Пола Маклейн
Лейди Африка (1)

Пролог

4 септември 1936 г.

Абингдън, Англия

Тази „Вега“ е пауновосиня птица със сребристи крила, по-великолепна от всяка друга, която съм виждала някога, а сега е и моя и мога да летя с нея. Проектирана е изключително прецизно и умело, за да извърши невъзможното — да прекоси океана в един дързък полет от пет хиляди и осемстотин километра над черната набраздена водна шир, носейки ме със себе си.

Когато се качвам на борда, вече се здрачава. Над аеродрума дни наред бушуват бури и светлината се процежда едва-едва през облаците. Дъждът бие като тимпани по крилата на самолета, вятърът го брули странично, на пориви, но са ми казали, че този месец няма да дочакам по-добро време за полет. Времето не ме тревожи толкова, колкото тежестта на машината, която има специално подсилено шаси, за да носи големи количества бензин и моторно масло. Под крилата и в самата пилотска кабина са поставени резервоари, образуващи плътна стена около седалката ми, с вентили, които мога да достигна с върховете на пръстите си, за да превключа от един резервоар на друг по време на полета. Инструктирана съм да оставя резервоара да се изцеди докрай и след това да го затворя, преди да пусна следващия, за да не задавя помпата. Двигателят можел да угасне за няколко секунди, но след това щял отново да запали. Ще трябва да приема това на доверие. Както и още доста неща.

Локви колкото малки езера заливат пистата и повърхността им се белее като разбита сметана. Насрещният вятър духа свирепо, навъсени облаци са надвиснали над земята. Неколцина приятели и журналисти са дошли да гледат излитането ми и никой не крие мрачното си настроение. Всеки, който поне малко познава естеството на начинанието ми, се е опитал да ме разубеди. Хайде да не е днес. Не тази година. Рекордът си е рекорд, няма да ти избяга, но нека се пооправи времето… Само че аз съм отишла твърде далече, за да се отказвам тепърва. Качвам на борда кошницата с храна, мушвам плоската бутилка коняк в джоба на пилотския си костюм и се намествам на седалката; кабината е тясна и ме обгръща отвсякъде като втора кожа. Часовникът на ръката ми е зает от Джим Молисън, единствения друг пилот, предприел този полет и останал жив. Имам карта, на която е начертан маршрутът ми през Атлантика, от Абингдън до Ню Йорк. Отбелязан е всеки сантиметър ледена вода, над който трябва да прелетя, но не и пустотата наоколо, не и самотата и страхът. А те са също толкова реални, колкото всичко останало, защото ще ми се наложи да премина и през тях, докато се нося през преобръщащите стомаха вихри и въздушни ями, защото няма как да определиш курса си така, че да заобиколиш всичко, от което те е страх. Не можеш да избягаш от себе си и може би така е по-добре. Понякога си казвам, че предизвикателствата са тези, които ни каляват и променят характера ни, като това тук: писта, дълга километър и половина, и деветстотин литра гориво. Черни ескадрони облаци напират от всички краища на небето, с всяка минута малкото останала светлина се стопява в сгъстяващия се мрак. Няма как да извърша всичко това и да остана такава, каквато съм била.

Опряла гръб назад, подавам газ, преминавам с грохот покрай зяпачите с техните фотоапарати и, следвайки бялата маркировка, се засилвам към самотния червен флаг в края на пистата, отбелязващ точката, след която няма връщане назад. Разполагам с километър и половина, за да излетя, и нито сантиметър повече. Може и да не успея, разбира се. След всичкото планиране, след всичкото внимателно взиране в подробностите и събиране на кураж винаги съществува възможността моят самолет да си остане прикован към земята, да се окаже слон, а не чайка и аз да се проваля още на старта. Но първо трябва да изживея този миг, в който давам всичко от себе си.

След двеста метра засилване опашката нерешително се повдига. Аз я пришпорвам, усещам как земното притегляне я дърпа надолу, съзнавам невъзможното й тегло, по-скоро усещам, отколкото виждам червения флаг да се приближава към мен. В един момент вертикалният и хоризонталният стабилизатор най-после оживяват, колелата се откъсват от пистата и носът се устремява нагоре като стрела. Все пак, оказа се чайка. Издигаме се към притъмняващото небе през дъжда, над зелените и сивите квадрати на нивите около Суиндън. Право напред е Ирландско море — черна като нощта водна маса, готова да ме погълне, да спре сърцето ми. Потрепващите мъждиви светлинни в далечината са Корк. Някъде насреща е гигантската земна шир на Лабрадор. Двигателят хлипа ритмично, вършейки онова, за което е направен.

Носът подскача и корпусът на машината се тресе, докато се изкачваме стръмно нагоре през дъждовните струи, цепим поривите на вятъра и надвиваме природната стихия. Инстинктът за летене води ръцете ми и върши цялата практическа работа; но има и още нещо, мистично и важно, и то е решимостта да постигна онова, за което съм предопределена от съдбата, да избродирам името си върху небесния свод с това въртящо се витло, с тези крила от лакиран брезент, през трийсет и шестте часа мрак, които ме очакват.

