Нийл Геймън
Горчива утайка

1. Или се прибери навреме, или изобщо не се прибирай

Бях мъртъв във всеки значим смисъл на думата. Някъде вътре може и да пищях, и да плачех, и да виех като животно, но това дълбоко вътре беше друг човек, друг човек, който нямаше достъп до лицето и устните, и главата, така че на повърхността само свивах рамене и се усмихвах, и продължавах. Ако можех ей така да се спомина физически, да оставя всичко, без да правя нищо, да изляза от живота лесно като през врата, щях да го направя. Но щях да заспивам нощем и да се събуждам сутрин, разочарован, че съм тук, и смирен, че съществувам.

Понякога й се обаждах. Изчаквах телефонът да звънне веднъж, може би два пъти, преди да затворя.

Онова „аз“, което крещеше, беше толкова надълбоко, че никой изобщо не знаеше, че е там. Даже аз забравих, че е там, докато един ден не се качих в колата — трябваше да отида до магазина, така реших, за да купя малко ябълки — и подминах магазина, където продаваха ябълки, и продължих да карам и да карам. Карах на юг и на запад, защото ако отидех на север и на изток, много скоро щеше да ми свърши светът.

След няколко часа на магистралата мобилният ми телефон иззвъня. Свалих прозореца и го изхвърлих. Зачудих се кой ще го намери и дали ще го вдигне, като позвъни, за да открие, че е бил дарен с живота ми.

Когато спрях, за да заредя, изтеглих всичките възможни пари в брой от всичките си карти. През следващите няколко дни направих същото — банкомат след банкомат — докато картите се изчерпаха.

Първите две нощи спах в колата.

Бях на половината път към Тенеси, когато осъзнах, че имам неотложна нужда от баня. Взех си стая в мотел, изтегнах се във ваната и заспах вътре, докато водата не изстина и не ме събуди. Избръснах се с пластмасовата самобръсначка и пакетчето крем за бръснене от безплатния комплект на мотела. След това се завлякох до леглото и спах.

Събудих се в четири сутринта и знаех, че е време да хващам отново пътя.

Слязох във фоайето.

На рецепцията стоеше мъж: с прошарена коса, макар да ми заприлича на не повече от трийсетинагодишен, с тънки устни, в измачкан скъп костюм, който казваше:

— Поръчах това такси преди повече от час. — Тропаше по плота с портфейла си и тропането подчертаваше думите му.

Нощният управител сви рамене:

— Ще се обадя пак. Но ако нямат кола, няма и да изпратят. — Набра някакъв телефонен номер. — Пак се обаждам от рецепцията на „Найтс Аут“… Да, казах му… Да, казах му.

— Ей — намесих се. — Не съм такси, но не бързам. Искате ли да ви откарам донякъде?

За част от секундата мъжът ме изгледа все едно съм луд и за част от секундата в погледа му проблесна ужас. Но след това ме погледна все едно бях небесен пратеник.

— За бога, да.

— Само кажете къде и ще ви откарам. Казах ви, не бързам.

— Дайте ми този телефон — обърна се прошареният мъж към служителя. Взе слушалката от ръцете му и каза: — Можете да отмените поръчката, защото Господ току-що ми изпрати добър самарянин. Хората влизат в живота ти поради определена причина. Това е вярно. И искам да помислите над това.

Взе си куфарчето — също като мен нямаше друг багаж — и излязохме на паркинга.

Пътувахме по тъмно. Той се консултираше с начертана на ръка карта в скута си, като я осветяваше с фенерчето на ключодържателя си и казваше „тук наляво“ или „натам“.

— Много любезно от ваша страна — благодари ми.

— Няма проблем. Разполагам с време.

— Признателен съм ви. Нали знаете тази стара легенда, дето някакъв пътувал по междуградските пътища със загадъчен самарянин. История за призраци и стопаджии. И след като пристигна, ще ви опиша на мои приятели, а те ще кажат, че сте починали преди десет години, но продължавате да обикаляте и да качвате стопаджии.

— Добър начин да се запознаваш с хора.

Той се засмя.

— С какво се занимавате?

— Да речем, че съм в процес на смяна на работата. А вие?

— Професор съм по антропология. — Мълчание. — Трябваше да ви се представя. Преподавам в един християнски колеж. Хората не вярват, че в християнските колежи преподаваме антропология, но ние преподаваме. Някои от нас.

— Вярвам ви.

Пак мълчание.

— Колата ми се строши. Магистралният патрул ме откара до мотела и ме уведоми, че пътната помощ щяла да ми изтегли колата чак на сутринта. Поспах два часа. Тогава патрулът се обади в стаята в хотела да ми съобщи, че пикапът на пътната помощ бил тръгнал и да съм бъдел там, като пристигне. Представяте ли си? Ако не съм бил там, нямало да ми пипнат колата. И щели да си тръгнат. Повиках такси. Не дойде. Дано да стигнем преди пътната помощ.

— Ще направя каквото мога.

