Брад Мелцър
Десетият съдия (1)

Глава първа

Бен Адисън се потеше. Като прасе.

А не трябваше да бъде така.

През последните три часа той бе изчел днешните броеве на „Уошингтън Поуст“, „Ню Йорк Таймс“, „Лоу Уийк“ и „Литъл Таймс“. Миналата нощ, преди да си легне беше наизустил всички големи дела на Върховния съд от предишната сесия. Освен това бе направил списък на всички становища на Върховния съд, написани от съдия Мейсън Холис, и за всеки случай бе препрочел биографията му. Бен беше убеден, че ще е подготвен за всяка една тема на разговор, която съдия Холис може да повдигне. В куфарчето си бе сложил два бележника, четири химикалки, два молива, джобен юридически речник, джобен тълковен речник и — тъй като бе чувал, че сътрудниците работят без обедна почивка — сандвич с пуйка. Дума да не става, Бен Адисън беше готов.

Но въпреки това се потеше. Като прасе.

Докато стоеше пред Върховния съд половин час преди началото на първия си работен ден, Бен се любуваше на блестящите бели колони на най-висшия съд в страната. Ето това е, помисли си той и пое дълбоко въздух, най-накрая е тук. Прокара длан през наскоро подстриганата си кестенява коса и започна да изкачва гладките мраморни стъпала. Преброи ги, в случай че съдия Холис полюбопитства за броя им. Четирийсет и четири, каза си наум и складира информацията на отделно картонче в мозъка си.

Бен отвори тежките бронзови врати и влезе в сградата. Пазачът, който седеше до скенер за метални предмети, се обади:

— Мога ли да ви помогна?

— Казвам се Бен Адисън. Аз съм от сътрудниците.

Той намери името на Бен в папката си.

— Ориентирането започва чак след половин час.

— Обичам да идвам по-рано — усмихна се Бен.

— Да бе — завъртя очи пазачът. — Пресичаш залата и после наляво. Първата врата от дясната страна.

Чисто бялата Голяма зала, от двете страни, на която бяха разположени мраморни бюстове на бившите председатели на Върховния съд, бе толкова впечатляваща, колкото си я спомняше Бен. Лукава усмивка се появи на лицето му, докато минаваше покрай статуите.

— Здрасти, Върховен съд — прошепна той и си отговори сам: — Здрасти, Бен.

Бен отвори голямата дървена врата, като очакваше да види празна стая. Вместо това видя още осем сътрудници.

— Натегачи — измърмори той под носа си, докато сядаше на единствения свободен стол.

Огледа новите си колеги колкото се може по-незабелязано. Разпозна трима от тях. Най-вдясно бе седнал добре облечен мъж с очила с модни рамки, който преди бе редактор в „Станфорд Лоу Ривю“ От лявата му страна седеше висока чернокожа жена, бивша главна редакторка на „Харвард Лоу Ривю“. Бен ги познаваше и двамата от една национална конференция на „Лоу Ривю“ в Йейл. Доколкото си спомняше, онзи от „Станфорд“ преди беше репортер в „Лос Анджелис Таймс“, а жената бе работила като експерт по Старите майстори за „Сотби“. Анджела се казваше Анджела П-нещо си. А до Бен седеше Джоуел Уестман, колега от юридическия факултет в Йейл. Джоуел беше политолог и преди да започне да следва право бе писал речи за Белия дом. Хубави характеристики, помисли си Бен. Като се мъчеше да изглежда спокоен, той се усмихна и дружелюбно кимна на тримата сътрудници. Един по един те му отвърнаха.

Бен нервно потропваше с крак по дебелия килим. Не се притеснявай, каза си. Всичко ще е наред. Толкова си умен, колкото и всички останали. Да, ама пътувал ли си колкото тях? Толкова добре ли си подкован? Не беше там работата. Не забравяй за късметлийските гащи, успокои се той. Беше си купил вече разръфания чифт червени боксерки, когато бе първокурсник в Колумбия. Обуваше ги на първия ден от всеки семестър, на всяка сесия, на всяка важна среща. По време на дипломирането, ако имаше три изпита в три последователни дни, изобщо не ги сваляше. Носи ги три години в Йейл и беше с тях на всяко едно интервю, когато се кандидатира за сътрудник. Днес е денят, каза си той, в който късметлийските гащи влизат в свещените зали на Върховния съд.

Най-накрая мъж на средна възраст в сив костюм на тясно райе влезе в стаята с тесте кафяви пликове в ръка. Качи се на подиума и преброи присъстващите.

— Аз съм Рийд Хюз — каза той, като хвана здраво ръбовете на катедрата. — От името на отдел „Сътрудници“ искам официално да ви поздравя с добре дошли във върховния съд на Съединените щати. С риск да повторя информация, с която вече сте запознати, мисля, че ще е подходящо да ви кажа нещо за това каква ще е следващата ви година тук в съда.

Секунди по-късно четирима сътрудници извадиха бележници и химикалки.

Жалка работа, помисли си Бен, като едва се сдържаше да не извади собствения си бележник.

