Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Five days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021 г.)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Пет дни

Преводач: Надя Баева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 20.04.2015 г.

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Колибри

ISBN: 978-619-150-500-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9931

История

  1. — Добавяне

На Кристин

Надеждата е малка птица,

гнездо в душата свила,

тя пее песничка без думи

и пърха лекокрила.

Емили Дикинсън[1]

Четвъртък

1

Веднага видях рака. Беше там, точно пред очите ми. Осъзнах, че както обикновено в подобна ситуация поемам дълбоко въздух: изправена съм пред началото на края.

Ракът имаше формата на глухарче. Понякога въпросният вид тумори приличат на евтина коледна украса — звезда с назъбени крайчета от магазин за стоки с намаление. Въпреки това този повече напомняше скромно цветенце, обрулено, оголено до семенцата и все пак със злокачествен заострен скелет. Като това, което радиолозите наричат „шиповидна структура“.

Шиповидна. Когато чух тази дума за пръв път, трябваше да проверя значението й. Открих, че терминът произлиза от зоологията: тънка рогова структура, по-конкретно такава, която образува скелета на примитивни морски безгръбначни като сюнгер. (Никога не бях осъзнавала, че гъбите имат скелет.) Оказа се, че се използва и в астрономията: краткотрайни вертикални изригвания на горещ газ в слънчевата корона.

Последната дефиниция ме тормозеше в продължение на седмици. Порази ме с ужасяващата си точност. Тумор с шиповидна структура, като този, който наблюдавах в момента, може да се е зародил години, дори десетилетия по-рано. Ала едва след като обяви присъствието си, заприличва на изригващ пламък, който осветява всичко по пътя си и изисква пълно внимание. Ако пламъкът не е бил забелязан или потушен в достатъчно ранен етап, ще реши, че не е просто реактивна струя, а по-скоро умален вариант на супернова, която с финалната си изява на пиротехническа мощ ще унищожи своята собствена вселена.

Определено структурата, която наблюдавах в момента, беше на път да избухне — а това щеше да сложи край на живота на човека, в чийто бял дроб се беше враснала така смъртоносно.

Беше поредният ужас в каталога с ужаси, които изпълваха ежедневието ми от девет до пет.

А този ден се очертаваше доста отчайващ. Само час преди туморът с шиповидна структура да се появи на екрана пред мен, трябваше да направя компютърна томография на деветгодишно момиченце на име Джесика Уорд. Според картона й тя беше страдала от серия парализиращи главоболия. Личният й лекар я беше изпратил при нас, за да изключи възможността за „неврологичен проблем“ — това е кодът на лекарите за „мозъчен тумор“. Таткото на Джесика се казваше Чък, беше кротък, уплашен мъж в средата на трийсетте, с тъжен поглед и жълтеникави зъби, които подсказваха, че е пушач. Осведоми ме, че работи като заварчик в корабостроителницата в Бат.

— Майката на Джеси ни напусна преди две години — каза ми той, щом дъщеря му влезе в съблекалнята, за да сложи болничната нощница.

— Починала ли е? — попитах.

— Де да беше. Тази кучка — извинете ме за израза — избяга с един тип, с когото работеше в аптеката „Райт Ейд“ в Брънзуик. Живеят в каравана в Дестин. Намира се на остров Флорида Панхандъл. Знаете ли как един приятел нарича онази част от света там долу? Ривиерата на селяците. Главоболията на Джеси започнаха, след като майка й духна. А тя така и не дойде повече да види Джеси. Що за майка е това?

— Очевидно има късмет с баща като вас — отвърнах в опит да разсея невероятния стрес, в който се намираше този човек, засилен от старанията му да прикрие обзелата го паника.

— Тя е всичко, което имам на този свят, госпожо.

— Името ми е Лора — казах.

— Ако се окаже, че страда от нещо… ами… сериозно… Все пак лекарите не пращат малки момиченца на подобни прегледи просто така.

— Сигурна съм, че лекарят ви просто иска да изключи някои вероятности — уверих го, като се опитвах да не влагам емоции.

— Обучават ви да говорите така, нали? — попита той и забелязах появата на гнева, който често изместваше парализиращия страх.

— Прав сте. Учат ни да се опитваме да окуражаваме, без да говорим много. Аз съм само лаборант радиолог, а не диагностик.

— Ето, започнахте със сложните термини.