— Май трябваше да взема самолет. Не ме е страх да летя. Но осребрих парите за билета. Тръгнал съм към Нови Орлеан. Един час полет — четиристотин и четирийсет долара. Един ден каране — трийсет долара. Това са си четиристотин и десет долара спестени пари и освен това не трябва да ги отчитам. Похарчих петдесет за стаята, ама то си е в реда на нещата. Научна конференция. Първата ми. Факултетът не вярва в тях. Но нещата се променят. Очаквам я с нетърпение. Антрополози от цял свят. — Той изброи няколко имена, които не ми говореха нищо. — Ще изнеса доклад за хаитянските кафеени момиченца.

— Отглеждат кафе или го пият?

— Нито едното, нито другото. Продавали са го от врата на врата. В Порт о Пренс, рано сутрин, през първите години на миналия век.

Започваше да се развиделява.

— Хората ги мислели за зомби — продължи той. — Нали се сещате. Ходещите мъртъвци. Тук май трябва да завием надясно.

— А те били ли са? Зомбита.

Стана му много приятно, че попитах.

— Е, от антропологична гледна точка има много научни школи, посветени на зомбитата. Не всичко е така сдъвкано и смляно, както се опитват да го изкарат разни популистки творби като „Змията и дъгата“. Първо трябва да уточним понятията: за народни поверия ли говорим, или за зомби прах, или за ходещи мъртъвци?

— Не знам. — Убеден бях, че „Змията и дъгата“ е филм на ужасите.

— Това са били деца, момиченца от пет- до десетгодишни, които ходели от врата на врата из Порт о Пренс и продавали смес от цикория и кафе. Точно по онова време на денонощието, преди да изгрее слънцето. Били притежание на някаква старица. Отбийте вляво малко преди онзи завой. Когато умряла, момиченцата изчезнали. Така пише по книгите.

— А вие какво смятате? — попитах.

— Ето я колата ми — въздъхна с облекчение. Беше червена „Хонда Акорд“, встрани от пътя. До нея беше спрял пикап на пътна помощ с мигащи жълти светлини. Шофьорът му беше слязъл и пушеше цигара. Спряхме зад пикапа. Антропологът отвори вратата още преди да съм спрял; грабна си куфарчето и изскочи от колата.

— Още пет минути и щях да си тръгна — каза шофьорът на пикапа и хвърли угарката си в локвата на асфалта. — А сега ми дайте картата си за пътна помощ и кредитната си карта.

Мъжът посегна за портфейла си. Лицето му придоби озадачено изражение.

— Портфейлът ми. — Върна се при моята кола, отвори дясната врата и се наведе вътре. Аз включих осветлението на купето. Той опипа празната седалка. — Портфейлът ми — повтори. Звучеше жално и обидено.

— В мотела беше у вас — напомних му. — Държахте го в ръка.

— Мамка му — изруга той. — По дяволите, мамка му.

— Какво става? — извика шофьорът на пикапа.

— Добре тогава — трескаво се обърна към мен антропологът. — Ето какво ще направим. Върнете се в мотела. Сигурно съм си забравил портфейла на рецепцията. Донесете го. Аз ще го забаламосвам дотогава. Пет минути, няма да ви отнеме повече от пет минути. — Сигурно забеляза физиономията ми, защото добави. — Не забравяйте, всеки се появява в живота на всекиго поради някаква причина.

Свих рамене, подразнен, че съм се забъркал в чужди проблеми.

Той затвори вратата на колата и окуражаващо вдигна палец.

Прищя ми се да си тръгна по пътя и да го зарежа, но вече беше късно. Подкарах към мотела. Нощният служител ми даде портфейла, който бил забелязал на плота секунди след като сме били тръгнали, така каза.

Отворих го. Всички кредитни карти бяха на името на Джаксън Андертън.

Отне ми половин час да намеря обратния път. Пристигнах тъкмо когато на сивото небе изгря зората. Пикапът си беше отишъл. Задното стъкло на червената хонда беше счупено, а предната лява врата висеше отворена. В първия момент я помислих за друга кола и реших, че съм объркал мястото, но фасът на шофьора на пикапа си стоеше на пътя, а в канавката открих отвореното куфарче, празно, а до него кафяв хартиен плик с петнайсет напечатани на машина страници, предплатена резервация за хотел „Мариот“ в Нови Орлеан на името на Джаксън Андертън и опаковка с три презерватива, с грайфери за повишено удоволствие.

Заглавната страница гласеше:

„Това се твърди за зомбитата. Че са тела без души. Живи мъртъвци. Някога умрели и отново призовани за живот.“ Хърстън, „Кажи го на коня ми“.

Взех плика, но оставих куфарчето там, където го намерих. Подкарах на юг под перленосивото небе.

Всеки идва в живота на всекиго поради някаква причина. Правилно.

Не успях да намеря радиостанция със стабилен сигнал. Накрая натиснах бутона за издирване на радиото и го оставих да сканира канал след канал в неуморно търсене на сигнал, в препускане от госпели и парчета от шейсетте през библейски предавания и разговори за секса до кънтри, по три секунди на станция с много бял шум помежду им.

