Нийл Геймън
Край на работното време

В Лондон все още има клубове. Стари клубове и фалшиво състарени клубове, със старинни дивани и припукващи камини, вестници и обичаи да се мълчи или да се говори, както и нови клубове като „Гручо“ и множеството му клонинги, където артисти и журналисти отиват, за да бъдат забелязани, да пият, да се наслаждават на бляскавата си самота и дори да говорят. Имам приятели и в двата вида клубове, но самият аз не съм член на нито един лондонски клуб, вече не.

Преди години, почти преди половин живот, когато бях млад журналист, се присъединих към един клуб. Той съществуваше с едничката цел да се облагодетелства от тогавашните лицензионни закони, които принуждаваха кръчмите да не поднасят алкохол след 11 вечерта — края на работното време. Този клуб „Диоген“ представляваше едностайно помещение над магазин за плочи в една тясна алея недалеч от Тотенхам Корт Роуд. Държеше го жизнерадостна, пухкава и пиеща яко жена на име Нора, която разправяше на всеки, който я попита, а и на този, който не я пита, че е нарекла клуба „Диоген“, скъпи, защото цял живот още не била виждала честен мъж. Вратата след тясното стълбище се отваряше или затваряше според прищевките на Нора. Работното време беше плаващо.

Това беше място, където ходех, след като кръчмите затвореха, и нищо повече, и въпреки обречените на провал опити на Нора да сервира храна и дори да изпраща веселяшки месечен бюлетин до всички членове на клуба, с който им напомняше, че вече се предлага и нещо за хапване, за мен си беше само това и толкова. Натъжих се преди няколко години, като разбрах, че Нора е починала. И за моя изненада наистина ми стана мъчно, когато при идването си в Англия миналия месец свих в тази алея, опитах се да си припомня къде точно беше клуб „Диоген“ и първо го потърсих на друго място, но след това видях избелелите зелени завеси на прозорците на индийски ресторант над магазин за мобилни телефони с изрисуван върху тях стилизиран мъж в буре. Стори ми се почти непристойно и ме хвърли в море от спомени.

В клуб „Диоген“ нямаше нито камина, нито кресла, но все пак се разказваха истории.

Повечето от пиещите тук бяха мъже, но от време на време се отбиваха и жени, а Нора наскоро се беше сдобила с постоянно допълнение към обстановката под формата на заместничка — руса полякиня емигрантка, която викаше на всички „дарлинк“ и обръщаше по едно на всяко влизане зад бара. Когато се напиеше, ни разказваше, че в Полша била баронеса, и ни заклеваше да пазим това откровение в тайна.

Разбира се, идваха артисти и писатели. Филмови режисьори, водещи на радиопредавания, полицейски инспектори и пияници. Хора с плаващо работно време. Хора, които се прибираха късно или изобщо не искаха да се прибират. Някои вечери се събираха по десетина души и повече. Други вечери бях единственият посетител — тогава си вземах едно малко, гаврътвах го и си тръгвах.

Онази нощ валеше и в клуба бяхме четирима, останали след полунощ.

Нора и заместничката й седяха на бара и си гледаха сериала за някаква дебела, но весела жена, собственичка на кръчма, и за шантавата й заместничка — руса аристократка от чужбина, която говореше смешен английски. Нора непрекъснато повтаряше, че било като „Бар «Наздраве»“. Беше кръстила смешния хазяин евреин на мен. Понякога ме молеха да им прочета субтитрите.

В бара бяхме един актьор на име Пол (известен като Пол Актьора, за да не го бъркат хората с Пол Полицейския инспектор или с Пол Изключения от гилдията пластичен хирург, които също бяха редовни посетители), редактор на списание за компютърни игри на име Мартин и аз. Тримата се познавахме бегло. Седяхме на масата до прозореца и гледахме сипещия се дъжд, който замъгляваше и размазваше осветлението на алеята.

