Ярослав Хашек
Селският бик в Яблечно

I.

До този ден Яблечно не беше село, за което може да се говори. Добре че господин викарият в Пршиседнице^[1] понякога насочваше разговора към Яблечно, когато искаше да предостави доказателство и пример за някакво коварство.

Ставаше дума за последните избори, когато господин викарият заедно със своя помощник отидоха в Яблечно, за да защитят позицията на своя кандидат пред тайното съвещание. След дългото изказване на господин викария кметът обеща от името на всички избиратели в Яблечно, че всички до един ще дадат гласа си за кандидата на викария. Подаде му за това двете си ръце. След това господин викарият в интерес на истината каза да изтърколят буре с бира, а когато се прибираше вкъщи през ливадите зад Пршиседнице, беше убеден, че никога не е говорил толкова хубаво, както този ден.

Затова пък на изборите кандидатът му не получи от Яблечно нито един глас. Когато господин викарият научи това, беше толкова объркан и учуден, та започна да говори нещо от сорта, че при тях в енорията се свети с ацетилен. До днес остава загадка какво е имал предвид тогава.

Когато след три седмици срещна в полето кмета на Яблечно и пълен с възмущение заговори с него по този проблем, подчертавайки, че думата прави от мъжа мъж, кметът кратко му отговори, че това не е можело да се случи по никакъв начин.

Когато господин викарият попита още защо са били против, кметът отвърна:

— Гледай ти, даже не знаехме, че е против. Против кое би трябвало да бъде, господине?

Господин викарият се изплю и продължи, докато кметът, усмихвайки се доволно, клатеше по пътя при ходенето двете ръце, които преди време подаде на господин викария на онова тайно заседание.

Господин викарият по-късно разбра, че тогава на тайната среща господин кметът му ги е подал затова, защото не искал да го ядоса. Още по-късно кметът сам потвърди при друга случайна среща, че негов принцип е да се разбира с всеки добре.

Това беше всичко, с което се прочу Яблечно. Иначе за него в околността много не се говореше и също нямаше никакви скандални истории.

В Яблечно имаха своите гори, своя лов, зайците от господарската нива бягаха сами по време на селския лов, живееха със съседите си в мир, казваха за картофите от своите ниви, че такива няма да намерите по цялата околия, а когато случайно идваше някой от града в тяхното село за през лятото, всички дружно му продаваха всичко възможно най-скъпо и му одираха кожата, както можеха.

И изведнъж, беше точно сряда, както ще разказват още цели генерации, Яблечно стана община, за която започна да се говори в околността, и то масово.

На този ден хората от селото си доведоха общински бик, красиво едро животно с черни ноздри, с голяма гуша и с жълта кожа, която блестеше.

Водеха го четирима, които той гледаше с големи синкави очи много добронамерено, тъй като бе добряк. Още обичаше да си играе и неговото сериозно положение не му беше отнело все още всички младежки илюзии.

Когато минаваха край високия мисионерски кръст, помисли си какво ли ще се случи, ако към него притисне малко мъжа, който го дърпаше от дясната страна и постоянно ръмжеше: „Дий, дий“.

Това предизвика голяма тревога в цялата процесия и когато дръпнаха веселия бик, притиснатият поиска малко ром.

Неговата молба не беше чута от никого, тъй като общинският бик, първият общински бик, който някога е имало Яблечно, междувременно си помисли, че няма да навреди, ако хвърли останалите трима придружители в канавката.

Започна да се обръща със задница напред, пръхтейки, че ще стане, после се разтърси, когато искаха да го вържат по-здраво и ги свлече там, където искаше да бъдат. После се понесе по улицата в тръс, прескочи нивата и побягна, за да види какво толкова усърдно работят хората в такъв славен ден, когато той стартира своята дейност в Яблечно. Засега видя, че бягат и че са оставили на пътя някакъв предмет, от който се чуваше плачлив глас, мъничко подобен на гласа на тези, които го водеха. Това беше отворена детска количка, а в нея разтваряше своите ръчички малкото момченце на кмета, докато през това време госпожа кметицата беше избягала с останалите и сега крещеше долу за помощ.