Лазар, който бил мъртъв, това е съвсем сигурно, че бил мъртъв, и Христос го върнал към живите, за да ни покаже, казвам, да ни покаже…

К’во наричам „Китайски дракон“ ли, мога ли да го кажа в ефир? Абе нали разбираш, кат’ свърша и я праскам отзад по главата и т’ва й излиза през носа, направо падам от смях…

Ако дойдеш тази вечер, аз ще чакам в мрака своята любима със бутилката си с джина…

Когато Исус дойде, ще бъдеш ли там, ще бъдеш ли там? Никой не знае деня и часа, затова ще бъдеш ли там?…

Днес президентът обяви нова инициатива…

Прясно сварено сутрин. За теб, за мен. За всеки ден. Защото всеки ден е прясно смлян…

И така безкрай. Минаваше покрай ушите ми, докато карах, през деня и през страничните пътища. Просто карах и карах.

Колкото по на юг отивах, толкова по-общителни ставаха хората. Сядаш на вечеря и заедно с кафето и храната ти поднасят коментарите си, въпросите си, усмивките и кимванията си.

Беше вечер и ядях пържено пиле със спанак и бухти от царевично тесто и сервитьорката ми се усмихваше. Храната нямаше никакъв вкус, но се досещах, че проблемът може да е в мен, а не в нея.

Кимнах любезно на сервитьорката, което тя прие като покана да се приближи и да ми долее кафе. Кафето беше горчиво, което ми харесваше. Поне имаше някакъв вкус.

— Като ви гледам — каза тя, — бих предположила, че сте човек с професия. Може ли да попитам каква ще да е? — точно това ми каза, дума по дума.

— Всъщност можете — отвърнах сякаш обзет от същата зараза, и с вежлива помпозност като У. К. Филдс или Откачения професор (дебелия, а не този на Джери Ли Луис, макар всъщност да тежа половината от нормалните килограми за височината си) продължих: — Антрополог съм на път за конференция в Нови Орлеан, където ще обсъждам, консултирам и по всякакъв друг начин ще си намирам раздумка с колегите си антрополози.

— Знаех си — засмя се тя. — Само като ви погледнах и се досетих, че сте професор. Или поне зъболекар.

Усмихна ми се още веднъж и аз се замислих дали да не спра завинаги в този малък град и да ям в тази закусвалня всяка сутрин и всяка вечер. Да пия горчивото им кафе и тя да ми се усмихва, докато не ми свършат кафето, парите и дните.

След това й оставих щедър бакшиш и поех на юг и на запад.

2. Езикът ми ме докара дотук

Нямаше никакви свободни хотелски стаи нито в Нови Орлеан, нито в околностите му. Някакъв джаз фестивал ги беше изял до шушка. Беше прекалено горещо, за да спя в колата, а и дори да отворех прозореца, готов да понеса жегата, нямаше да се чувствам в безопасност. Нови Орлеан е истинско място — а това не може да се каже за повечето градове — в което бях живял, но не е безопасно място, не е приятелски настроено.

Смърдях и всичко ме сърбеше. Исках да се изкъпя и да спя, и светът да спре да се движи покрай мен.

Пребродих всички долнопробни хотели, докато най-накрая, както и знаех, че ще стане, вкарах колата в паркинга на „Мариот“ в центъра на града на крайбрежната улица. Поне знаех, че имат една свободна стая. Имах резервация за нея в кафявия плик.

— Трябва ми стая — казах на една от служителките на рецепцията.

Тя дори не ме погледна.

— Всички стаи са заети. Няма да имаме свободна до вторник.

„Трябва да се избръсна, да се изкъпя и да си почина. А и кое е най-лошото, което мога да чуя? — помислих си. — «Съжалявам, но вие вече се регистрирахте»?“

— Имам резервация, платена от моя университет. На името на Андертън.

Служителката кимна, натрака нещо на клавиатурата и попита:

— Джаксън ли? — след което ми даде ключа за стаята, а аз се разписах на сметката. Тя ми показа асансьорите.

Нисък мъж с хваната на опашка коса, мургаво лице с остри черти и набола прошарена брада се прокашля, чакайки заедно с мен асансьора.

— Значи вие сте Андертън от Хоупуел. Статиите ни бяха една до друга в „Списание за антропологична ерес“. — Беше облечен в бяла тениска с надпис „Антрополозите го правят, докато ги лъжат“.

— Така ли?

— Така. Аз съм Кембъл Лакх. От университета на Норууд и Стрийтъм. Бивша севернокройдънска политехника. Англия. Моя беше статията за исландските бродещи духове и привидения.

— Радвам се да се запознаем — казах и се здрависахме. — Нямате акцент на лондончанин.

— От Бирмингам съм. Досега не съм ви виждал по конференции.

— Тази ми е първата.

— Значи ще се държите за мен. Аз ще се грижа за вас. Помня моята първа конференция, направо се бях осрал от страх, че ще направя някоя глупост. Сега ще спрем на мецанина, ще си вземем нещата и ще идем да си починем. В моя самолет имаше поне сто бебета. Честна дума. Редуваха се на смени да реват, да серат и да драйфат. И пищяха едновременно поне по десет накуп.