— Както знаете, всеки съдия има право на двама сътрудници, които да му помагат в изготвянето на решения — започна Хюз. — Днес вие ще се присъедините към останалите девет ваши колеги, които започнаха преди един месец, на първи юли. Съзнавам, че всички сте работили изключително сериозно, за да сте тук днес. През по-голямата част от живота си сте участвали в неспирната надпревара за успех. Нека ви кажа нещо и се надявам да ми повярвате. Надпреварата свърши. Спечелихте. Вие сте правни сътрудници във Върховния съд на Съединените щати.

— Това записа ли си го? — прошепна Бен на Джоуел. — Ние сме сътрудниците.

Джоуел стрелна Бен с поглед.

— Никой не обича многознайковци, Адисън.

— Вие представлявате най-добрата и умна част от правното общество — продължи Хюз. — След като прегледаха хиляди молби от най-добрите правни учебни заведения в страната, съдиите на този съд избраха вас. Какво означава това? Означава, че животът ви ще се промени изцяло. Ще се надпреварват да ви канят навсякъде, ловци на специалисти ще ви водят на скъпи вечери и потенциални работодатели ще направят всичко по силите си, за да ви наемат. Вие сте членове на най-елитното братство в страната. Сегашният министър на външните работи е бивш сътрудник във Върховния съд. Както и министърът на отбраната. Трима от нашите девет съдии също са бивши сътрудници, което означава, че някой в тази стая има доста добри шансове да стане съдия във Върховния съд. От сега нататък вие ще сте най-търсената собственост. Вие сте „Борд Уолк“ и „Парк Плейс“. А това означава, че имате власт.

Облегнат на стола си. Бен Адисън вече не се потеше.

Хюз огледа смаяната си аудитория.

— Защо ви казвам всичко това? Не за да впечатлявате приятелите си. И определено не за да ви повдигам акциите. Занимавам се със сътрудници от години и знам, че нито един от вас няма проблем със самочувствието. Целта ми е да ви подготвя за отговорността, която скоро ще поемете.

Това е важна професия — може би най-важната, която ще имате. Вече над двеста години Върховният съд е решавал най-големите полемики в страната ни. Конгресът може да одобри един закон и президентът може да го подпише, но последната дума има Върховният съд. И от днес нататък тази дума е и ваша. Заедно със съдиите, вие ще съставяте решения, които ще променят съдби. Постоянно ще търсят мнението ви и ще прилагат на практика идеите ви. В много случаи съдиите изцяло ще разчитат на вашия анализ. Ще основават становищата си на вашите проучвания. Това означава, че вие влияете на това, което те виждат и знаят. В този съд има девет съдии. Но вашето влияние, силата, която държите в ръцете си, ви правят десетия съдия.

Бен бавно кимна. Беше хипнотизиран.

Хюз направи пауза и внимателно намести очилата си.

— Натоварени сте с огромна отговорност. Трябва да я упражнявате мъдро. С казаното досега зная, че ще погледнете изключително сериозно на това си задължение. Ако имате правилното отношение, нашата програма за сътрудници може да промени живота ви. Има ли въпроси?

Не се вдигна нито една ръка.

— Чудесно — каза Хюз. — Тогава можем да ви пратим по кабинетите ви — Докато раздаваше пликовете, той обясни: — Вземете този, на който е написано името ви и предавайте нататък останалите. Вътре са пропускът и паролата ви. С пропуска можете да влезете навсякъде в съда, а паролата ще ви даде достъп до компютъра ви. Секретарките ще ви покажат как да се включите. Има ли въпроси?

Отново нито една ръка.

— Добре — кимна Хюз. — Тогава можете да се качвате по кабинетите. Номерата са написани на пликовете.

Докато залата се изпразваше, Хюз повиши глас:

— Ако имате въпроси, обаждайте ми се без колебание.

Бен се отправи към кабинета си — единствения на втория етаж. Там се бе запознал с предишните сътрудници на съдия Холис по време на интервюто си миналата година. Прекоси обратно Голямата зала и се втурна към асансьора. Обслужваше го възрастна жена с боядисана в гарвановочерно коса. Облечена в униформа на съда, която беше твърде тясна за едрото й тяло, тя подреждаше пъзел на малка масичка до асансьора.

— Вторият етаж, моля — каза Бен. Когато жената не отговори, той добави: — Госпожо, опитвам се да се кача горе, бихте ли ми помогнали, ако обичате…

— Не вдигай врява — тя провлече глас с южняшки акцент, без да го поглежда. — Ей сега идвам.

След като намери мястото на парченцето, което държеше в ръка, най-накрая погледна към Бен.

— Хубаво, кажи сега кого търсиш?

— Сътрудник съм на съдия Холис. Казвам се Бен Адисън — представи се той и протегна ръка.

— Все ми е тая кой си, само ми кажи за кой етаж си — отвърна жената и пое към асансьора.

— Втори — каза сухо Бен.

Коридорът на втория етаж бе облицован с мрамор и застлан с килим в червено и златно, но Бен едва забеляза това. Беше твърде зает да търси номера на стаята, написан на плика му.

— Радвам се да ви видя, съдия Холис — мърмореше си той под носа. — Здравейте, съдия Холис, радвам се да ви видя. Как върви, съдия Холис? Хубава тога, съдия Холис — страшно ви стои. Мога ли пак да ви целуна задника, съдия Холис?