Имаше и още един мъж, доста по-стар от нас тримата. Беше блед като труп, със сива коса и болезнено слаб, седеше в ъгъла и пиеше малко уиски. На лактите на сакото му от туид имаше кафяви кожени кръпки, това си го спомням съвсем ясно. Не говореше с нас, не четеше, не правеше нищо. Просто седеше, гледаше дъжда и алеята и от време на време отпиваше от уискито без каквото и да е видимо удоволствие.

Наближаваше полунощ и с Пол и Мартин си разказвахме истории за призраци. Току-що им бях разправил, кълна се, вярната история от ученическите си години за Зелената ръка. В забавачката вярвахме, че се случва злощастните момчета да виждат светеща ръка без тяло. Ако видиш Зелената ръка, скоро умираш. За щастие никой от нас нямаше лошия късмет да я види, но се разказваха тъжни случки за момчета преди нас, които били видели Зелената ръка и чиито коси побелели за една нощ. Училищната легенда твърдеше, че ги пращали в санаториум, където те умирали до седмица, без никой да успее да изтръгне от устата им и дума.

— Чакай малко — прекъсна ме Пол Актьора, — щом не са изрекли и дума, откъде се знае, че са видели Зелената ръка? Искам да кажа, че може да са видели какво ли не.

Когато ми бяха разправяли тези истории като момче, не се бях сещал да задам точно такъв въпрос, но сега, като ми го казваха, ми се виждаше донякъде проблематично.

— Може да са го написали — предположих леко глуповато.

Дъвкахме историята известно време и постигнахме съгласие, че Зелената ръка е доста неубедителен призрак. Тогава Пол ни разказа истинска история за негов приятел, който качил на стоп някаква жена и я оставил там, където му казала, че живее, а когато се върнал на същото място сутринта, се оказало, че това е гробище. Споменах, че с един мой приятел се е случило съвсем същото нещо. Мартин допълни, че същото не само се било случило с негов приятел, но понеже жената изглеждала явно измръзнала, той й дал сакото си, което на следващата сутрин намерил прилежно сгънато върху гроба й.

Мартин ни донесе по още едно и се зачудихме защо всички тези женски призраци бродят из страната на стоп, за да се приберат, а Мартин заключи, че днес живите стопаджии сигурно са по-скоро изключение, отколкото правило.

И тогава някой от нас каза:

— Ако искате, ще ви разкажа един истински случай. Не съм го разказвал никога на никого. Истински е — случи се с мен, а не с мой приятел, но не знам дали е история за призраци. Най-вероятно не е.

Това беше преди повече от двайсет години. Забравил съм много неща, но не съм забравил тази нощ, нито начина, по който свърши.

Ето историята, която бе разказана онази нощ в клуб „Диоген“.

 

 

Бях деветгодишен или някъде там, беше краят на 60-те и учех в едно малко частно училище недалеч от дома. Учих в него по-малко от година — достатъчно дълго, за да намразя собственика, който беше купил училището, за да го закрие и да продаде земята му на предприемачи, което и направи малко след като напуснах.

Доста време след като закриха училището — година и повече — сградата остана празна, след което бе съборена и на нейно място изникнаха офиси. Като всяко нормално момче си умирах да влизам по забранени места и затова точно в деня преди да съборят училището влязох в сградата. Вмъкнах се през един полуотворен прозорец и закрачих из празните класни стаи, които още миришеха на тебешир. Изнесох оттам само едно нещо — рисунката, която бях направил в часа по изобразително изкуство. На нея се виждаше малка къща с червено клепало на вратата, което приличаше на дяволче. Имаше етикет с моето име и висеше на стената. Отнесох я у дома.

Когато училището работеше, се прибирах вкъщи през града, а след това по тъмната улица, издълбана във варовиковите хълмове и обрасла с дървета, и покрай изоставената портиерска къща. След това отново ставаше светло, пътят минаваше през полето и накрая се озовавах у дома.

По онова време имаше много стари къщи и имения, останки от викторианската епоха, застинали в някакъв полуживот, очакващи булдозерите, които щяха да превърнат тях и запуснатите им земи в скучно еднообразни пейзажи от желани модерни жилища, всяка къща, спретнато подредена до другата покрай пътища за никъде.