Спряхме на мецанина и си взехме баджовете и програмите.

— Да не забравите да се запишете за шествието на призраците — напомни ни усмихнатата жена зад масата. — Шествия на призраци из стария квартал на Нови Орлеан всяка вечер, ограничени до петнайсет души в група, затова се запишете по-бързичко.

Изкъпах се, изпрах си дрехите в мивката и ги окачих да съхнат в банята.

Седнах гол на леглото и заразглеждах бившето съдържание на куфарчето на Андертън. Прелистих доклада, който беше възнамерявал да изнесе, без да вниквам в съдържанието.

На чистия гръб на пета страница беше написал с гъст, неособено четлив почерк:

В един съвършен, съвършен свят можеш да се чукаш с хората, без да им даваш късче от сърцето си. И всяка куха целувка и всяко докосване на плътта е поредният отломък от сърцето ти, който няма да видиш никога повече.

Докато самотното спане (сране? пране?) е неприемливо.

Когато дрехите ми поизсъхнаха, ги облякох и слязох в бара на първия етаж. Кембъл вече беше там. Пиеше джин с тоник, поотделно.

Беше си взел програмата за конференцията и беше оградил беседите и докладите, които възнамеряваше да посети. („Правило номер едно, ако е преди обяд, отеби го, освен ако ти не си докладчикът“.) Показа ми моя доклад, ограден с молив.

— За пръв път ще ми е — казах. — Да изнасям доклад на конференция.

— Фасулска работа, Джаксън. Фасулска работа. Нали знаеш какво да правиш?

— Не знам.

— Аз просто ставам и си изчитам доклада. След това хората ми задават въпроси, а аз просто им говоря безсмислици. Активни безсмислици, не пасивни. Това му е най-хубавото. Просто безсмислици. Пълни глупости.

— Мен много не ме бива, ъъ… да говоря безсмислици — рекох. — Прекалено съм честен.

— Тогава кимай и им казвай, че това е един наистина проницателен въпрос и че той е разгледан пространно в разширения вариант на доклада, от който току-що си чел само резюмето. Ако някой откачалник се опита да ти създава проблем, че си казал нещо невярно, ще сумтиш надменно и ще казваш, че не става въпрос за модерни схващания, а за истината.

— И получава ли се?

— Ама, разбира се. Преди няколко години изнесох доклад за произхода на сектите на тхугите в персийската армия — ето защо и индусите, и мюсюлманите могат да бъдат тхуги, нали разбираш, култът е забранен след това. Започнал е като един вид тайно манихейско общество…

— Още ли дрънкаш тия глупости? — Беше висока бледа жена с бяла коса и дрехи, които изглеждаха агресивно, премислено бохемски и определено топли за климата. Представих си я на велосипед, от онзи тип с плетената кошница отпред.

— Дрънкам другия път, пиша цяла шибана книга по темата — тросна се англичанинът. — Онова, което искам да знам, е кой ще дойде с мен във френския квартал, за да вкуси всичко, което може да ни предложи Нови Орлеан?

— Аз ще пропусна — отвърна жената, без да се усмихва. — Кой е приятелят ти?

— Това е Джаксън Андертън от Хоупуелския колеж.

— Докладът за кафеените момичета зомби? — Тя се усмихна. — Видях го в програмата. Доста интересно. Поредният поклон към Зора, нали?

— Заедно с „Великият Гетсби“ — казах.

— Хърстън познавала ли е Франсис Скот Фицджералд? — попита велосипедистката. — Не знаех. Но да не забравяме колко малък е бил литературният свят на Ню Йорк по онова време и как расовата бариера често се е вдигала за гениите.

Англичанинът изсумтя.

— Вдигала се е, дрън-дрън. Само лицемерно. Тази жена е умряла в сиромашия като чистачка във Флорида. Без никой да разбере, че е написала всичко това, да не говорим за работата й с Фицджералд по „Великият Гетсби“. Това е жалко, Маргарет.

— Поколенията си имат начин да отдават дължимото на тези неща — заяви високата жена и си тръгна.

Кембъл я изгледа.

— Като порасна, искам да стана като нея — каза.

— Защо?

Той обърна поглед към мен.

— Да, това е отношението. Прав си. Едни от нас пишат бестселъри, други ги четат, едни получават награди, други не. Важното е да си човек, нали така? Именно това те прави човек. Че си жив. — Той ме потупа по ръката. — Хайде, искам да ти покажа един интересен антропологичен феномен, за който прочетох в интернет, нещо, което сигурно си нямате там в Умрял плъх, Кентъки. Тоест жени, които при нормални обстоятелства не биха ви показали циците си и за сто долара, но които с най-голяма радост ги демонстрират на тълпата за шепа пластмасови мъниста.

— Универсално платежно средство е това — казах. — Мънистата.

— Мамка му. Има цяла статия на тази тема. Хайде. Някога ял ли си желе с водка, Джаксън?

— Не.

— И аз не съм. Ама трябва да е отвратително. Дай да идем да видим.

Платихме питиетата. Трябваше да му напомня да остави бакшиш.

