Сканиране
Silverkata(2022)
Корекция и форматиране
Epsilon(2022)

Издание:

Автор: Майкъл Муркок

Заглавие: Повелителите на мечовете

Преводач: Николай Петров

Година на превод: 1993 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Феникс“

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Редактор: Албена Кръстева

Художник: Димитър Христозов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16842


Встъпление

В ония времена имаше океани от светлина, градове в небето и чудни бронзови птици. Червени животни, по-високи от замък, ревяха страшно. В черните реки плуваха изумрудени риби. Това бяха времена на богове, слезли на земята, великани, блуждаещи по водата, време на зли таласъми и безгрижни духове, които можеха да бъдат повикани с помощта на заклинания и си отиваха едва, след като им се принесеше страшна, кървава жертва; времена на магия, вълшебства, изменяща се природа, безумни парадокси; сбъднали се сънища, кошмари, превърнали се в реалност.

Време, богато на събития, мрачно време. Време на Повелителите на Мечовете. Време, когато угасваше цивилизацията на двете древни враждуващи племена — вадагите и надрагите. Време, когато се появи Човекът, роб на страха, без да знае, че се бои от самия себе си. И това беше толкова смешно, колкото и много други неща, свързани с Човека, който в онези дни наричаше своята раса „Мабдени“.

Мабдените живееха кратко и бързо се размножаваха. В течение на два-три века те заселиха западния континент, където за първи път се бяха появили, но от суеверие не изпращаха своите кораби към вадагите и надрагите още няколко столетия. След като видяха, че никой не им обръща внимание, мабдените добиха смелост. Те чувстваха завист към древните раси и се гневяха със страшен гняв.

Вадагите и надрагите не подозираха нищо. Повече от милион години те живееха на планетата, на която, както им се струваше, най-после се бе възцарил мир. Те знаеха за съществуването на мабдените, но смятаха, че това е нов вид животни. По традиция те продължаваха да се ненавиждат помежду си, занимаваха се с изучаване на абстракции, създаваха прекрасни произведения на изкуството, прекарваха дълги часове в размишления. Разумни, мъдри, постигнали вътрешен покой, древните раси не можеха да повярват, че в света назряват промени. И затова, както винаги става, не забелязваха зловещите им признаци.

Отколешните врагове не споделяха помежду си знания, макар че последната битка между тях бе отшумяла преди много векове.

Вадагите живееха на отделни семейства в замъци, разхвърляни по целия континент, който наричаха Бро-ан-Вадаг. Тези семейства рядко общуваха помежду си, тъй като вадагите отдавна бяха загубили интерес към пътешествията. Надрагите живееха в градове на островите в океана северозападно от Бро-ан-Вадаг. Те също не обичаха да общуват и рядко се срещаха дори с близките си.

Появилите се Хора се плодяха, размножаваха, разселваха по цялата земя. Подобно на чума те изтребваха онези представители на древните раси, които попаднеха на пътя им. Човекът носеше със себе си не само смърт, но и страх. Той преднамерено превръщаше стария свят в руини, засипваше го с отломки от кости. Без самият да си дава сметка, той извърши толкова беди, че от него се ужасиха дори и Великите Древни Богове.

Те също познаха страха.

А Човекът, роб на страха, нахален в своето невежество, продължаваше да твори прогреса, макар че се спъваше на всяка крачка. Не знаеше какви страшни промени предизвиква на земята, в стремежа си да удовлетвори своите нищожни потребности. Освен това Човекът притежаваше само няколко сетива и не знаеше нищо за множествеността на Вселената, докато в същото време вадагите и надрагите можеха да пътешестват в други светове, съществуващи редом със Земята, които те наричаха Петте измерения.

Изглеждаше несправедливо мъдреците да загинат от ръцете на невежите мабдени, които малко се отличаваха се от животните. Те приличаха на вампири, пируващи над парализираното тяло на поета, който ги гледа с изумен поглед, докато губи живота си, кръвопийците не могат да разберат какво става с него.

— Ако оценяваха това, което откраднаха, ако разбираха това, което унищожиха — казва един стар вадаг в разказа „Последното Есенно Цветче“, — аз бих бил утешен.

Несправедливостта беше налице.

Създавайки Човека, Вселената предаде древните раси.

Впрочем, това бе вечната и неизбежна справедливост. Живото същество може да възприеме и да обича Вселената, но Вселената не може да възприеме и да обича живото същество. Тя не прави разлика между разнообразните форми на живот. Всички са равни. Вселената, въоръжена с материята и властта на съзиданието, създава. Тя не е способна да управлява тези, които създава, и тези, които е създала не са способни да управляват Вселената (макар мнозина да се самозалъгват, мислейки иначе). Този, който проклина Вселената, крещи в глухите й уши. Този, който се бори срещу нея, се опитва да съкруши несъкрушимото. Този, който размахва юмруци, заплашва слепите звезди.

Но това не означава, че във Вселената не са останали създания, които се борят за справедливост и се опитват да превъзмогнат невъзможното.

Такива създания ще има винаги и сред тях ще се намерят немалко мъдреци, които не искат да повярват в безразличието на Вселената.

Принц Корум Джайлин Ирси принадлежеше към тях. Той беше един от последните, а може би и последният вадаг. Наричаха го „Принцът в Алената Мантия“.

В тази хроника се разказва за него.