Децата, които срещах по пътя за вкъщи, бяха, поне доколкото си спомням, винаги момчета. Не се познавахме, но като партизани в окупирана територия си обменяхме информация. Беше ни страх от възрастните, не едни от други. Не се налагаше да се познаваме, за да се придвижваме по двама, по трима или на групички.

Този ден се прибирах от училище и срещнах три момчета в най-мрачната част на пътя. Търсеха нещо в канавките и в плетовете, и в обраслото с плевели пространство пред изоставената портиерска къщурка. Бяха по-големи от мен.

— Какво търсите?

Най-високият от тях, дълъг като върлина, с тъмна коса и остри черти каза:

— Виж! — и вдигна няколко разкъсани наполовина страници, които май бяха някакво много, много старо списание с порноснимки. Всички момичета бяха черно-бели и прическите им бяха като на прелелите ми на старите семейни снимки. Вятърът беше разпилял остатъци от списанието по целия път и в градината пред изоставената портиерска къща.

Включих се в лова на страниците. Заедно събрахме почти цяло копие от „Разтухата на джентълмена“ на онова мрачно място. След това прескочихме стената на една запусната ябълкова градина и огледахме събраното. Голи жени отпреди много години. Има един мирис на пресни ябълки и на превръщащи се в ябълково вино изгнили ябълки, който и до ден-днешен ми навява мисли за забраненото.

Двете по-малки момчета, които въпреки това бяха по-големи от мен, се казваха Саймън и Дъглас, а най-големият, който можеше да е и на петнайсет години, се казваше Джейми. Зачудих се дали са братя. Не попитах.

Когато всички разгледахме списанието, те казаха:

— Ще го скрием в нашето специално място. Ако искаш, ела с нас. Но ако дойдеш, не трябва да казваш на никого. Не трябва да казваш на никого.

Накараха ме да си плюна на дланта и те плюнаха на техните длани, и си стиснахме ръцете.

Специалното място беше изоставена метална водна кула в полето до началото на алеята, където живеех. Изкачихме се по високата стълба. Отвън кулата беше боядисана в мръснозелено, а отвътре беше оранжева от ръждата по стените и пода. На пода лежеше портфейл, в който нямаше пари, но имаше няколко картички от цигари. Джейми ми ги показа: на всяка картичка беше изрисуван играч на крикет от миналото. Те сложиха страниците от списанието на пода и ги затиснаха с портфейла.

Тогава Дъглас предложи:

— Хайде да отидем до „Суолоус“.

Моята къща не беше далеч от „Суолоус“ — голямо имение навътре от пътя. Веднъж баща ми беше споменал, че някога е било собственост на херцога на Тендъртън, но когато той умрял, синът му — новият херцог — просто го затворил. Бях скитал до границите на имението, но никога не бях влизал в него. Не ми се струваше изоставено. Градините бяха прекалено добре поддържани, а там, където има градини, има и градинари. Със сигурност живееха възрастни.

Казах им го.

Джейми отвърна:

— Обзалагам се, че няма. Сигурно някой идва да коси тревата веднъж месечно. Тебе да не би да те е страх? Ние сме ходили там сто пъти. Хиляда.

Естествено, че ме беше страх, но отрекох, както и трябваше да се очаква. Тръгнахме по пътя и стигнахме до портата на имението. Тя беше затворена и затова се промъкнахме през прътите на желязната врата.

Покрай алеята растяха рододендрони. Преди да стигнем до къщата, трябваше да минем покрай нещо като портиерско жилище, а на тревата около него имаше някакви ръждясали метални клетки, достатъчно големи да затвориш в тях ловджийско куче, че дори и момче. Подминахме ги и стигнахме до подковообразната алея точно пред входа на „Суолоус“. Надникнахме през прозорците, но не видяхме нищо. Вътре беше много тъмно.

Промъкнахме се покрай къщата през гъсталака от рододендрони и попаднахме в нещо като омагьосана пещера, цялата от камъни, обрасла с нежни папрати и странни екзотични растения, каквито дотогава не бях виждал, растения с лилави листа, наподобяващи палми, с малки полускрити цветчета като скъпоценни камъни. През пещерата от камък на камък ромонеше бистър поток.

