Нийл Геймън
Проблемът със Сюзан

Тази нощ пак сънува същото.

В съня си стоеше с нейните братя и сестра на края на бойното поле. Лято е, тревата е особено яркозелена: пълноценно зелена, като скакалец или като гостоприемния склон на Саут Даунс, когато идваш откъм брега на север. По тревата лежат тела. Нито едно от телата не е човешко; близо до нея лежи кентавър с прерязано гърло. Конската му част е със силно развит гръден кош. Човешката му кожа е почти кафява от слънцето. Тя се взира в пениса на коня и се чуди как ли се сношават кентаврите, представя си, че това брадато лице я целува. Погледът й скача върху прерязаното гърло и лепкавата червено-черна локва около него. Побиват я тръпки.

Около труповете жужат мухи.

Дивите цветя се гушат в тревата. Вчера цъфнаха за пръв път от… колко? Сто години? Хиляда? Тя не знае.

Всичко това беше сняг, мисли си, докато гледа бойното поле.

Вчера всичко това беше сняг. Винаги зима и никога Коледа.

Сестра й я дръпва за ръката и посочва нещо. Застанали са в полите на зеления хълм, улисани в разговор. Лъвът е златист, скръстил ръце зад гърба си. Вещицата е облечена цялата в бяло. Точно сега крещи нещо на лъва, който стои и я слуша. Децата не разбират и една нейна дума и не усещат нито ледения й гняв, нито чуват гърлените отговори на лъва. Косата на вещицата е черна и лъскава, устните й са червени.

В съня си тя забелязва тези неща.

Скоро ще приключат разговора си, лъвът и вещицата…

 

 

Професорката мрази някои свои особености. Например миризмата си. Мирише, както миришеше баба й, както миришат бабичките и точно това не може да си прости, затова след събуждане се изкъпва в ароматизирана вода и гола и подсушена с хавлията, си пръсва няколко капки „Шанел“ под мишниците и зад ушите. Вярва, че това е единствената й екстравагантност.

Днес облича тъмнокафявия си костюм. Според нея това са дрехите й за интервю за разлика от дрехите й за лекции или дрехите за мотане вкъщи. Вече е пенсионерка и все по-често носи къщните си дрехи. Слага си червило.

След закуска измива бутилката от млякото и я оставя на задния вход. Открива оставени от съседската котка миша глава и лапа на изтривалката. Изглежда все едно мишката плува из кокосовата изтривалка и останалата й част е потопена. Свива устни, сгъва вчерашния „Дейли Телеграф“ и взема с него главата и лапата, без да ги пипа с пръсти.

Днешният „Дейли Телеграф“ я очаква в хола заедно с няколко писма, които тя оглежда, без да отваря, и които оставя на бюрото в кабинета си. Откакто се е пенсионирала, влиза в кабинета само за да пише. Сега влиза в кухнята и сяда на старата дъбова маса. Очилата й за четене висят на врата й на сребърна верижка и тя ги слага на носа си и започва от страницата с некролозите.

Не че очаква да види там познато лице, но пък светът е малък и както тя отбелязва с известна доза черен хумор, на снимката си Питър Бърел изглежда от 50-те, а не какъвто го беше видяла за последно на коледното тържество на „Литературен ежемесечник“ — измършавял, отекъл и треперещ, напомнящ й за карикатура на бухал. На снимката е много красив. Изглежда неопитомен и благороден.

Една вечер се бяха целували в нечия лятна вила: това си го спомня много ясно, макар за нищо на света да не може да се сети чия беше лятната вила.

Накрая решава, че е била вилата на Чарлз и Надя Райд. Което означава, че е било преди Надя да избяга с онзи шотландец, артиста, и преди Чарлз да вземе професорката със себе си в Испания, макар тя тогава още да не беше професорка. Това беше много години преди народът да почне масово да си прекарва отпуските в Испания; в онези времена Испания беше екзотично и опасно място. Той я помоли да се омъжи за него, а тя вече не си спомня нито защо му отказа, нито дали му беше отказала категорично. Той беше напълно приличен млад мъж, отнел остатъка от девствеността й на едно одеяло на плажа в Испания през топлата пролетна нощ. Тогава беше двайсетгодишна и вече се мислеше за ужасно стара…

На вратата се позвънява, тя оставя вестника, отива и отваря.