Най-накрая видя стая 2143. Пред махагоновите врати със сложни инкрустации Бен избърса длан в панталоните си, сграбчи месинговата топка, отвори вратата и влезе.

— Предполагам, че ти си Бен. — Една около трийсетгодишна жена надникна иззад вестника, който четеше. — Съжалявам, че си прахосал хубавия костюм заради мен.

Обута в къси панталонки в защитен цвят и горскозелена тениска, жената хвърли настрани вестника и се приближи към Бен с протегната ръка.

— Приятно ми е. Аз съм Лиза, колежката ти за тази година. Надявам се да не се намразим, защото доста време ще сме заедно.

— Съдията…

— Дай да ти покажа кабинета — прекъсна го Лиза и го дръпна в стаята. — Това е само приемната. Днес Нанси я няма, но обикновено седи тук. Тя е секретарката на Холис.

Лиза беше дребна и атлетична, набита, но елегантна. Неголемият й нос бе в хармония с тънките устни и сините й очи. Тя отвори вратата към една по-малка стая.

— Това е нашият кабинет. Доста е смачкан, нали?

— Невероятно — каза Бен, застанал на прага. Кабинетът никак не бе просторен и мебелите бяха малко, но изпипаната облицовка от тъмно дърво, която покриваше стените, придаваше на помещението старинен вид. От дясната страна имаше вградени лавици, на които бе разположена библиотеката на сътрудниците. Както беше натъпкана с томове дела, монографии и юридически списания, на Бен стаята му заприлича на библиотеките, които милионерите имаха в евтините филми.

На стената срещу вратата висеше единствената украса в стаята — снимка на сегашните съдии. Официалната снимка се правеше при назначаването на нов съдия и то винаги по един и същ начин — петима седнали съдии и четирима прави. Председателят на Върховния съд седеше в средата, а останалите бяха наредени по старшинството си в съда. Най-старият съдия беше най-вляво, най-новият — най-вдясно. Въпреки че снимката бе отпреди шест месеца, еднаквите черни тоги на съдиите и стоическите им погледи правеха сегашния портрет почти неразличим от многото, снимани през изминалите години.

Върху килима в синьо и златисто едно срещу друго бяха разположени две антични дървени бюра, два компютъра, цяла стена кантонерки, машина за унищожаване на хартия и елегантно, но износено червено канапе. И двете бюра бяха затрупани с купища документи.

— Доколкото разбирам, бюрата са от ранния колониален период — обясни Лиза. — Може да са ги използвали някои от старите съдии. Или пък са имитации, извадени от нечий гараж. Какво ли разбирам и аз от антики, по дяволите?

Като я последва в малкия, но елегантен кабинет, Бен забеляза, че Лиза е боса.

— Да разбирам ли, че съдията днес няма да идва? — бутна той част от документите и сложи куфарчето си на едно от бюрата.

— Няма. Съжалявам, трябваше снощи да ти се обадя. Повечето от съдиите изчезват през лятото. Холис ще се върне чак следващия месец, затова дай го по-свободно. — Лиза се облегна на бюрото на Бен. — Е, какво мислиш?

Бен огледа стаята.

— Канапето изглежда свястно.

— В най-добрия случай е средна хубост. Но е по-удобно от ония стари столове. — Лиза се приближи към една от сивите метални кантонерки и заяви: — Но тук е най-хубавата част от кабинета. Ела да видиш.

Бен дръпна кантонерката от стената и видя осемнайсет подписа, направени с черен маркер.

— Това старите сътрудници на Холис ли са? — попита той, докато четеше имената, които покриваха половината от гърба на кантонерката.

— Не, оригиналните мускетари — отвърна Лиза. — Разбира се, че са старите сътрудници.

— Кога ще се разпишем?

— Кога, ако не сега? — вдигна рамене Лиза и извади черен маркер от задния си джоб.

— Не бързаме ли? — засмя се Бен.

— Ти се благодари, че те изчаках. — Със замах Лиза написа името си на гърба на кантонерката. Бен се подписа точно под нея и я бутнаха отново до стената.

— Значи си започнала през юли? — подхвърли той.

— Да. Искаше ми се да попътувам повече.

— И аз това правих — каза Бен. — Преди два дни се върнах от Европа.

— Браво на тебе — Лиза се тръшна на канапето. — Давай да ти чуя статистическите данни — откъде си, къде си учил, хобита, стремежи, всичките пикантни подробности.

— Размерите да ти ги казвам ли или само номера на обувките?

— Размерите ги виждам — върна му го Лиза. — Малки стъпала, средно големи длани, среден ръст, голямо самочувствие.

Бен се засмя.

— А всички ми казваха, че колегата ми ще е цупорко — каза той, докато си сваляше сакото. Бен имаше овално лице и не много впечатляваща челюст, но въпреки това минаваше за хубавец, с пронизващи тъмнозелени очи и светлокестенява коса, която се разпиляваше по челото му. Навивайки ръкавите си, заговори: — Аз съм от Нютън, Масачузетс, следвах в Колумбийския и специализирах в Йейл. Миналата година бях сътрудник на съдия Стенли в съдебния район на окръг Колумбия, а в бъдеще искам да стана прокурор.