— Задачата ми е да управлявам техниката, да правя снимките. Радиологът диагностик е лекарят, който ще прегледа скенера и ще види дали показва нещо тревожно.

— И кога ще мога да разговарям с него?

Всъщност отговорът беше никога, защото радиолозите диагностици имаха задкулисно присъствие, те анализираха скенерите, рентгеновите снимки, ядрено-магнитните резонанси, ултразвуковите изследвания. Практически не се срещаха с пациентите.

— Доктор Харилд ще разговаря направо с личния лекар на Джесика. Сигурна съм, че много бързо ще бъдете информиран, ако има…

— И да говорите като робот ли ви обучават?

Веднага щом си позволи този коментар, човекът изглеждаше видимо разкаян.

— Хей, не трябваше да говоря така, нали?

— Не се тревожете — отговорих аз и запазих неутрален тон.

— Обидих ви.

— Никак дори. Знам колко стресиращо и притеснително е за вас.

— Отново започнахте да четете сценария, който са ви поднесли.

В този момент Джесика се появи откъм съблекалнята срамежлива, напрегната и объркана.

— Ще боли ли? — обърна се тя към мен.

— Ще трябва да ти се постави инжекция. През нея във вените ти ще се вкара мастило, което ще ни помогне да видим какво става в теб. Но това мастило е безвредно.

— Ами инжекцията? — попита разтревожено тя.

— Леко боцване по ръката и после всичко ще мине.

— Обещавате ли? — Мъчеше се да бъде смела, но въпреки това още си беше дете, което не разбираше напълно защо е тук и каква е причината за всички тези медицински процедури.

— Сега се дръж като истински войник, Джес — поръча баща й, — а на път към къщи ще ти купим онова Барби.

— Тази уговорка никак не ми звучи зле — казах аз и се притесних дали не прозвуча прекалено жизнерадостно, предвид факта, че макар да работех вече шестнайсет години като лаборант радиолог, сърцето ми продължаваше да се къса, когато пациентите са деца. Винаги се боях от перспективата да забележа нещо преди всички останали. Дължеше се също и на това, че твърде често виждах ужасни новини.

— Ще отнеме десет-петнайсет минути, не повече — казах на таткото на Джесика. — Има чакалня в края на коридора с кафе и списания.

— Излизам навън за малко — обяви той.

— Защото искаш да запалиш цигара — подхвърли Джесика.

Татко й прикри виновна усмивка.

— Дъщеря ми ме познава твърде добре.

— Не искам татко ми да умре от рак.

В този миг лицето на бащата посърна и забелязах как се старае да овладее чувствата си.

— Да оставим татко ти да излезе малко на въздух — предложих и насочих Джесика към помещението със скенера, а после се върнах при баща й, който се беше разплакал.

— Знам колко трудно трябва да ви е — казах. — Но докато няма реална причина за притеснение…

Той само поклати глава, тръгна към вратата и бръкна в джоба на ризата си, за да извади цигари.

Върнах се вътре, а Джесика гледаше ококорено и уплашено скенера за компютърна томография. Разбирах тревогата й. Това беше страховита медицинска апаратура, огромна и зловеща. Имаше голям обръч, свързан с два контейнера в духа на научната фантастика, пълни с тъмна течност. Пред обръча имаше тясно легло, което приличаше на носилка за трупове (макар да имаше възглавница). Виждала съм и възрастни хора да изпадат в паника при тази гледка. Ето защо не се изненадах, че Джесика изглежда стъписана.

— Нима трябва да вляза в това? — попита тя и хвърли поглед към вратата, сякаш й се искаше да избяга през нея.

— Не е нищо особено. Просто лягаш на леглото. Апаратът те повдига и минаваш през обръча. Обръчът снима каквото е нужно на лекаря… и това е всичко. Ще приключим много набързо.

— И няма да боли?

— Нека първо те сложим да легнеш — казах аз и я поведох към леглото.

— Много искам да видя татко — поколеба се тя.

— Ще бъдеш с татко след няколко минути.

— Обещавате ли?

— Обещавам.

Тя се настани върху леглото.

Приближих се към нея, хванала тръбичката към капсулата с тъмната течност, като прикривах в ръка интравенозната игла, която още не беше извадена от стерилната опаковка. Никога не се показва интравенозна игла на пациент. Никога.

— Добре, Джесика, няма да те заблуждавам, че от боцването с иглата няма да те заболи. Въпреки това ще бъде само за миг и веднага ще мине. После изобщо няма да усещаш болка.