Първата й мисъл е колко младо изглежда момичето.

 

 

Първата мисъл на посетителката е колко стара изглежда жената.

— Професор Хейстингс? — пита тя. — Аз съм Грета Кемпиън. Пиша очерк за вас. За „Литературна хроника“.

Възрастната жена за миг се взира в нея, уязвима и древна, след което се усмихва. Усмивката й е дружелюбна и Грета се изпълва със симпатия.

— Влизай, скъпа — кани я професорката. — Ще седнем в дневната.

— Донесох ви нещо — казва Грета. — Сама съм го правила. — Изважда кейка от чантата си и се надява, че не се е разпаднал по пътя. — Шоколадов кейк. Някъде прочетох, че много го обичате.

Възрастната жена кима и примигва.

— Обичам го. Много мило от ваша страна. Насам.

Грета влиза след нея в уютния хол, сяда в креслото и чува категорична заповед да си седи на мястото. Професорката излиза и се връща с поднос, върху който са подредени чаши и чинийки, кана с чай, чиния с шоколадови бисквити и шоколадовият кейк на Грета.

Чаят е налят, а Грета се възхищава на брошката на професорката, след което си изважда бележника и писалката, и последната книга на професорката „В търсене на смисъл в литературата за деца“, с множество листчета и хартийки между страниците. Разговарят за първите глави, в които се излага хипотезата, че първоначално не е имало отчетлив клон от художествената литература, предназначен специално за децата, докато викторианските схващания за непорочността и невинността на детството не наложили да се измисли литература за деца…

— Ами, непорочна — казва професорката.

— И невинна? — с усмивка добавя Грета.

— И лицемерна — поправя я възрастната жена. — Трудно е да четеш „Водните деца“ и да не потръпваш.

След което говори за начините, по които художниците изобразявали децата — като умалени възрастни, без да се съобразяват с детските пропорции — и как приказките на братя Грим били събрани за възрастни и как когато братя Грим разбрали, че приказките им се четат за „лека нощ“, редактирали всички мръсни думи, за да ги направят по-подходящи. Говори за „Спящата красавица“ на Перо и за оригиналния завършек, в който канибалката — майка на принца — прави опит да натопи Спящата красавица, че е изяла собствените си деца, и през цялото време Грета кима и си води бележки, и нервно се опитва да допринесе за разговора, така че професорката да си мисли, че разговорът е поне интервю, а не лекция.

— Как се роди интересът ви към литературата за деца? — пита Грета.

Професорката поклаща глава.

— Как се раждат интересите? Как се роди вашият интерес към книгите за деца?

— За мен това винаги са били най-значимите книги — отговаря Грета. — Когато бях съвсем малка и след като пораснах — бях като Матилда на Дал… Във вашето семейство обичаха ли книгите?

— Не много… Ала те починаха преди доста време. Загинаха.

— Всичките ви роднини по едно време ли са умрели? Да не е било по време на войната?

— Не, скъпа. През войната ни евакуираха. Катастрофа с влак, няколко години след като се отделих от тях.

— Също като в „Хрониките на Нарния“ — вметва Грета и моментално се сконфузва. — Голяма съм идиотка, нали?

— Наистина ли намираш връзка?

Грета се изчервява и казва:

— Просто си спомних сцената много ярко. В „Последната битка“. Когато на път за училище влакът катастрофира и всички загиват. Освен Сюзан, разбира се.

— Още чай? — пита професорката и Грета разбира, че трябва да смени темата, но въпреки това добавя:

— Знаете ли, това страшно ме вбесяваше.

— Кое, скъпа?

— Сюзан. Всички деца отидоха в рая, а Сюзан не можа. Забрави за Нарния, защото вече си имаше червила и найлонови чорапи, и покани за купони. Като бях на дванайсет години, даже говорих с учителката ми по литература за проблема със Сюзан.