— Скучно-о-о-о-о-о-о-о! — провлече Лиза, отпусната на канапето. — Я направо дай да ти прочета автобиографията. Кажи ми за себе си. Какво обичаш, какво не обичаш, любими храни, секс скандали, какви са ти родителите. Такива работи.

— Винаги ли си толкова любопитна? — попита Бен, докато присядаше на ъгъла на бюрото.

— Ей, следващите дванайсет месеца ще живеем в тази стая. Най-добре е да започнем отнякъде. Ще ми отговориш ли или не?

— Майка ми работи за една компютърна компания в Бостън. Тя е от ония агресивни и властни майки с богат жизнен опит, които са израснали в Бруклин. Баща ми води постоянна либерална рубрика в „Бостън Глоуб“. И двамата са следвали в университета в Мичиган и се срещнали на лекция по социология. Запознали се с караница. Баща ми щурнал, като чул майка да казва, че нивото на заплатата има пряка връзка с интелекта.

— А така! Полемика! — одобри Лиза и седна в канапето.

— Много добре се разбират, но вкъщи не говорим за политика.

— А ти политически как си?

— Предполагам някъде между умерен и либерален — каза Бен, рисувайки въображаема линия с ръце. — Аз съм продукт от брака на двама фанатици.

— Приятелки?

— Не, мисля, че татко движи само с мама.

— Много смешно.

— Живея с тримата ми най-добри приятели от гимназията.

— Бил ли си влюбен?

— Казвали ли са ти, че си досадна?

— Отговори ми — настоя Лиза.

— Само веднъж, макар да не съм сигурен, че мога да го нарека любов. След като се дипломирах, направих двумесечно околосветско пътешествие — Европа и Азия, Банкок и Бали, Испания и Швейцария, каквото можех да видя.

— Разбирам, че обичаш да пътуваш.

— Много. Както и да е, в Испания срещнах тази жена, казваше се Джаклин Амброзио.

— Колко екзотично. Испанка ли беше?

— Не. Маркетингов консултант от Роуд Айланд. Започваше пътуването си от Испания, а за мен това беше последната спирка. Срещнахме се в Саламанка, за края на седмицата отидохме на онзи красив малък остров Майорка и пет дни след като се запознахме, се разделихме.

— Моля ти се, разбиваш ми сърцето — простена Лиза. — Чакай да се сетя, загубил си й адреса, не си могъл да я откриеш повече и до ден-днешен сърцето те боли за нея.

— Всъщност в последния ден тя ми каза, че е омъжена и че много се е забавлявала, докато е вкусвала отново от живота на необвързаните. На следващия ден пристигаше съпругът й.

За момент Лиза замълча, след това попита:

— Ти майтапиш ли ме?

— Ни най-малко.

— Не носеше ли халка?

— Не и докато бяхме заедно.

— Тогава историята си я бива. Но определено не е било любов.

— Не съм казвал, че е — усмихна се Бен. — А ти? Какво ще ми разкажеш? Само пикантериите.

Лиза вдигна крака на червеното канапе.

— Аз съм от Лос Анджелис и го мразя тоя град. Мисля, че това е тоалетната на голямата Западна чакалня. Следвах и специализирах в Станфорд, защото обичам да съм близо до семейството ми.

— Скучно-о-о-о-о-о-о-о! — пропя Бен.

— Не се вълнувай толкова. Татко е от Ел Ей, майка ми е от Мемфис. Срещнали са се, кълна се, че не лъжа, на събиране за Елвис Пресли в Лас Вегас. Колекционират всичко за Елвис — чинии, хавлии, пръстени за салфетки, дори имаме Елвис кутийка за бонбони „Пез“.

— „Пез“ имат кутийки с Елвис?

— Някакъв смахнат колекционер от Алабама сложил бакенбарди на една кутийка с Фред Флинтстоун, понамалил носа и нарисувал слънчевите очила. Нашите луднаха и броиха за нея двеста долара. Не ме питай, абсолютни откачалки са и двамата.

— Да не би второто ти име да е…

— Точно така. Лиза Мари Шулман.

— Фантастично — Бен беше впечатлен. — Винаги съм искал да бележа децата си с някакво наистина смешно име. Като Тор или Айра.

— Горещо ти го препоръчвам. Тормозът в детските години допринася много за самочувствието.

— Чакай да те питам — каза Бен. — Навиваш ли спагетите?

Лиза объркано повдигна вежда.

— Мисля, че на този свят има два вида хора — обясни Бен. — Едните навиват спагетите на вилицата, за да си направят хубави хапки, а другите ги всмукват и се оливат с тях. Ти от кои си?

— От оливащите се — усмихна се Лиза. — А като бях малка, не ядях нищо бяло, затова мама трябваше да ми боядисва млякото и яйцата с оцветители за храна.

— Какво? — попита Бен през смях.

— Сериозно ти говоря. Мразех белия цвят, затова тя ми правеше лилаво мляко и червени яйца. Много гот беше.