— Аз ще се изпикая в него — каза Дъглас съвсем небрежно. Отиде до водата, свали си късия училищен панталон и се изпика в подскачащия по скалите поток. Другите направиха същото, извадиха си пенисите и застанаха до него, за да пикаят в потока.

Бях шокиран. Помня много добре. Сигурно съм бил смаян от радостта, която изпитваха, или просто от начина, по който постъпваха в едно толкова специално място, като замърсяваха прозрачната вода и вълшебството на мястото, превръщайки го в тоалетна. Струваше ми се нередно.

Когато свършиха, не си прибраха пенисите. Разклатиха ги. Насочиха ги към мен. На Джейми му бяха пораснали косми около неговия.

— Ние сме кавалери — заяви Джейми. — Знаеш ли какво означава това?

Знаех за гражданската война в Англия — Кавалерите (неправи, но романтични) срещу Кръглите глави (прави, но отблъскващи), но той май нямаше това предвид. Поклатих глава.

— Това означава, че нашите пишки не са обрязани — обясни Джейми. — Ти кавалер ли си, или кръгла глава?

Сега разбрах какво имаше предвид.

— Кръгла глава съм — измърморих.

— Покажи ни. Хайде. Извади го.

— Няма. Не е ваша работа.

За миг си помислих, че ще ме напердашат, но тогава Джейми се разсмя и си прибра пениса, и останалите сториха същото. Започнаха да си разправят мръсни вицове, които аз не разбирах, колкото и да бях умно дете, но ги чух и ги запомних и след няколко седмици едва не ме изключиха от училище, задето разказах един от тях на мой съученик, който пък се прибрал и го разказал на родителите си.

Във вица фигурираше думата „еба“. За пръв път я чух в мръсен виц в тази вълшебна пещера.

След като стана скандалът, директорът извика родителите ми в училище и каза, че съм изрекъл нещо толкова лошо, че дори не можел да го повтори, та дори и за да обяснял на родителите ми какво съм прегрешил.

Като се прибраха вечерта, майка ми ме попита.

— „Еба“ — отговорих.

— Никога, ама никога не трябва да изричаш тази дума — каза майка ми. Изрече го много категорично и тихо, и за мое добро. — Това е най-отвратителната дума, която някой може да изрече.

Обещах й да не го правя.

Но после, омагьосан от силата, която може да има една-единствена дума, си я шепнех на глас, когато оставах сам.

В пещерата в този есенен следобед след училище трите големи момчета си разказваха вицове и се смееха, и се смееха, и аз се смеех, макар изобщо да не разбирах на какво се смеят.

Излязохме от пещерата. Върнахме се в официалната градина с мостчето на езерцето; прекосихме го, озъртайки се, защото беше открито, но видяхме огромните златни рибки в чернотата отдолу и си струваше. Тогава Джейми поведе Дъглас, Саймън и мен по пътеката от чакъл към една горичка.

За разлика от градината гората беше запусната и неподдържана. Тук нямах усещането за присъствие на възрастни. Пътеката беше обрасла. Криволичеше между дърветата, докато не излезе на някаква полянка.

На поляната имаше къщурка.

Беше къщичка за игри, сигурно за някое дете или деца отпреди четирийсет години. Прозорците бяха в тюдорски стил, с метални капаци и ромбовидни отвори. Покривът беше имитация на тюдор. Каменна пътека отвеждаше от мястото, където стояхме, право до входната врата.

Заедно поехме по пътеката към вратата.

На вратата висеше метално чукче. Беше боядисано в кървавочервено и представляваше някакво дяволче, ухилен пикси или демон, кръстосал крака, увиснал на ръце от пантата. Чакай… как най-точно да го опиша? Не беше добро същество. Ако не за друго, поне заради изражението на физиономията. Зачудих се що за човек би увесил подобно нещо на вратата на къщичка за игри.

Уплаши ме, там на поляната, докато здрачът се сгъстяваше под дърветата. Отстъпих на безопасно разстояние от къщата и другите ме последваха.