— Обещавате ли?

— Обещавам… въпреки че може да почувстваш леко затопляне за няколко минути.

— Но няма да пари много, нали?

— Уверявам те, че няма да усетиш нищо подобно.

— Искам си татко.

— Колкото по-скоро го направим, толкова по-скоро ще бъдеш с него. Чуй какво ще те помоля сега… да затвориш очи и да си помислиш за нещо много хубаво. Имаш ли си домашен любимец, Джесика?

— Имам куче.

— Затвори очи, моля те.

Тя изпълни каквото се искаше от нея.

— Каква порода е?

— Кокер шпаньол. Татко ми го подари за рождения ден.

Натърках свивката на ръката й с течен анестетик.

— Иглата влиза ли вече?

— Още не, но ти не ми каза името на кучето ти.

— Тъфи.

— И коя е най-голямата беля, която Тъфи е правил?

— Изяде цяла купа маршмелоус.

— Как успя да направи подобно нещо?

— Татко ги беше оставил на кухненската маса, защото много обича да ги пече в камината за Коледа. А после Тъфи се появи изневиделица и…

Джесика се разкикоти. В този момент мушнах иглата в ръката й. Тя проплака тихичко, но продължи да говори за кучето си, а аз сложих лепенка, за да фиксирам иглата. След това й казах, че излизам за малко от стаята, и попитах:

— Боли ли те от иглата?

— Не, но още я усещам.

— Това е нормално. Сега искам да легнеш напълно неподвижно и няколко пъти да поемеш дълбоко дъх. Стой със затворени очи и си мисли за нещо наистина забавно. Като историята за Тъфи и онези маршмелоус, които изял. Ще го направиш ли, Джесика?

Тя кимна с плътно затворени очи. Излязох от помещението със скенера възможно най-бързо и най-тихо и влязох в стаята, която наричат техническа. Тя представлява кабинка с плот и компютри, въртящ се стол и издаден напред контролен пулт. След като бях подготвила пациента, предстоеше ми най-сложната част от провеждането на изследването със скенера: да избера абсолютно точно момента. Въведох необходимите данни за стартиране на сканирането и почувствах обичайното напрежение, съпътстващо всяка от процедурите, които извършвах, макар и след всичките тези години; то се дължеше на факта, че от този момент нататък всичко е въпрос на време. Само след миг щях да натисна бутона. Той щеше да активира скоростна инжекция, която да вкара осемдесет милиграма висококонтрастен йод във вените на Джесика. След това разполагах с по-малко от петдесет секунди — по-скоро четирийсет и две секунди предвид крехкото й телосложение — за да започна сканирането. Тук синхронът беше от изключителна важност. Йодът създава контраст, който позволява на скенера да представи пълно, почти кръгово изображение на костите, меките тъкани и вътрешните органи. Ала йодът достига първо до сърцето, след това навлиза в пулмонарните артерии и аортата, преди да се разпръсне в останалата част на тялото. След като се е разпространил навсякъде, достигната е онази „фаза на Венера“ в процедурата, когато всички вени са подчертани от контрастното вещество. Стартиране на сканирането дори само няколко секунди преди настъпването на тази фаза означава, че ще изпреварите контрастното вещество и радиологът няма да получи изображението, от което има нужда, за да постави точна диагноза. Едно малко забавяне и контрастът може да стане твърде силен. Ето защо този кратък промеждутък от време продължаваше да предизвиква ужас у мен, независимо от хилядите скенери, които съм направила. Ако не успеех да улуча точно момента, щеше да се наложи пациентът да премине през цялата процедура след дванайсет часа (най-малко толкова), а радиологът диагностик никак нямаше да е доволен. Затова тези съдбоносни няколко секунди преди всеки скенер неизменно ме изпълваха с напрежение и съмнения. Дали съм подготвила всичко както трябва? Дали правилно съм преценила йодния разтвор спрямо физиката на пациента? Дали не съм пропуснала нещо?

Боях се от грешки в работата си. Защото последствията биха били тежки. Щяха да бъдат наранени хора, които и без друго са уплашени и са изправени пред неизвестността от потенциална болест.