— Рязала си косите на Барбитата, нали?

— Още щом ги извадех от кутията — заяви гордо Лиза. — Малките кучки направо си го просеха.

— Сега ми е ясно — засмя се Бен. — С теб ще се разберем страхотно.

 

 

След десетминутно пътуване с метрото до Дюпон Съркъл Бен се изкачи на улицата с един от многобройните гигантски ескалатори и пое към дома си. На една пресечка от метрото забеляза Джоуи Здравеняка, най-гневния бездомник в квартала.

— Ей, Джоуи — подвикна Бен.

— Да ти го начукам — сопна се Джоуи. — Ухапи ме.

— Ето ти за вечеря — Бен му подаде сандвича с пуйка, който си беше взел за работа. — Имам късмет, първия ден там те хранят.

— Благодаря ти, мой човек — каза Джоуи и грабна сандвича. — Да пукнеш дано. Яж лайна.

— Дадено — отговори Бен. Минавайки покрай износените, но приятни за окото червеникавокафяви каменни блокове, които ограждаха почти всяка къща в този квартал, Бен се загледа в легиона от млади професионалисти, които се прибираха към къщи за вечеря по озеленените улици на Дюпон Съркъл. Когато стигна до своята пресечка, той пое дълбоко въздух, а заедно с него и аромата на домашно сготвено, който винаги се усещаше от сградата от червени тухли на ъгъла. Къщата на Бен беше тясна и безинтересна, от червеникавокафяв пясъчник с избелял бежов навес и американско знаме с четирийсет и осем звезди. Въпреки че беше август, на входната врата все още се мъдреше украсата от празника на Вси светии. Приятелят на Бен, Оубър, я бе направил, гордееше се с нея и отказваше да я свали с обяснението, че трябва да я използват още една година. Когато най-накрая Бен влезе. Оубър и Нейтън готвеха вечеря.

— Как беше? — попита Оубър. — Осъди ли някого?

— Беше жестоко — каза Бен. Остави куфарчето до килера и развърза вратовръзката си. — Съдията няма да го има следващите две седмици, затова аз и колегата работихме по встъпителните процедури.

— Какъв е колегата? — Оубър пусна спагетите във врящата вода.

— Жена.

— Как изглежда? Готина ли е?

— Доста е сладка — каза Бен. — Енергична, пряма. Не го увърта. Има хубави очи, доста къса коса…

— Лесбийка — отсъди Оубър. — Две мнения няма.

— Какво ти става? — попита го Нейтън, докато Бен клатеше глава.

— Къса коса, пряма — ухили се Оубър. — И не мислиш, че е лесбийка?

— Предложи да ми оправи колата днес — добави Бен.

— Видя ли — каза Оубър, сочейки към Бен — Едва го е срещнала и се хваща за инструментите.

Без да му обръща внимание Бен отвори хладилника.

— Какво готвите, момчета?

— Анита Брайънт^[1] вари спагетите, а аз бъркам моя вонлив чеснов сос — отвърна Нейтън. Широките му рамене не помръднаха, докато преместваше голямата тенджера със спагети на задното колело на печката. Нейтън винаги ходеше безупречно изправен като военен и все още беше с вратовръзка, въпреки че се бе прибрал преди половин час. — Сипи още спагети — в шкафа има само двайсет кутии. — Той внимателно премести тигана със соса на предното колело. — Кажи ни сега как беше? Какво прави цял ден?

— Докато съдът официално не започне работа, през повечето време пишем резюмета на молбите за разглеждане — започна Бен. Огледа се, за да се увери, че приятелите му се интересуват от обяснението и продължи: — Всеки ден съдът е залят от молби, които чакат одобрение за разглеждане. Когато четирима съдии дадат одобрение, това означава, че делото ще се гледа. За да пестим време, четем молбите, привеждаме ги в стандартен кратък вид и препоръчваме дали съдията трябва да даде одобрение или не.

— Значи от това как ще напишете резюмето може да зависи дали съдът ще реши да разгледа случая — разсъди Нейтън.

— Може да се каже, но мисля, че преувеличаваш властта ни. — Бен потопи пръст в соса, за да го опита. — Резюмето се разглежда и от всички останали кабинети, така че сме под контрол. Например, постъпва важно дело, което наистина би могло да ограничи правата за аборт. Ако преинача резюмето и препоръчам на съдия Холис да не одобри разглеждането, всички консервативни съдии ще ревнат срещу него и аз ще заприличам на глупак.

— Но на някой по-незначителен случай никой няма да обърне внимание, особено ако само вие четете оригиналната молба — каза Нейтън.

— Не зная — поклати глава Бен и се облегна на кухненския плот. — Мисля, че тази вечер е на показ наполеоновата ти страна. Това е Върховният съд, а в него съществува жесток морален кодекс.

— Все още не мога да повярвам, че си сътрудник във Върховния съд — обади се Оубър, докато белеше чесън над мивката. — Шибаният Върховен съд! Аз вдигам телефони, а ти висиш във Върховния съд.

— Значи не са те повишили — заключи Бен.