— Между другото — подех. — Франсис Скот Фицджералд. Как се казваше жена му?

— Зелда? Какво тя?

— Нищо — отвърнах.

Зелда. Зора. Както и да е. Излязохме.

3. Нищо като нещо не става никъде

Полунощ, или някъде там. Седяхме в един бар на улица „Бърбън“, аз и английският професор по антропология, и той започна да купува питиета — истински питиета, тук не правели желета с водка — на две тъмнокоси жени на бара. Приличаха си толкова много, че можеше да са сестри. Едната беше вдигнала косата си с червена панделка, а другата с бяла. Гоген би ги нарисувал, само че щеше да ги нарисува с голи гърди и без обиците във форма на сребърни миши черепи. Смееха се непрекъснато.

По някое време покрай бара премина малка академична група, водена от гид с черен чадър. Посочих ги на Кембъл.

Жената с червената панделка повдигна вежда.

— Тръгнали са на обиколка за призраци, нали, пич, ето тук са призраците, а тук си стоят мъртвите. Че то е по-лесно да търсиш живи.

— Да не искаш да кажеш, че туристите са живи? — попита другата с иронична угриженост.

— Когато идват, са — отвърна първата и двете се засмяха.

Много се смееха.

Тази с бялата панделка се смееше на всичко казано от Кембъл. Викаше му: „Я пак кажи: да го еба“ и той го казваше, а тя повтаряше: „Дъ гу ибъ! Дъ гу ибъ!“ и се опитваше да го имитира, а той я поправяше: не е „Дъ гу ибъ“, а „Да го еба“, но тя не чуваше разликата и още повече се разсмиваше.

След две или може би три питиета той я хвана за ръката и я заведе в дъното на бара, където свиреше музика и където неколцина души вече, ако не танцуваха, то поне се поклащаха едни срещу други.

Аз си останах на мястото до жената с червената панделка в косата.

— Значи и ти си в звукозаписната компания? — попита ме тя.

Кимнах. Така ми беше казал Кембъл: не обичам да разправям на хората, че съм скапан учен — беше го споделил, основателно, докато те двете бяха в дамската тоалетна. Вместо това им казал, че ние сме били открили „Оейзис“.

— Ами ти? С какво се занимаваш?

— Жрица съм на сантерия. В кръвта ми е, баща ми беше бразилец, а майка ми — полуирландка, получероки. В Бразилия всеки прави любов с всеки и си имаме най-хубавите кафяви бебета. Всички имат черна робска кръв, всички имат индианска кръв, а татко дори имаше малко японска кръв. Брат му, моят чичо, даже прилича малко на японец. Татко ми беше хубавец. Хората си мислят, че съм взела сантерията от него, но не е от него, а от баба ми, тя твърдеше, че била чероки, ама аз си мисля, че беше фукла, щото съм й виждала стари снимки. Като бях тригодишна, говорех с мъртвите, а като станах на пет, видях едно огромно черно куче колкото „Харли Дейвидсън“ да върви зад един човек по улицата и никой не го виждаше освен мен и като казах на мама, тя сподели с баба, и двете заявиха, че имам дарба и трябва да отида да уча. Имах учители даже още като момиченце. Никога не ме е било страх от мъртъвци. Да знаеш. Те не могат да ти направят нищо лошо. В този град толкова много неща могат да ти направят лошо, ама не мъртвите. Живите могат. Те правят много лоши неща.

Свих рамене.

— Това е град, в който хората спят едни с други, да знаеш. Правим любов едни с други. Правим го, за да си докажем, че още сме живи.

Зачудих се дали това не е провокация. Не ми изглеждаше такава.

Тя попита:

— Гладен ли си?

Казах, че съм гладен, малко.

— Знам едно място наблизо, където правят най-хубавото гъмбо в Нови Орлеан. Хайде.

— Чувал съм, че в този град не е препоръчително да се разхождаш сам посред нощ.

— Така е. Само че ти ще си с мен. Няма страшно, щом съм с теб.

Вън на улицата колежанки показваха бюстовете си на тълпите по балконите. За всяко извадено на показ зърно зяпачите подсвиркваха и мятаха пластмасови мъниста. По-рано вечерта бях научил името на жената с червената панделка, но вече ми се беше изпарило.

— Едно време ги правеха тия простотии само на карнавала за Заговезни — обясни тя. — Сега туристите го очакват непрекъснато и затова туристите го правят за туристите. На местните не им пука. Като ти се допикае, ми кажи — добави.

— Добре. Защо?

— Защото повечето обрани туристи ги обират, когато влязат в някоя алея да се изпишкат. И се събуждат след един час в пиратската алея с боляща глава и празен портфейл.

— Ще го имам предвид.

Тя посочи алеята, която току-що бяхме подминали — мъглива и пуста.

— Не отивай там — предупреди ме.

Мястото, в което се озовахме, беше бар с маси. Телевизорът над бара предаваше „Тазвечерното шоу“ с изключен звук и надписи, макар буквите на надписите непрекъснато да се заменяха от цифри и дроби. Поръчахме си по едно гъмбо.