Общинският бик забеляза още нещо, а именно че в това жарко лято върху малкото комично същество бе сложен червен шал.

И направи нещо, за което щяха да го упрекнат, ако го бяха видели.

Наведе глава и с единия рог изхвърли червеното шалче от количката, и започна да наблюдава малкото човешко създание.

Може би не мислеше за това, че когато тази малка разревана твар порасне, сигурно също ще бие биковете с пръчка по задницата и ще ги връзва с въжета.

Хареса му, че както пръхтеше над това мъниче, то престана да плаче. Лизна го през лицето и остана да стои над него, мятайки с опашка, за да разгони конските мухи.

Стоеше и приятелски гледаше малкото създание, което се пулеше срещу него и с възхищение викаше: „Татко, татко!“.

Имаше сини очи като него. Лизна го още веднъж по малкото юмруче и после постави своето голямо тяло до количката на тревата, като чакаше какво ще се случи по-нататък.

След минути дотичаха хората и кметът, водачът на цялото шествие, до ден-днешен не знаеше как се случи така, че при бика извика: „Фрицко“.

Когато извика това, бикът стана, отиде при него и успяха да му хвърлят въже на врата. Изплющяха му няколко пръчки по гърба и оттогава му казваха „Фрицек“.

II.

И такова знаменито събитие, каквото е да имаш общински бик, има своите мрачни страни в Яблечно. Тук имаха много обещаващи славни неща, чисто местни, които в съзнанието на хората обаче не минаха границата на селския харман.

Такова беше например „Земеделското читателско дружество“, основано преди двайсет и пет години. Не дочака, обаче, своя юбилей на четвъртстолетното си съществуване, защото изчезна преди двайсет и две години поради недостатъчен брой читатели на съчинения, които никога не е купувало. В общинската кръчма и до днес има дъска „Земеделско читателско дружество“, но не я отстраняваха, защото зад нея лястовиците имаха гнездо. Деликатни хора.

Към Яблечно се води и една колиба. Преди трийсет години един неин собственик използвал подема на застрахователните мероприятия срещу огън, застраховал се, после при него горяло, поискал да му изплатят застрахователната сума, а когато полицаите започнали да дирят нещо, което май било свързано с този пожар, не искал да бъде влачен по съдилища (казваше, че като свидетел), и замина за Америка.

Когато прекара в Америка десет години, изпрати вкъщи на кмета на Яблечно писмо и хиляда и двеста крони. В писмото пишеше, че тези хиляда и двеста крони дава на онзи гражданин на общината, който би искал да следва; в случай че не се намери никой, подарява цялата парична сума за всеобщото благо на неговото родно старо село Яблечно.

За двайсет години не се намери никой. Сегашният викарий на Пршиседнице тогава, когато дошли парите, бил още свещеник и написал на доблестния дарител в Америка да промени своето мнение и завещание. Да помни, че трябва да се поправи в Оуйезд иконата на света Анежка в храма, както да се ремонтира и камбаната. С ангелски думи му обърнал внимание, че сигурно е ходил в църквата на Оуйезд.

Почтеният дарител не отговорил. После минаха години. Името му беше Франтишек Томек и му казваха Фрицек Томек, забравяйки, че навсякъде другаде Фрицек означава Бедржих.

Знаем също, че в уплахата си кметът нарече селския бик Фрицек, което така и остана без почтеният дарител да разбере това.

Писмото, което му съобщаваше, че според неговото желание била купена вещ, служеща за всеобщото благо на селото, се върна обратно от Америка с надпис: „Addressee unknown“.

Жалко, че адресатът беше вече неизвестен и че писмото не стигна до него. Със сигурност щеше да изпита задоволство от писмото на кмета, син на стария кмет, който тогава получи онези пари да ги пази.

Това беше вест от старата родина, снабдена с официалния печат на общината.