Сега вече сменя темата, говори за ролята на литературата за деца в създаването на ценностната система на възрастните, но професорката я прекъсва:

— Кажи ми, скъпа, какво каза твоята учителка?

— Каза, че щом тогава Сюзан се е отказала от рая, цял живот щяла да се разкайва.

— Да се разкайва за какво?

— Че не е повярвала, предполагам. И за първородния грях.

Професорката си отрязва парче от шоколадовия кейк. Изглежда потънала в спомени. След това казва:

— Съмнявам се, че е можела да си позволи червила и найлонови чорапи, след като е била сираче. Аз определено не можех да си ги позволя. Имала е съвсем малко пари — по-малко, отколкото си представяш — от къщата на родителите й, които едвам са й стигали за квартира и храна. Никакви луксове…

— Има още нещо нередно при Сюзан — заявява младата журналистка, — нещо, което не ни казват. Иначе нямаше да носи такова проклятие — да не я пуснат в рая. Искам да кажа, всичките й близки хора са си получили наградата в един вълшебен свят на водопади и радост. А тя е изоставена.

— Не знам за онова момиче в книгите — казва професорката, — но изоставянето й е означавало и че е могла да идентифицира телата на братята си и на малката си сестричка. Доста хора загинаха в онази катастрофа. Заведоха ме в близкото училище — беше първият ден от срока — там бяха разположили телата. Големият ми брат изглеждаше добре. Все едно е заспал. Другите не толкова.

— Според мен Сюзан е видяла телата им и си е помислила, че те вече са във ваканция. Съвършената училищна ваканция. Разходки по полята с говорещи животни, един свят без край.

— Може и да си е помислила. Аз си спомням само, че си помислих какви ужаси може да причини на пътниците си един влак, когато се удари в друг влак. Предполагам, не ти се е налагало да идентифицираш труп, а, скъпа?

— Не.

— Късметлийка си. Помня, че ги гледах и си мислех: „Ами ако бъркам? Ако изобщо не са те?“. По-малкият ми брат беше обезглавен. Господ, който ме е наказал, задето съм харесвала найлонови чорапи и купони, щом ме вкара в онази класна стая с мухите, за да идентифицирам Ед… ами, мисля, че е перверзник. Като котка, която извлича до капка забавление от мишката. Сигурно е така. Не знам.

Гласът й затихва. След известно време проговаря отново.

— Извинявай, скъпа. Май ми стига за днес. Редакторката ти може да ми звънне да уговорим друго време да си довършим разговора.

Грета кима и се съгласява, но дълбоко в себе си знае, че никога повече няма да разговарят.

 

 

Същата нощ професорката се качва по стълбището в къщата си, бавно, мъчително, стъпало по стъпало. Взема възглавници и завивки от раклата и си оправя леглото в спалнята за гости най-горе. В нея няма нищо освен една проста тоалетка с огледало и чекмеджета, дъбово легло и прашен гардероб, в който има само закачалки и един кашон. Тя слага на масата ваза с розови рододендрони, лепкави и вулгарни.

Изважда от кашона в гардероба найлонова пазарска торбичка с четири стари албума със снимки. Ляга в детското си легло и започва да прелиства черно-белите снимки, пожълтелите снимки и няколкото неубедителни цветни фотографии. Гледа братята си и сестра си, и родителите си, и се чуди как е възможно да са били толкова млади, как изобщо някой може да е толкова млад.

След известно време забелязва на нощното шкафче до леглото си няколко детски книги, което малко я озадачава, защото не помни да е оставяла книги в тази стая. Нито пък в нея да е имало нощно шкафче. Най-отгоре на купчината лежи старо книжле с меки корици — сигурно е поне на четирийсет години: цената на гърба е в шилинги. На корицата е нарисуван лъв и две момиченца, които вплитат венец от маргаритки в гривата му.

Устните на професорката пресъхват от шока. И едва тогава осъзнава, че сънува, защото в нейната къща няма такива книги. Под книжлето лежи солиден том с твърди корици и обложка — книга, която в съня си винаги е искала да прочете: „Мери Попинз донася зората“, която Памела Травърз така и не написва приживе.