Очаквах повече от най-доброто гъмбо в Нови Орлеан. Беше направо безвкусно. Но аз продължих да го сърбам с лъжицата, защото знаех, че цял ден не съм ял нищо и ми е нужна храна.

В бара влязоха трима мъже. Единият вървеше крадешком, другият подскачаше, а третият ходеше наперено. Прокрадващият се беше облечен като погребален агент от викторианската епоха с все цилиндъра. Кожата му беше бяла като рибешки корем; косата му беше дълга и сплъстена, а брадата му беше дълга и оплетена със сребърни мъниста. Подскачащият беше облечен в дълго черно кожено манто, а дрехите отдолу бяха тъмни. Кожата му беше много черна. Последният, напереният, остана да чака до вратата. Нито видях добре лицето му, нито успях да разбера от коя раса е: виждах само, че кожата му е мръсносива. Тънката му коса беше провиснала върху лицето му. От вида му ме полазиха тръпки.

Първите двама дойдоха право при нашата маса и аз за момент се уплаших за кожата си, но те не ми обърнаха никакво внимание. Погледнаха жената с червената панделка и я целунаха по бузата. Разпитаха я за общи приятели, с които не се били виждали, кой на кого какво направил, в кой бар и защо. Приличаха ми на котарака и лисицата от „Пинокио“.

— Какво стана с хубавата ти приятелка? — попита жената черния мъж.

Той се усмихна без капка веселост.

— Сложи катерича опашка на семейната ми гробница.

Тя сви устни.

— Тогава по-добре без нея.

— И аз това казвам.

Хвърлих един поглед към този, от когото ме полазваха тръпки. Беше много мръсен, слаб като наркоман, със сиви устни. Погледът му беше сведен надолу. Почти не помръдваше и аз се зачудих какво правят тези тримата заедно: лисицата, котаракът и призракът.

След това белият мъж пое ръката на жената и я притисна до устните си, поклони й се, махна към мен в престорен поздрав и тримата излязоха.

— Приятели ли са ти?

— Лоши хора — отвърна тя. — Макумба. На никого не са приятели.

— Какво му беше на този до вратата? Да не е болен?

Тя се поколеба, след това поклати глава.

— Не точно. Ще ти кажа, когато си готов.

— Кажи ми сега.

На телевизора Джей Лено разговаряше със слаба руса жена. НЕ Е ПРОСТО ФИ7МЪТ — гласяха надписите. — А ГЛЕДАЛ1/2 ЛИ СТЕ ИСТИНС ИЯ ЕКШЪН ГЕРОЙ? Той взе някаква кукла от бюрото си и се престори, че гледа под полага й, за да провери дали е анатомично коректна. [СМЯХ] — се изписа отдолу.

Тя довърши купата си с гъмбо, облиза лъжицата с червения си език и я остави.

— Много хлапетии идват в Нови Орлеан. Някои са чели книгите на Ан Райс и си мислят, че тук могат да станат вампири. Някои са имали кофти родители, на други просто им е скучно. Идват тук като бездомни котета от мазета. Откриха тук цяло ново котило в мазе в Нови Орлеан, нали знаеш?

— Не.

[???КЛАНЕ] — гласеше надписът, но Джей продължаваше да се хили, а „Тазвечерното шоу“ се смени с реклама на коли.

— Той беше едно от уличните хлапета, само дето имаше къде да нощува. Добро дете. Дошъл на стоп от Лос Анджелис до Нови Орлеан. Искал да го оставят на мира да попуши малко трева, да си слуша касетките на „Дорс“, да учи магия на хаоса и да изчете пълните съчинения на Алистър Кроули. И да му смучат кура. Нямал претенции коя точно да го смуче. Светнали очи и бухнала опашка.

— Ей — прекъснах я. — Това е Кембъл. Мина отвън.

— Кембъл ли?

— Моят приятел.

— Звукозаписният продуцент ли? — При тези думи се усмихна, а аз си помислих: „Тя знае. Знае, че лъже. Знае какъв е“.

Оставих на масата една двайсетачка и една десетачка и излязохме на улицата, за да го намерим, но него вече го нямаше.

— Мислех, че е със сестра ти — казах.

— Не ми е сестра. Нямам сестра. Само аз. Само аз.

Завихме зад ъгъла, където ни погълна тълпа от шумни туристи като внезапен талаз, разбиващ се на брега. И изведнъж — така бързо както се бяха появили — вече ги нямаше, бяха останали само няколко души. Някаква тийнейджърка повръщаше в канавката, до нея нервно стоеше младеж, който й държеше чантата и пластмасова чаша, пълна наполовина с алкохол.

Жената с червената панделка в косата си беше отишла. Щеше ми се да бях запомнил името й или поне името на бара, където я бях срещнал.

Плановете ми бяха тази вечер да си тръгна и да поема по междущатската до Хюстън и оттам за Мексико, но бях уморен и на две трети пиян, затова се прибрах в стаята си, и когато дойде утрото, още бях в „Мариот“. Всичките ми дрехи от предишната вечер миришеха на парфюм и мърша.