— Направо ме прецакаха — отговори тихо Оубър. С двете трапчинки на бледите си бузи и със светлите лунички по носа, Оубър беше единственият от четиримата, който все още имаше вид на колежанин. — Започнах работа в кабинета на сенатор Стивънс само защото ми обещаха да не вдигам телефони повече от няколко седмици. Това беше преди пет месеца.

— Постави ли им въпроса ребром? — попита Бен.

— Опитах всичко каквото ми каза — обясни Оубър. — Просто не мога да бъда толкова агресивен, колкото теб.

— Поне заплаши ли, че ще напуснеш?

— Намекнах.

— Намекнал си? — изгледа го Бен. — И те какво казаха?

— Че съжаляват, че ме задържали на този пост, но събирали сили за изборите тази година. Освен това имало поне сто човека, които щели да приемат тази работа, без да им мигне окото. Смятам да уринирам на бюрото на шефа на кадровия отдел.

— Чудесна идея — намеси се Нейтън. — Уринирането е солидна реакция за двайсет и осем годишен човек. Винаги са ми казвали, че това е най-прекият път към повишението.

— Трябва да си по-настойчив — каза Бен. — Да ги накараш да мислят, че ако ги напуснеш, ще настъпи краят на света.

— И как да го направя?

— Трябва да им се покажеш в пълен блясък — обясни Бен. Забелязвайки бялата риза на Оубър, той добави: — И да се обличаш по подходящ начин. И преди съм ти казвал, не я носи тази риза. С тия лунички и русата коса си тотално хлапе.

— Тогава какво трябва да…

— Ето — Бен си свали сакото и го подаде на Оубър. Когато той го сложи, Бен продължи: — Много добре ти стои. Искам да носиш моя костюм и вратовръзка. Това е костюм за правене на добро впечатление. Утре сутринта, като отидеш на работа, пак ще ги попиташ.

— Не мога пак да ги питам — поклати глава Оубър.

— Напиши им писмо тогава — предложи Нейтън. — Така няма да има нужда да се срещаш с тях.

— Точно така — одобри Бен. — Ако искаш, ще ти помогна да го напишеш. Между нас казано, ще имаш нова работа за нула време.

— Не знам — каза Оубър. Свали сакото и го върна на Бен. — Май трябва да забравим за това.

— Не се панирай — успокои го Бен. — Всичко ще се оправи.

— Защо не разкажеш на Бен историята с търкането? — Нейтън се опита да смени темата.

— Олеле, щях да забравя! Ей сега се връщам! — Оубър изскочи от кухнята и се втурна нагоре по стълбите.

— Наистина трябва да му помогнем — каза Бен.

— Знам — отговори Нейтън. — Чакай само да ти разкаже, ще му се оправи настроението.

— Да позная ли? Има ли нещо общо с лотарията?

— Ф. Т. Барнъм^[2] щеше да си го обича като син.

— Как може така да се вживява?

— Не виждам защо се чудиш толкова — каза Нейтън. — Шест седмици беше в Европа. Наистина ли очакваше светът да се е променил, докато те е нямало? Някои неща са вечни.

— Защо се забави? — попита Бен, когато Оубър се върна.

— Сега ще видиш — започна Оубър с ръце зад гърба. — Значи връщам се аз скофтен от работа. Изведнъж виждам нов плакат на витрината на бакалията на Пол — „ИМАМЕ ЛОТАРИЯ!“.

— Граматиката е всичко за Пол — прекъсна го Нейтън.

Необезпокоен, Оубър продължи:

— Първо си купих талонче с изтъркване. Търкам, печеля долар и купувам друг билет. Печеля два долара! — Гласът му се извиси. — Сега вече знам, че не мога да загубя. Купувам още два билета, с единия не печеля нищо, а с другия — още един долар.

— Нормалните хора спират дотук — отново се намеси Нейтън.

— И купувам последния билет! — продължи Оубър. — Изтърквам го и печеля три долара, с които купувам „Сникърс“ за всички! — иззад гърба си той хвърли шоколадчетата на Бен и Нейтън.

— Невероятно — каза Нейтън, докато махаше опаковката. — Не разбираш ли, че си скочил през всеки обръч, който тотализаторът ти е заложил?

— И какво от това? — попита Оубър и отхапа голямо парче. — От месеци не съм ял „Сникърс“. Реших, че това ще е подходящ начин да отпразнуваме първия работен ден на Бен.

 

 

След половин час тримата приятели седяха около кухненската маса.

— Милички, прибрах се! — обяви Ерик, отваряйки с ритник входната врата.

— Как можа да избере най-неподходящия момент! — Нейтън остави вилицата си, а Бен и Оубър се запътиха към дневната.

— Добрият син се завърна! — извика Ерик веднага, щом видя Бен.

— Време беше — коза Бен. — Мислех, че си забегнел.

С наполовина изяден сандвич в ръка Ерик прегърна приятеля си. С неизгладената си риза и измачканите панталони в защитен цвят, той беше най-мърлявият от всичките. Гъстата му черна коса никога не беше сресана, а лицето му рядко бе обръснато. Рехавата му брада се компенсираше от рунтавите черни вежди. Само няколко милиметра ги деляха от сключване и заради това Ерик изглеждаше постоянно намръщен.