Въпреки това децата… децата, болни от рак… това все още ме довеждаше до пълен потрес. Фактът, че съм майка, утежняваше нещата десетократно. Всеки път си мислех: ами ако това бяха Бен или Сали? Въпреки че и двамата вече бяха тийнейджъри, че започваха да търсят мястото си в този свят, за мен те винаги щяха да са децата ми, тоест — слабото ми място. Точно това бе любопитното при моята работа. Успявах да създам впечатление у пациентите, колегите, семейството си за професионална резервираност. Веднъж Сали каза на своя приятелка, която дойде след училище:

— Мама по цял ден гледа тумори, но някак успява да остане лъчезарна… доста странно, нали?

Само че напоследък започнах силно да се разстройвам. Докато в миналото успявах да се взирам във всякакви увреждания на мониторите си, без да мисля за ужаса, който щеше да връхлети човека на масата, през последните няколко месеца всичко започна да се натрупва в съзнанието ми. Миналата седмица правих мамография на местна учителка от училището на Бен и Сали, която най-после преди година се беше омъжила и с голямо вълнение ми съобщи, че забременяла на четирийсет и една годишна възраст. Щом видях бучката в лявата й гърда, веднага можех да й кажа, че е втори стадий (нещо, което доктор Харилд потвърди по-късно). Осъзнах, че след работа карам към фара Пемакуид Пойнт, тръгнах към пустия плаж, без да обръщам внимание на есенния студ, а там ридах неутешимо в продължение на десет минути и се питах защо това ме връхлита чак сега.

Същия ден след вечеря споменах пред Дан, че съм правила мамограма на жена на моята възраст (тъй като градът е малък, винаги изключително съвестно пазех имената на пациентите в тайна).

— Тогава видях бучката на екрана и си дадох сметка, че това е рак. Наложи ми се да хукна нанякъде после, защото напълно изгубих самообладание.

— Кой стадий? — попита той.

Отговорих му.

— Все пак е втори, не е като да е четвърти стадий, нали така? — коментира Дан.

— Но въпреки това може да се стигне до мастектомия, предвид близостта на тумора до лимфните възли.

— Бива си те като диагностик — подхвърли той, а в тона му се смесваха похвала и ирония.

— Проблемът е, че не за пръв път губя контрол напоследък. Миналата седмица направо бях съсипана заради онази тъжна женица, която работи като сервитьорка в бистро на шосе 1, при която излезе злокачествен тумор в черния дроб.

— Тази вечер си настроена за откровения.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, нищо — отговори Дан, но отново с тон, труден за тълкуване, като толкова други прояви у него в настоящия момент.

Дан е Дан Уорън. Мой съпруг от двайсет и три години. Мъж, който беше безработен от осемнайсет дълги месеца. И човек, чиито настроения взеха да стават извънредно променливи.

— Хей, дори най-добрите бойни пилоти от време на време изпускат нервите си.

— Не мога да се сравнявам с боен пилот.

— Да, но си най-добрият лаборант радиолог в екипа. Всички го знаят.

С изключение на мен. Особено в този момент пред компютърните екрани, докато гледах Джесика, легнала на масата с плътно затворени очи, едва забележимо треперещи устни и мокро от сълзи лице. Голяма част от мен копнееше да отида при нея и да я успокоя. Ала знаех, че така само ще удължа агонията, че е по-добре това просто да мине. Ето защо включих микрофона, свързан с помещението за сканиране, и заговорих:

— Джесика, знам, че е малко плашещо и странно. Все пак ти гарантирам, че останалата част от процедурата ще бъде безболезнена. А и всичко ще приключи само след няколко минути. Нали така?

Тя кимна, още разплакана.

— Сега затвори очи, мисли си за Тъфи и…

Натиснах бутона, който активира автоматичната система на инжекцията. В този момент на екраните се появи таймер, а аз веднага се обърнах към Джесика, чиито бузи изведнъж бяха почервенели, след като контрастното вещество беше навлязло в кръвния й поток и беше повишило температурата й с два градуса. Сканиращата програма беше стартирана и леглото механично се повдигна нагоре. Джесика потрепери при първото вертикално движение. Аз стиснах микрофона.

— Няма от какво да се боиш, Джесика. Само те моля да стоиш напълно неподвижно.

За мое огромно облекчение тя се съобрази напълно с инструкциите ми. Леглото се изравни с нивото на обръча. Бяха изминали двайсет и осем секунди. Леглото беше започнало да се движи навътре в обръча. На трийсет и шестата секунда спря и обръчът обхващаше главичката й.

— Добре, Джесика, справяш се чудесно. Само не мърдай.

Четирийсет и четири секунди. Четирийсет и шест. Държах пръста си върху бутона за сканиране. Забелязах, че потреперва. Четирийсет и девет.

