тежко ранени, останалите живи се отбраняваха с голям труд.

Корум обикаляше стената, ободряваше хората, но те нямаха вече олово и почти бяха изчерпали запаса си от камъни и стрели. Скоро щеше да им се наложи да влязат в ръкопашен бой.

Нощта настъпи. В светлината на запалителните стрели се виждаше, че варварите атакуват от всички страни. Тараните блъскаха дървената порта, която трещеше все по-силно.

Корум заповяда да се запалят факли и събра всички, способни да държат оръжие, в двора. Те яхнаха конете и се разположиха в полукръг зад стрелците.

Портата рухна. Варварите нахлуха в двора, като крещяха радостно. Огънят хвърляше отблясъци по медните маски, от това те изглеждаха още по страшни и уродливи.

Стрелците успяха да отпуснат тетивите само веднъж, после се отстраниха и дадоха път на кавалерията начело с Корум.

Вадагският принц замахна с меча си и главата на първия нападател се отдели от раменете му. Кръвта бликна като фонтан към небето и угаси една от факлите.

Забравил за умората и раната си, Корум сечеше наляво и надясно, събаряше конниците от седлата, разцепваше шлемове и черепи, отсичаше крайници. Но под натиска на превъзхождащите ги сили защитниците на замъка отстъпваха все по-назад и по-назад, докато накрая се озоваха в голямата зала на двореца, близо до долната площадка на стълбището. Стрелците, разположени там, отново замятаха стрели срещу варварите, но изглежда вече нищо не можеше да повлияе върху изхода на битката. Рамо до рамо с Корум се сражаваха не повече от дванадесет човека. Още няколко минути и всички щяха да загинат.

По стълбището бързо се спусна Белдан. Отначало Корум реши, че са дошли подкрепления, но зад младежа видя само двама войни.

— Принц Корум!

Вадагският принц се отбраняваше едновременно от двама войни и не можа да отговори.

— Принц Корум! Къде е лейди Ралина?

Корум намери нови сили у себе си. Удари с меча си по медната маска, уби единия от нападателите, после се повдигна на стремената, отблъсна се и скочи от коня върху стълбището.

— Какво се е случило? В опасност ли е Ралина?

— Не зная, принце. Няма я никъде. Страхувам се, че…

Корум се втурна нагоре по стълбището, като прескачаше по няколко стъпала.

Шумът от битката някак странно се измени. Варварите крещяха изплашено. Корум се спря и погледна надолу.

Конниците с медните маски бяха обхванати от паника. Хвърляха оръжието си, блъскаха се, отстъпиха от залата в двора, а после бягаха през портала.

Корум не разбираше какво става, но нямаше време да се задържа.

Като се задъхваше, той дотърча до апартаментите си и блъсна вратите.

— Ралина! Ралина!

Никакъв отговор.

Навсякъде се търкаляха трупове на защитници и варвари, проникнали през зле охраняваните прозорци. Нима Ралина бе пленена? Неочаквано той чу от балкона на нейната стая някакви странни звуци.

Протяжно пеене… През целия си живот Корум не бе чувал подобно пеене. Той внимателно тръгна напред.

Ралина стоеше на балкона и пееше. Дрехите й плющяха на вятъра като разноцветни платна. Очите й с невиждащ поглед бяха насочени в далечината, звуците в гърлото й преливаха и вибрираха.

Изглежда Ралина бе изпаднала в транс. Корум стоеше неподвижно и я наблюдаваше. Тя пееше на непознат език, най-вероятно — старомабденски. Тръпки пробягаха по тялото на вадагския принц.

Внезапно Ралина млъкна, обърна се и влезе в стаята. Изобщо не видя любимия си, който стоеше до нея.

Корум се вгледа в тъмнината. В морето блестеше призрачно зелено сияние, пълните с ужас викове на варварите се разнасяха далеч над водата.

Корум остана няколко секунди на балкона и също влезе в стаята. Ралина седеше като статуя в креслото до масата и не отвърна нищо, когато принцът се обърна към нея. Корум не желаеше да й причини вреда с някаква невнимателна постъпка и реши да се качи на покрива на двореца. Надяваше се, че докато се върне, Ралина ще е излязла от транса.

Когато се показа на крепостната стена, вадагският принц видя Белдан, който гледаше надолу с отворена уста и облещени очи.

Голям кораб заобикаляше острова откъм север. Излъчваше призрачна зелена светлина и бързо се приближаваше към замъка, въпреки че над морето цареше безветрие. Варварите — кой пеш, кой на кон — се блъскаха във водата, която покриваше насипа. Гландит крещеше от брега, ругаеше войните от конните племена и им заповядваше да се върнат и да превземат замъка.

На кораба горяха множество разноцветни светлини. Създаваше се впечатлението, че мачтите и корпусът му са окичени със скъпоценни камъни. Корум разбра защо варварите са обезумели, когато видя строения на палубата екипаж. Гниеща плът висеше на парцали от лицата и телата им.

Корабът бе управляван от трупове.

— Какво е това, Белдан? — прошепна той. — Илюзия?

— Не мисля, принц Корум — хрипкаво отвърна младежът.

— Какво тогава?

— Старият кораб на маркграфа, призован от морското дъно с помощта на заклинания. Екипажът му е получил нещо като живот. Виж — той посочи стоящия на капитанския мостик скелет, облечен в същите доспехи, както и Корум. Очните кухини на скелета святкаха със същата призрачно зелена светлина, както и целия кораб. — Това е нашият маркграф. Завърнал се е, за да спаси замъка.

Корум потисна у себе си чувството на отвращение и не отмести поглед.

— Интересно, за какво друго се е върнал маркграфът? — промърмори той.