— Извинявай — въздъхна Ерик. — Тази седмица всяка нощ се боря с крайни срокове.

— Всяка нощ? — объркано попита Бен. — За месечно издание?

— Не знае за работата ти — Нейтън влезе в дневната. — Забрави ли? Нямаше го шест седмици.

— Вече не си в списание „Уошингтън“? — попита Бен.

— Не, сър — каза Ерик и гордо зачеса глава. — Точно, когато бях сигурен, че ще прекарам останалата част от журналистическата си кариера в писане на репортажи за местни изложби на антики и за най-добрите нови ресторанти, ми се обаждат от „Уошингтън Хералд“. Имали свободно място в политическия отдел. Започнах преди две седмици.

— Значи работиш за десницата? — попита Бен.

— Е, може това да е вторият вестник в града, но има тираж 80’000 — всичките мои.

— Фантастично — Бен тупна приятеля си по гърба.

— А между другото — обърна се Ерик към Оубър, — познай какво ще сложат на забавната страница.

— Не си играй с мен… ребус? — Оубър сграбчи Ерик за яката.

— РЕБУС! — изкрещя Ерик. — От следващия месец!

— РЕБУС! — повтори Оубър.

— РЕ-БУС! РЕ-БУС! РЕ-БУС! — започнаха да скандират и двамата.

— Забавления за невежи. — Нейтън прегърна Бен през раменете.

— Трябва да призная, че всичко това ми липсваше — отбеляза Бен.

— Свършили ли са глупаците в Европа? — попита Нейтън.

— Много смешно. — Бен обърна гръб на вманиачените си на тема ребус приятели. — Ей, близнаците чудо, няма ли да си довършите вечерята?

— Не мога — каза Ерик. След като отхапа отново от сандвича си, той добави: — Това ми е вечерята. Утрешният брой ме зове.

 

 

По-късно Нейтън влезе в стаята на Бен — най-добре обзаведената в къщата. Бен беше единственият от четиримата, за който имаше някакво значение дали нещата си пасват или не и в стаята му се разполагаха старинно бюро, легло с балдахин и библиотечка, всичките от дъбово дърво. Едно време и Нейтън мислеше да поработи над своята стая, но се отказа, когато разбра, че го прави само защото и Бен го е направил. Три черно-бели фотографии в професионални рамки висяха на стената над леглото на Бен — една на Вашингтонския монумент, една на Айфеловата кула и една на Статуята на свободата — и трите в строеж. Бен беше маниак на тема спомени. На етажерката му, между куп други неща, стояха и ключовете на първата му кола, тока за колан с неговото име, подарена от дядо му, когато беше на девет години, мрежичката за коса, която Оубър носеше, когато работеше в „Бъргър хевън“, отвратителната вратовръзка, която Нейтън бе сложил през първия си работен ден, пропускът за посетители, който му бяха дали, когато отиде на интервю при съдия Холис и любимият му предмет — малкото съдебно чукче, което съдия Стенли му беше дал на изпроводяк.

— Още ли не си си отговорил на писмата? — попита Нейтън, като забеляза купчината пликове, които Бен разглеждаше.

— Невероятно е колко боклуци може да получи човек за шест седмици — отговори Бен. — Имам три предложения от тотализатора, около 50 каталога, дузина реклами за абонамент за списания и спомняш ли си миналата година, когато Оубър гледаше „Мис Тийнейджър, САЩ“ и се обади да ни поръча молби за участие. Още съм им в списъка. Слушай: „Здравейте, Бен Адисън. Вие ли сте следващата Мис Тийнейджър, САЩ? Само журито знае със сигурност, но можете да кажете на целия свят за вашето участие, като си поръчате от нашите официални продукти «Мис Тийнейджър. САЩ»“. — Бен вдигна поглед от писмото и добави: — Ще взема да поръчам на Оубър един спортен сутиен. Сложат ли го в списъка, откачане няма.

— Идеята си я бива. — Нейтън седна на леглото на Бен.

— Разкажи ми какво друго става тук. — Бен захвърли писмото.

— Честно казано, всичко си е същото. Ерик почти не се свърта, защото все е на краен срок.

— Предполагам, че не е свършил работата?

— Не, четвъртият ни приятел е още девствен. И продължава да твърди, че било въпрос на избор — чакал да се ожени и т.н.

— Предполагам, че Оубър продължава да го майтапи — попита Бен, като знаеше отговора.

— Майтапи го от единайсети клас — вдигна рамене Нейтън. Приглади назад рижата си коса, която носеше късо подстригана, за да прикрие олисяващото си чело. Нейтън първи от четиримата започна да оплешивява и в негово присъствие плешивостта и прическите ставаха теми табу. Той беше изключително съревнователен, не обичаше да губи, а според него олисяващото му чело подкопаваше целия му външен вид и засенчваше всичко останало — от решителната му стойка до ъгловатата му челюст.

— А новата му работа в „Хералд“? Ерик изглежда много доволен.

— Шегуваш ли се? — каза Нейтън. — Пораснаха му крила, откакто започна. Мисли си, че е цар на света.

— Ревност ли долавям? — попита Бен.