— Аз май вече трябва да се прибирам — казах.

Не беше правилното изказване. Тримата се обърнаха и започнаха да ми се присмиват, да ми се подиграват и да ме наричат жалък бебешор. Тях не ги било страх от къщата, така казаха.

— Бас ловя, че не можеш да почукаш на вратата — предизвика ме Джейми.

Поклатих глава.

— Ако не почукаш на вратата, значи си такъв бебешор, че изобщо няма да си играем с теб.

Аз изобщо нямах каквото и да е желание някога да си играя с тях. Приличаха ми на окупатори на земя, в която още не бях готов да пристъпя. Но пък не исках и да ми викат „бебешор“.

— Хайде бе. Нас не ни е страх — изрепчи се Саймън.

Опитвам се да си спомня тона, с който го каза. Дали също не беше изплашен и не се прикриваше зад фалшив бабаитлък? Дали пък не му беше забавно? Много отдавна беше. Ще ми се да бях разбрал.

Закрачих бавно обратно по каменната пътека към къщата. Стигнах до нея, хванах с дясната си ръка дяволчето и го блъснах силно във вратата.

Или по-скоро се опитах да го ударя силно, за да покажа на тримата, че изобщо не ме е страх. Че не ме е страх от нищо. Но нещо стана, нещо, което не бях очаквал, и чукчето удари вратата с някакво приглушено чукане.

— Сега трябва да влезеш вътре — изкрещя Джейми. Беше се въодушевил и му личеше. Зачудих се дали идваха тук за пръв път. Дали съм първият, когото са довели тук, след като вече са били на това място.

Не помръднах.

— Ти влез вътре — казах. — Аз почуках. Направих, каквото ми казахте. Сега се ловя на бас, че няма да влезете. Никой от вас няма да влезе.

Аз нямаше да вляза, напълно бях сигурен. Не само тогава. Никога. Бях усетил как нещо се раздвижва, бях усетил чукчето да се извива в ръката ми, докато удрях с оня ухилен дявол по вратата. Още не бях пораснал толкова, че да не се доверявам на усещанията си.

Те не казаха нищо. Не помръднаха.

Тогава, бавно, вратата се отвори. Те сигурно си мислеха, че аз съм я бутнал. Може и да смятаха, че се е открехнала, когато съм почукал. Но не беше така. Сигурен съм. Отвори се, защото й беше дошло времето да го направи.

Трябваше да избягам в този момент. Сърцето ми думкаше в гърдите. Но дяволът ме беше обсебил и вместо да избягам, изгледах тримата в другия край на пътеката и само казах:

— А да не би вас да ви е страх?

Те тръгнаха по пътеката към къщурката.

— Стъмва се — обади се Дъглас.

Тогава тримата ме подминаха и един по един, може би не съвсем охотно влязоха в къщата за игри. Някакво бяло лице се обърна да ме погледне, докато те влизаха, да ме попита защо не съм ги последвал, сто процента съм сигурен. Но когато Саймън, който беше последен, влезе в къщата, вратата се захлопна след тях, кълна се в Бога, без да съм я докосвал.

Дяволчето ми се ухили от дървената врата, кървавочервено петно в сивкавия сумрак.

Заобиколих къщата и започнах да надничам през всички прозорци, един по един, в тъмното и празно помещение. Вътре не помръдваше нищо. Зачудих се дали тримата не се крият от мен, долепени до стените, опитвайки се с все сила да потиснат кикота си. Зачудих се дали това не е някаква игра за големи момчета.

Не знаех. Нямаше как да знам.

Стоях там в двора на къщичката, докато небето потъмняваше, просто чаках. Скоро изгря луната, голяма есенна луна с цвят на мед.

И тогава, след още малко, вратата се отвори, но не излезе никой.