Облякох си тениската и шортите и слязох до магазина на хотела, за да си купя още няколко комплекта тениски и шорти. Там беше високата жена, онази без велосипеда, и тя поиска „Алка Зелцер“.

— Преместили са ви доклада — каза ми. — След около двайсет минути в зала „Одюбон“. Сигурно ще искате преди това да си измиете зъбите. Вашите най-добри приятели едва ли ще ви го кажат, господин Андертън, но аз почти не ви познавам, така че ми е все тая, че ви го казвам.

Добавих към покупките четка и паста за зъби. Но увеличаването на броя на вещите, които притежавах, ме тревожеше. Струваше ми се, че трябва да го намалявам. Трябваше да съм прозрачен, да не притежавам нищо.

Качих се в стаята, измих си зъбите, облякох тениската с надписа на джазовия фестивал. И след това, защото нямах никакъв избор в това отношение или защото бях обречен да обсъждам, консултирам и по всякакъв друг начин да си намирам раздумка, или защото бях съвсем сигурен, че Кембъл ще е сред публиката, а исках да му кажа довиждане, преди да си тръгна, взех доклада и слязох в зала „Одюбон“, където чакаха петнайсет души. Кембъл не беше сред тях.

Не ме беше страх. Казах „здравейте“ и погледнах началото на първа страница.

Тя започваше с още един цитат от Зора Нийл Хърстън:

Хората говорят за големи зомбита, които идват нощем и вършат злини. Както и за малки момиченца зомби, изпращани от собствениците си по тъмно призори, за да продават пакетчета изпечено кафе. Преди изгрева техните викове „Café grillé“ се чуват от тъмните места на улиците и човек може да ги види само ако извика продавачката да дойде със стоката. Тогава малката мъртва става видима и се качва по стълбите.

Андертън продължаваше с цитати от съвременници на Хърстън, с няколко откъса от интервюта с възрастни хаитяни и докладът му скачаше, поне доколкото виждах, от заключение на заключение, от поверия към догадки и предположения, които след това извеждаше като факти.

На половината ми реч Маргарет, жената без велосипеда, влезе и просто впери поглед в мен. Помислих си: „Тя знае, че аз не съм той. Знае“. Но продължих да чета. Какво друго да направя?

Накрая попитах дали има въпроси.

Някой ме попита за изследователските методи на Зора Нийл Хърстън. Казах, че въпросът е много добър и аз съм го обсъдил подробно в окончателния доклад, от който всъщност в момента чета редактирано резюме.

Една ниска и пухкава жена се изправи и заяви, че не е възможно момиченцата зомби да са съществували: зомбиращите наркотици те правели безчувствен и предизвиквали транс, наподобяващ смърт, но въпреки това действали фундаментално на основата на вярата — вяра, че вече си мъртъв и не притежаваш собствена воля. Как можело така, попита тя, четири- или петгодишно дете да бъде накарано да повярва в такова нещо? Не. Според нея кафеените момиченца били номер като индийското въже^[1], поредната градска легенда от миналото.

Лично аз бях съгласен с нея, но кимнах и заявих, че възражението й е основателно и разумно. И че от моя гледна точка — която, надявам се, е истински антропологична гледна точка — има значение не онова, в което е лесно да повярваш, а нещо по-важно, истината.

Ръкопляскаха ми, а след това някакъв брадат мъж ме попита дали може да получи копие от доклада за списанието, на което бил редактор. Хрумна ми, че бях направил добре, като бях дошъл в Нови Орлеан, така кариерата на Андертън нямаше да пострада от отсъствието му от конференцията.

Пухкавата жена, чийто бадж твърдеше, че името й е Шанел Грейвли-Кинг, ме причакваше на вратата.

— Наистина ми беше приятно — каза тя. — Не искам да си мислите, че не ми е било.

Кембъл не се появи за презентацията си. Никой не го видя повече.

Маргарет ме запозна с някакъв нюйоркчанин и спомена, че Зора Нийл Хърстън е работила върху „Великият Гетсби“. Той каза, да, това напоследък всички го знаели. Зачудих се дали се е обадила на полицията, но държанието й ми се стори достатъчно дружелюбно. Осъзнах, че съм започнал да се стресирам. Дощя ми се да не си бях изхвърлял мобилния телефон.

С Шанел Грейвли-Кинг споделихме ранна вечеря в хотела, в началото на която аз предложих:

— О, хайде да не говорим по работа — и тя се съгласи, че само големите тъпанари говорели за работа на масата, и затова си побъбрихме за рок банди, които бяхме гледали на живо, за фантастични методи за забавяне на разлагането на човешкото тяло и за нейния партньор — по-възрастна от нея жена, притежателка на ресторант, а след това се качихме в моята стая. Тя миришеше на бебешка пудра и жасмин и голата й кожа лепнеше по моята.

През следващите няколко часа използвах два от трите кондома. Когато излязох от банята, тя вече спеше и аз се качих на леглото до нея. Спомних си думите, които Андертън беше написал на ръка на гърба на доклада си и ми се прииска да ги проверя отново, но заспах, притиснат до ухаещата на жасмин жена.

