Еню Кювлиев
Свилената пеперуда

Когато Дядо Господ изпъстрил перцата на птичките, махнал с ръка на едно ангелче:

— Ей, Фъркатичко!

Ангелчето дотърчало и се поклонило.

— Вземи, та измий сега блюдцата и ги нареди на лавицата!

Фъркатичко се поклонило и подхвръкнало към блюдцата. Но Дядо Господ го спрял:

— Чакай! Защо да става зян боята по блюдцата? Я повикай пеперудките! Ще изпъстря и тях.

Ангелчето плеснало с крилца и отлетяло. И ето след малко заприиждали пеперудките. На тумбички се спущали, покланяли се и кацали по ръцете, раменете и главата на Дядо Господ. А той ги милвал и се усмихвал.

Скоро довтасало и ангелчето. Поклонило се.

— Фъркатичко — рекъл Дядо Господ, — я вземи, та изпъстри ти пеперудките! Уморих се с птиците, та не ми се ще.

Фъркатичко се поклонило и приседнало до блюдцата. Пеперудките подхвръквали и се струпали в скута му.

Уморен, Дядо Господ скоро задрямал.

Но най-малката пеперудка подхвръкнала и кацнала на носа му. Той се стреснал и отворил очи. Пеперудката се поклонила, извинила се, задето го разбудила, и се оплакала, че другите пеперудки измачкали крилцата й.

Поусмихнал се Дядо Господ, опънал смачканите крилца и те се изправили. После рекъл:

— Почакай да подремна. Тебе ще изпъстря аз.

А когато станал, взел едно лястовиче перце, пресегнал дваж-триж към блюдцата и погалил с него крилцата на пеперудката. Те станали толкова хубави, че когато другите пеперудки и Фъркатичко я видели, смаяли се. А Дядо Господ й рекъл:

— Ти си от нощните пеперудки, нали? Тогава помни: ти хвърчиш нощем. Пази да не опърлиш нейде крилцата си!

— Няма! — усмихнала се пеперудката и хвръкнала.

Всички се радвали на хубавата пеперудка. Наричали я Малката нощна царица. Звездите й се усмихвали, а месецът, когато я видял за пръв път, й смигнал, а после й кимнал. Смигнала му и пеперудката и литнала към него. Но когато го наближила и видяла колко е огнен, спомнила си думите на Дядо Господ.

„Той ме вика, за да опърли крилцата ми — рекла си тя. — Сигурно го е яд, че няма такива крилца“.

И се върнала.

* * *

Хвърчала много години, доволна и честита, Малката нощна царица.

Една вечер — през пролетта било — на пеперудката станало студено, та се отбила да се погрее на един овчарски огън.

„Няма да се доближавам — думала си тя. — Само ей тъй, отдалеко“.

И кацнала на една глогина край огъня. Харно й станало от топличкото, та скоро задрямала. Но на лошо била тази дрямка. Един от овчарите разръчкал с гега огъня. Отхвръкнала искра и — джиж! — върху крилцето на пеперудката. Тя изпищяла и паднала от глогината.

Заплакала, замолила Дядо Господ да закърпи крилцето й. Дошло Фъркатичко и я отнесло. Дядо Господ закърпил крилцето й, напомнил й да се пази и я пуснал.

* * *

Веднъж пеперудката минала покрай един манастир. Видяла да блещука светлинка в един прозорец и надникнала. Гледа — един белобрад старец с паче перо пише нещо пред лоена свещ.

— Колко хубав дядо! — учудила се пеперудката. — И колко прилича на Дядо Господ! Какво ли пише? Пък може да не пише, а да пъстри някоя моя сестра.

Подхвръкнала, кацнала на ухото на стареца и надникнала. Старецът дигнал ръка да се почеше. Уплашила се пеперудката и подхвръквала над свещта, за да избяга. Но свещта изпращяла и близнала едното й крилце. Тя простенала и — туп! — паднала върху книгата на стареца.

Погледнал, пожалил добрият старец за хубавото крилце, взел я нежничко и я пуснал от прозореца.

Под прозореца имало черница, та тя паднала на един черничев лист.

Заплакала пеперудката. Замолила пак Дядо Господ да закърпи крилцето й. Два дни плакала и се оглеждала отде ще довтаса Фъркатичко. А на третия ден дошъл сам Дядо Господ.

— Задето не ме послуша и не се пази — рекъл й той, — ти ще станеш свилена буба. Ще предеш най-тънките нишки, от които всички земни царици ще тъкат своите премени. А когато допредеш прело̀то^[1] си, ще станеш пак пеперудка, но не със свилена, а с кълчищена премяна.

Така и станало. Малката нощна царица се превърнала в свилена бубичка. А когато пораснала и изпрела тънкото си прело, тя отново станала пеперуда: голяма, грозна сива пеперуда с тежка кълчищена премяна.