Бях сам на поляната, толкова сам, сякаш никога изобщо не бе имало никой друг. Избуха бухал и аз осъзнах, че съм свободен да си ходя. Обърнах се и си тръгнах от поляната по друга пътека, гледайки да съм по-далеч от къщата. Прескочих една ограда под лунната светлина, скъсах си училищния панталон и закрачих — не се затичах, нямаше нужда да тичам — през изсъхналия ечемик, през някаква ограда за добитък и оттам по алеята от кремък, която знаех, че отвежда чак до моята къща.

И не след дълго се прибрах у дома.

Родителите ми не се бяха разтревожили, макар че се ядосаха задето съм си изцапал дрехите с оранжева ръжда и съм си съдрал панталона.

— И къде беше? — попита майка ми.

— Разхождах се. Не разбрах кога е станало късно.

И толкова.

 

 

Беше почти два сутринта. Полякинята баронеса си беше тръгнала отдавна. Нора шумно обираше чаши и пепелници от масите и бършеше бара.

— В това място има нечиста сила — обади се весело. — Не че ми пука. Нямам нищо против някой да ми прави компания. Аз затова отворих и клуб. А вие нямате ли си къщи да се прибирате?

Казахме „лека нощ“ на Нора, тя ни накара един по един да я целунем по бузата и затвори вратата на клуб „Диоген“ зад гърбовете ни. Слязохме по тясното стълбище покрай магазина за плочи, излязохме на алеята и се върнахме в цивилизацията.

Метрото беше спряло преди няколко часа, но винаги има нощни автобуси, а и таксита, за който може да си ги позволи. (Аз не можех. В онези дни още не.)

Клуб „Диоген“ затвори няколко години по-късно, довършен от рака на Нора и, предполагам, от лесния достъп до среднощен алкохол след промяната на английските лицензионни закони. Но след тази нощ аз рядко ходех там.

— А след това чувал ли си нещо за тези момчета? — попита Пол Актьора. — Виждал си ги отново? Или ги обявиха за изчезнали?

— Не съм — каза разказвачът. — Искам да кажа, че повече не ги видях. Но нямаше местна хайка за издирване на три изчезнали момчета. А и да е имало, не съм чул за нея.

— А къщата още ли е там? — попита Мартин.

— Не знам — призна разказвачът.

— Е, аз пък не вярвам и дума от тази история — каза Мартин, докато завивахме по Тотенхам Корт Роуд към спирката на автобуса.

След като барът затвори, на улицата бяхме четирима, не трима. Забравих да ви кажа. Имаше още един, който досега само мълчеше — възрастен мъж с кожени кръпки на лактите, който беше излязъл от клуба заедно с нас тримата. Тогава той се обади за пръв път.

— Аз й вярвам — рече тихо. Гласът му беше немощен, почти извинителен. — Не знам защо, но й вярвам. Джейми умря малко след татко. Дъглас не пожела да се върне там и продаде мястото. Искаше да изравнят всичко със земята. Но запазиха къщата — „Суолоус“. Нея не пожелаха да съборят. Сега всичко вече сигурно е отишло.

Нощта беше студена и преваляваше ситен дъжд. Потръпнах, но само защото ми беше студено.

— Онези клетки, които споменахте — продължи той. — Покрай алеята. Не съм се сещал за тях от петдесет години. Той ни затваряше в тях, когато не слушахме. Май сме били доста непослушни, да му се не види. Много, много лоши момчета.

Оглеждаше надлъж и нашир Тотенхам Корт Роуд все едно търсеше нещо. След това добави:

— Дъглас се самоуби, естествено. Преди десет години. Докато бях в приюта. А и паметта ми вече не е толкова добра. Не е каквато беше. Но си прав, Джейми беше. Никога не ни оставяше да забравим кой е най-големият. И ако искаш да знаеш, изобщо не ни пускаха в къщурката. Татко не я беше построил за нас. — Гласът му потрепери и за миг си представих този бледен старец като момче. — Татко си играеше свои собствени игри. — След което размаха ръка и извика: — Такси! — До тротоара спря едно такси. — Хотел „Браун“ — каза и се качи. Не ни пожела лека нощ. Затвори вратата на колата.

И със затварянето на тази врата чух как се затварят още много други. Врати в миналото, които вече ги няма и повече не могат да бъдат отворени.