— Изобщо няма такова нещо — отрече Нейтън. — Две години му трябваха да завърши специализацията по журналистика — щастлив съм, че пише за нещо друго, освен за местните разпродажби. Просто би ми се искало по-често да си е вкъщи.

— Я не ме занасяй — подразни го Бен. — Въобще не ти пука дали е тук, или не. Просто не ти харесва, че напредва повече от тебе.

— Първо на първо, не напредва повече. Второ на второ, нямам нищо против да се справя добре, просто бих искал да не се надува толкова.

— И ревността надига грозната си глава.

— Знаеш какво искам да кажа — оправда се Нейтън. — Захване ли се Ерик с нещо, потъва целия в него. Същото беше в гимназията или когато започна да пише за онова литературно списание, или когато се хвана в „Уошингтън Лайф“. Знам, че се мисли за Удуърд и Бернщайн едновременно, но бих искал да обръща повече внимание на приятелите си. Сега не се сещам да съм си говорил истински с него, откакто е започнал тази работа. Вече изобщо няма време за нас.

— Искаш ли да знаеш аз какво мисля? Мисля, че си твърде съревнователен. Винаги си бил такъв и такъв ще си останеш.

— Това няма нищо общо със съревнователността, а с приятелството.

— Не му придиряй толкова — каза Бен. — Още е нов там. Сигурен съм, че просто иска да направи добро впечатление.

— Може би. — Нейтън взе един молив от бюрото и започна да си драска.

— Забрави за това. Как е животът в министерството на външните работи? — попита Бен. — Да сте завзели някои страни от Третия свят през последните седмици?

— Уви, не. Съвсем както си го мислех. От миналата седмица шефът ми е в Южна Африка, така че нещата са доста спокойни. Но смятам, че искат да ме задържат. Предполагам, че след няколко месеца ще ме сложат в П/П.

— П/П?

— Отделът по планиране на политиката на министерството. Те вършат цялата политическа работа и обикновено влизат в основните мозъчни тръстове.

— Ти и още няколко многознайковци ще размишлявате върху съществуването ни?

— Някой трябва да мисли и за управлението на света — заяви Нейтън, докато си драскаше очертанията на Съединените щати. — А ти? Първият ти ден във Върховния съд. Не е като да работиш в супермаркет.

— Знам — каза Бен, като се опитваше да отвори бележника си. — Само се надявам да не е проблем, че започвам през август, а не през юли. Днес се чувствах малко нещо изгубен.

— Сигурен съм, че всичко ще е наред — успокои го Нейтън. — Нищо не си изпуснал. Освен това колежката ти е имала месец преднина.

— Предполагам. — Бен отиде до библиотечката и започна да подрежда книгите.

Нейтън наблюдаваше приятеля си повече от минута.

— Нормално е да си нервен — каза той накрая. — Това наистина е Върховният съд.

— Така е. Но просто всички там са адски умни. Знаят наизуст прецедентите от последните двайсет години; аз пък знам наизуст оригиналния актьорски състав на „Законът на Лос Анджелис“. Това няма да ми помогне много.

Без да чука, Оубър влезе в стаята.

— Кой е умрял? — попита той, като усети безпокойството на Бен.

— Просто се притеснява, че Върховният съд ще е интелектуално заплашителен — обясни Нейтън.

— Чудо голямо — Оубър седна на леглото на Бен. — Кажи им, че знаеш наизуст оригиналния актьорски състав на „Законът на Лос Анджелис“. Това винаги ме е впечатлявало.

— Свършен съм — обади се Бен, докато продължаваше да преподрежда книгите.

— Бен, спри с тия книги. Няма за какво да се притесняваш — каза Нейтън. — През целия си живот си бил на върха на интелектуалната стълбица. От Колумбия отиде в Йейл, а след това беше сътрудник на съдия Стенли. Сега работиш за съдия Холис, един от най-добрите във Върховния съд. Или целият ти успех е чиста случайност, или просто са ти прегрели реотаните. Ти кое мислиш, че е?

— Случайност — подразни го Оубър.

— Млъквай бе, глава-топлийка — скара му се Нейтън. — Бен, ти си абсолютният шампион. Едно време си подреждаше цветните моливи по азбучен ред и проучваше аеродинамиката на перцето за бадминтон.

— И само той не ядеше пластилина — добави Оубър.

— Точно така — съгласи се Нейтън. — Като изключа себе си, ти си най-умния човек, който познавам.

Бен с усмивка се обърна към Нейтън.

— Аз съм по-умен.

Едва сдържайки смеха си, Нейтън каза:

— Три букви, другарче — С-А-Т.

— Само защото си ме бил с някакви хилави сто точки на САТ, не означава, че си по-умен — възрази Бен.

— Тестът не лъже. — Нейтън се отправи към вратата. — Може да имаш по-богат жизнен опит, но що се отнася до необуздания интелект, аз съм майсторът. И, Оубър, когато бяхме малки, никой от нас не ядеше пластилина. Само се преструвахме, за да те гледаме.

Когато Нейтън излезе от стаята. Оубър се обърна към Бен. Бен започна да се смее, а Оубър изкрещя:

— Знаех си!