* * *

Минали са две години от момента, когато за пръв път чух за това предизвикателство; бяхме в „Белият носорог“ — шумния, облицован с кедрови дъски бар в Ниери. В чинията пред мен имаше пепър стек с гарнитура от бланширани аспержи, тънки като кутрето ми; в чашите искреше ръждивочервен кларет. След което за десерт ми бе сервирана неочаквана покана от Джей Си Карбъри: „Никой досега не е успял да прелети сам Атлантика от тази страна, от Англия към Америка. Никой, нито мъж, нито жена. Какво ще кажеш, Берил?“.

Две години преди това Молисън не бе успял да доведе докрай подобен полет над вода и оттогава никой не бе направил нищо повече по въпроса, освен да разсъждава какъв ли трябва да е самолетът, способен да прелети разстоянието. Но Джей Си имаше повече пари, отколкото бе в състояние да изхарчи; освен това в него трептеше искрата на един прероден Магелан или може би Робърт Пири. Всичко беше налице: и безграничният океан, и хилядите мили девствен леден въздух, и ясната цел. Единствено самолет нямаше. „Не искаш ли да се пробваш?“

Очите на Джей Си бяха като два ахата. Докато ги гледах как проблясват в полумрака, си мислех колко хубаво би било, ако и красивата му съпруга Мая можеше да бъде сред нас, в бяла коприна и с навита на букли коса, но тя бе загинала малко преди това при елементарен урок по летене недалече от Найроби, и то в ясен, безветрен ден. Това бе първата въздушна трагедия, връхлетяла нашата малка общност, но не и последната. Още много скъпи нам призраци ни намигаха от ръбовете на чашите с кларет, напомняйки ни за своето безразсъдство и великолепие. Не че имах нужда от напомняне. Нито за миг не бях забравила тези призраци… но всеки път щом срещнех погледа на Джей Си, бях готова да ги прегърна. „Искам“, казах аз и после повторих думата.

* * *

Скоро и последните частици светлина се оцеждат от грапавия ръб на хоризонта, след което остават само дъждът и миризмата на бензин. Летя на шестстотин метра над морското равнище и ще остана на тази височина близо два дни. Плътни облаци са погълнали луната и звездите и мракът е толкова плътен, че се ориентирам само по бордните уреди, като примигвам уморено, за да видя слабо просветващите циферблати. Нямам радио, така че звукът и мощта на двигателя и насрещният вятър в носа на машината ми действат успокояващо. Също и плискането на бензина в резервоарите, докато на четвъртия час от полета ми двигателят започва да се дави и гасне. Изкихва един-два пъти, изхърква и спира. Стрелката на висотомера ми започва да се върти като пияна обратно по часовника, скоростта й е стряскаща. Изпадам в нещо като транс, но ръцете ми знаят какво да правят дори когато мозъкът ми отказва. Единственото, което се иска от мен, е да посегна към вентила и да сменя притока на гориво. Двигателят ще запали отново. Със сигурност ще запали. Заповядвам на ръката си да не трепери и с върховете на пръстите си напипвам сребристото лостче. То щраква окуражително в ръката ми, но моторът упорито мълчи. Самолетът продължава да губи височина, вече съм на триста и трийсет метра над повърхността на океана, после на двеста и четирийсет. И още по-ниско. Облаците около мен се разкъсват за момент, отдолу се открива ужасяваща гледка на разпенена вода. Вълните сякаш се протягат нагоре, а безкрайното небе ме притиска надолу към тях. Още веднъж щраквам лостчето, като гледам да не се поддавам на страх и паника. Подготвила съм се за всичко, доколкото съм могла, но може ли човек да е напълно готов за смъртта? Готова ли е била Мая, докато земята се е надигала към нея да я посрещне? Готов ли е бил Денис в онзи ужасен ден над Вой?

Някъде около върха на лявото ми крило блясва ярка като коледна украса светкавица и наелектризира въздуха. Изведнъж ме обзема усещането, че всичко това вече се е случило, че е преживяно много пъти. Може би вече съм била на това място, в този самолет, и съм се спускала стремглаво надолу. Под мен се плиска равнодушна вода, готова да ме погълне, но аз си мисля за Кения. За моята долина — Рифт Вали — с вулканите Лонгонот и Мененгай. За езерото Накуру с пърхащата розова плът на безброй фламинги, за имението „Кекопей“ и за Моло, за Джоро и блесналите ливади на клуб „Мутанта“. Струва ми се, че съм се запътила нататък, но знам, че това е невъзможно — имам чувството, че витлото ми разсича времето, връща ме назад, но ме тласка и в безкрая напред, освобождава ме.

О!, мисля си, докато падам като камък сред мрака, сляпа за всичко наоколо. Май съм намерила пътя за дома.