След полунощ се събудих от някакъв сън и от шепнещ в мрака женски глас. Гласът каза:

— И той дойде в града с касетките си на „Дорс“ и книгите си от Алистър Кроули, и написания на ръка списък с тайни интернет адреси за магия на хаоса в мрежата, и всичко беше добре, той дори се сдоби с няколко последователи, бегълци като него, и му смучеха кура всеки път, когато му се приискаше, и светът беше хубав.

И тогава той повярва на собствените си глупости. Че е истинското нещо. Че е човекът. Реши, че е голям лош тигър, а не котенце. Затова изкопа нещо… нещо… нещо, желано от някой друг.

Реши, че това, което е изкопал, ще се грижи за него. Глупак. И същата нощ седеше на площад „Джаксън“, разговаряше с гледачките на карти, разказваше им за Джим Морисън и кабалата и някой го потупа по рамото, той се обърна, някой издуха в лицето му прах и той го вдиша.

Не целия. И тъкмо щеше да направи нещо, когато осъзна, че не може нищо да направи, защото е напълно парализиран, в този прах има риба фугу и кожа от жаба, и смлени кости, и всичко останало, и той го е вдишал.

Откараха го в спешното, където не направиха кой знае какво за него, помислиха го за уличен плъх с проблем с наркотиците и на другия ден той отново можеше да се движи, макар че минаха два или три дни, докато проговори отново.

Проблемът е, че той има нужда от това. Иска го. Знае, че в зомби праха има някаква голяма тайна и че почти я е схванал. Някои казват, че в праха има хероин или някакви други лайна, но това не е необходимо. Той го иска.

И му казаха, че няма да му го продават. Но ако им върши разни работи, ще му дадат малко зомби прах, да го пуши, да го смърка, да си го втрива във венците, да го гълта. Понякога го караха да върши гадни работи, дето никой друг не искаше да върши. Понякога просто го унижаваха, защото можеха — караха го да яде кучешки говна от канавката, може би. Да убива, може би. Всичко друго, но не и да умре. Стана целият кожа и кости. Правеше всичко за този зомби прах.

И продължава да си мисли, с онази малка част от мозъка, дето още си е негова, че не е зомби. Че не е мъртъв, че има праг, който не е прекрачил. Но той го е прекрачил много отдавна.

Вдигнах ръка и я докоснах. Тялото й беше твърдо и слабо, и елегантно, и на пипане гърдите й приличаха на гърди, които Гоген би нарисувал. Устата й в тъмното беше мека и топла до моята.

Всеки идва в живота на всекиго с определена причина.

4. Тези хора трябва да знаят кои сме ние и да разказват, че сме били тук

Когато се събудих, още беше тъмно и стаята беше тиха. Светнах лампата, огледах възглавницата за панделка, червена или бяла, или за обица като миши череп, но нямаше нищо, което да показва, че тази нощ в леглото е имало някой друг освен мен.

Станах, дръпнах завесите и погледнах през прозореца. На изток небето посивяваше.

Зачудих се дали да не продължа на юг, дали да не продължа да бягам, да продължа да се преструвам на жив. Но сега знаех, че е прекалено късно за това. В крайна сметка има врати между живите и мъртвите и те се отварят и в двете посоки.

Бях отишъл възможно най-далеч.

На хотелската врата се почука съвсем леко. Навлякох си панталона и тениската, с които бях вечерта, и бос отидох да отворя.

Кафееното момиче ме чакаше.

Всичко зад вратата беше озарено от светлина, открита, прекрасна, предизгревна светлина и чух песента на птиците в утринния въздух. Улицата беше на някакъв хълм и къщите отсреща бяха истински коптори. Във въздуха се стелеше мъгла, ниско над земята, и се кълбеше като нещо от стар черно-бял филм, но до обяд щеше да изчезне.

Момиченцето беше слабо и дребно; не изглеждаше повече от шестгодишно. Очите му бяха замъглени от нещо като перде и кожата му беше толкова сива, колкото някога е била кафява. Протягаше към мен бяла хотелска чаша, внимателно, с една ръчичка на дръжката и другата под чинийката. Чашата беше наполовина пълна с димяща течност с цвят на кал.

Наведох се да я взема от нея и отпих. Беше много горчиво питие и горещо, събуди ме за целия ден напред.

— Благодаря — казах.

Някой някъде викаше моето име.

Момиченцето изчака, търпеливо, докато си изпих кафето. Оставих чашата на килима, след което вдигнах ръка и я докоснах по рамото.

Тя протегна нейната с разперени сиви пръстчета и хвана моята. Знаех, че съм с нея. Накъдето и да поемехме, щяхме да сме заедно. Припомних си нещо, което някой някога ми беше казал.

— Всичко е наред. Всеки нов ден е прясно смлян — изрекох на глас.

Изражението на кафееното момиче не се промени, но тя кимна и ме подръпна нетърпеливо. Хвана здраво ръката ми със студените си, студени пръсти и накрая тръгнахме, един до друг в мъгливото утро.