Много красноречиво кметът пишеше, че когато не се намерил студент, купили общински бик и той е красив екземпляр. (Положително така не би хвалил студента.) Пишеше нататък, че това е много разумен бик, просто „приказен бик“, че вече му пуснали почти всички крави от селото и че прибавили за неговото закупуване сто крони от общинските пари, и заради това ще имат май недоразумения с окръжния съвет. Това беше своеобразен апел към благородното сърце на американеца Томек и нямало в това никаква истина. Кметът уверяваше общинския съвет, че Томек непременно ще изпрати тази стотачка и че ще се пропие с швабинска^[2] бира, за да му държи много дълго.

И всички тези надежди били подкосени от бележката на американското пощенско учреждение: „Addressee unknown“.

Ковачът Калиста се изрази, че Томек е стар познат негодник и че кметът едва ли ще спечели при следващите общински избори.

А селският бик при тези дребни грижи на кмета на селото, към които принадлежал, ядял с голям апетит, доволно пръхтял и мислел за своите любовници, които му докарали и които още ще му доведат.

Спомнял си най-вече за една яловица с голямо бяло петно, която бе видял на пътя и която чу, чувствайки го отдалеч, девствено да мучи от копнеж.

В такъв момент много се заиграваше, мяташе се при яслите и ревеше над халката, към която беше привързан.

А когато го караха към ограденото място, където се запознаваше с кравите, които му водеха, не пропускаше да направи нещо весело.

Веднъж подгони другоселския пощаджия чак до кмета, така че кметът имаше с няколко минути по-рано в ръцете си писмото, което пощальонът му носеше.

Писмото беше от кмета на Пршиседнице, който сподели на хартия, че викарият от Пршиседнице клевети кмета на Яблечно заради този бик.

III.

Господин викарият често проповядваше, че отмъщението е работа на Бог. Проповядваше също, че човек лесно се поддава на страстта и че после забравя всички добри принципи.

Упорито се държеше за това последното и винаги успяваше без големи душевни борби да забрави правилните принципи и цитати от библията.

Когато научи, че кметът в Яблечно е купил общински бик, отначало не знаеше дали не трябва да съобщи това на съда как разполагат в Яблечно с дарението на Франтишек Томек, чието име преди това не искаше и да чуе.

После размисли и започна в своята енория дребна дейност между народа.

Измисли си цяла история. „Виждате, казваше той между другото, как окрадоха сираците и вдовиците в Яблечно. Взели парите от касата на сиропиталището и си купили с тях селски бик. Божиите мелници мелят бавно, но сигурно. Ще видите, че Бог няма да благослови този бик и те ще съжаляват.“

Веднъж от Пршиседнице един селянин заведе кравата си на бика от Яблечно и после тя роди двуглаво теле, което трябваше да убият.

„Ето, каза господин викарият с голяма радост, вече мелниците Божии започнаха да мелят. Двуглавото теле е Божият пръст.“

Всичко това беше старателно описано в онова писмо, а главно, че господин викарият не наричаше по никакъв друг начин кмета от Яблечно, освен престъпник.

Писанието предизвика голямо впечатление и разбираем смут, и дойде точно по времето, когато и на кравите на викария беше необходимо да се предостави малко от любовта на селския бик от Яблечно.

Наблюдавайки ги една вечер, господин викарият рече: „Утре ще ги заведем в Яблечно, дано този мошеник кметът ми направи това без пари, за да не ме ядоса още повече“.

На следващия ден селският бик в Яблечно мучеше от копнеж в обора, когато почувства как водят наблизо кравите на господин викария, но този палав похотливец се надяваше напразно.

Още докато пастирът рече на кмета, че води кравите от господин викария, кметът взе вилата.

— Кажи на мерзавеца — изрева към ужасения овчар, — че нашият общински бик не е за викариевите крави. Ще му дам аз една каса на сиропиталището.

Кравите тъжно мучаха, бикът мучеше и господин викарият беснееше, чак след около година изведнъж каза на клисаря: „Утре ще светнем онази голямата свещ при олтара на светия патрон“.

Току-що беше научил, че селският бик в Яблечно станал импотентен и че го продават на месаря.