Взема я, отваря я напосоки и зачита очакващата я история: Джейн и Майкъл отиват през почивния ден на Мери Попинз заедно с нея в Рая, където се срещат с малкия Исус, който все още малко се бои от Мери Попинз, защото навремето тя му е била гувернантка, както и със Светия дух, който се оплаква, че откакто Мери Попинз е напуснала, няма кой да изпъне чаршафите като хората, а Бог Отец казва:

— Никой не може да я накара да свърши нищо. Не и нея. Тя е Мери Попинз.

— Но ти си Господ — възразява Джейн. — Ти си създал всичко. Всеки трябва да прави каквото му кажеш.

— Не и тя — повтаря Отецът и се почесва по прошарената златиста брада. — Нея не съм я създавал. Тя е Мери Попинз.

И професорката се върти в съня си и след това сънува, че чете собствения си некролог. Един достоен живот, мисли си, докато чете биографията си, изложена в черно и бяло. Всички са тук. Даже и хората, които е забравила.

 

 

Грета спи до приятеля си в малкия им апартамент в Камдън и също сънува.

В съня лъвът и вещицата слизат заедно по хълма.

Тя стои на бойното поле и държи сестра си за ръката. Вдига поглед към златистия лъв и изгарящите му кехлибарени очи.

— Той не е питомен — прошепва на сестра си и двете потреперват.

Вещицата ги оглежда един по един, обръща се към лъва и студено изрича:

— Удовлетворена съм от условията на договора ни. Ти вземи момичетата: за себе си ще взема момчетата.

Тя разбира какво трябва да се е случило и побягва, но звярът я догонва, преди да е направила и десетина крачки.

Лъвът я изяжда цялата, освен главата, в нейния сън. Сънуващото аз ми оставя само главата и едната ръка, точно както котката беше оставила за по-късно огризките от мишката, тъй като е била сита, а може и да ми ги беше оставила като дар.

Ще й се лъвът да беше изял и главата й, тогава нямаше да й се налага да гледа. Но мъртвите клепачи не могат да се затворят и тя с немигащи очи наблюдава ужаса, в който са се превърнали братята й. Звярът изяжда сестричката й по-бавно и, така й се струва, с повече наслаждение и задоволство, отколкото нея; но пък сестричката й винаги му е била любимка.

Вещицата съблича бялата си роба и открива едно също толкова бяло тяло със стегнати малки гърди и толкова тъмни зърна, че са почти черни. Ляга на тревата и разтваря крака. Под тялото й тревата се покрива със скреж.

— Хайде — казва.

Лъвът ближе бялата цепка с розовия си език, до момента, в който тя свършва, а тя придърпва голямата му паст към устата си и обвива ледените си крака около златистата му кожа.

Тъй като са мъртви, очите и главата на тревата не могат да отвърнат поглед. Тъй като са мъртви, те не пропускат нищо.

И когато двамата свършват потни и лепкави и задоволени, чак тогава лъвът пристъпва към главата на тревата и я поглъща в огромната си паст, хрускайки черепа й с мощните си челюсти, и чак тогава тя се събужда.

Сърцето й тупти като лудо. Опитва се да събуди приятеля си, но той хърка и сумти, и не иска да се събуди.

„Вярно е — мисли си ирационално Грета в мрака. — Тя е пораснала. Продължила е. Не е умряла.“

Представя си как професорката се събужда посред нощ и се вслушва в звуците откъм стария гардероб в ъгъла: в шумоленето на всички тези неуловими призраци, които може да се вземат за тичащи лапи на мишки или плъхове, в мекото тупкане на огромните кадифени лапи и в далечната опасна музика на ловджийски рог.

Знае, че това е абсурдно, но няма да се изненада, когато на сутринта прочете за кончината на професорката. „Смъртта идва нощем — мисли си, преди отново да заспи. — Като лъв.“

 

 

Бялата вещица язди гола на златния гръб на лъва. Муцуната му е изцапана с прясна червена кръв. Но тогава облизва лицето си с огромен розов език и както винаги е идеално чист.