Натиснах го. Сканирането започна. Не се чуваше никакъв звук. Беше безшумно, не подготвяше пациента по никакъв начин. Инстинктивно затворих очи и ги отворих веднага щом първите изображения се появиха на двата екрана пред мен и ми показаха лявото и дясното полукълбо на мозъка. Отново стиснах очи, не можех да понеса сянката, обезцветяването, възлестия туберкулум, който добре тренираното ми око щеше веднага да забележи и това щеше да ме накара да избухна в сълзи.

Въпреки това професионализмът надделя над страха. Отворих очи. А пред мен…

Нямаше нищо.

Или поне така ми се видя при първото взиране.

Нищо.

Започнах грижливо да оглеждам скенера — погледът ми проследяваше всеки контур и всяка гънка в двете мозъчни полукълба като полицай, изследващ щателно местопрестъпление в търсене на скрито доказателство, което може да доведе до пълен обрат в картината.

Нищо.

Върнах се към скенера, за да проследя всичко за трети път, да проверя, че не съм пропуснала нещо, като същевременно се уверих, че контрастното вещество е в подходящите граници, а изображението отговаря на изискванията на доктор Харилд.

Нищо.

Въздъхнах звучно, зарових лицето си в ръце и чак сега обърнах внимание как бие сърцето ми. Облекчението, че в мозъка на Джесика не се забелязваше нищо нередно, беше огромно. Въпреки това нямаше как да не ме разтревожи фактът, че собственият ми стрес беше преминал в тъмночервения диапазон. Не беше чудно: вероятно така се случва, след като години наред си се насилвал да играеш роля, която напълно противоречи на природата ти; когато маската, носена дълго време, вече не ти е по мярка и увисва на една страна, а ти се боиш, че хората най-накрая ще забележат страха, който така старателно си крила от погледа им?

Нищо.

Отново поех дъх да се успокоя и си казах, че имам работа за вършене. Свалих първите данни от скенера за доктор Харилд, чийто кабинет беше само на няколко крачки от стаята за компютърна томография. Едновременно с това ги препратих и към СОАК — Системата за образно архивиране и комуникации, която е централният технологичен архив в Портланд за нашия район от щата (познат под кодово име Мейн 1). Законът изисква всички скенери и рентгенови снимки да се пазят в СОАК за сравнение в бъдеще и за да не бъдат объркани, изпратени на грешно място и на погрешен пациент. Това означава също, че ако някой радиолог или онколог има нужда от определени данни от скенер за някой пациент, за да ги сравни с нови показания, може да ги получи с двойно щракване на мишката.

След като изпратих изображенията, заех се с втората серия от сканирани образи, за да имам резерва, да сравня нивото на контрастните вещества и за проверка, че нищо не е пропуснато. Обикновено след като първата серия от изображения е чиста, спокойно пускам втората. Въпреки това днес в главата ми прозвуча едно гласче, което ми шепнеше: признай си, че обърка всичко първия път… признай си, че изобщо не забеляза тумора.

Грабнах микрофона.

— Само още няколко минутки, Джесика. Справи се чудесно. Просто полежи още малко, без да мърдаш и…

Вторият скенер изпълни екраните. Втренчих се в очакване да съзра доказателство за закърняването на професионализма си във вид на някакво образувание в гънките на малкия й мозък. Въпреки това отново…

Нищо.

Ето я невероятната ирония в моята работа. Добрите новини се изразяват в откриването на нищо. Това трябва да е една от малкото професии на света, в които „нищо“ носи удовлетворение, облекчение и възвръщане на самообладанието.

Последно преглеждане на скенера.

Нищо.

Натискам бутона за изпращане. В същата секунда изображенията отпътуваха към кабинета на доктор Харилд и архива на данни СОАК. Отново взех микрофона и казах на Джесика, че сме готови, но трябва да полежи, без да мърда, докато леглото се спусне на земята.

Десет минути по-късно, отново облечена и с близалка в уста, Джесика беше върната на баща си. Заведох му я в чакалнята, а той седеше прегърбен и тревожен, но веднага скочи на крака и подобно на човек, който се взира в съдебните заседатели, взели решение за присъдата му, се опита да изтълкува изражението ми. Джесика се втурна към него и обви ръце около тялото му.

— Виж, имам четири близалки — обяви тя, показа му трите неотворени и посочи към тази в устата си.

— Ти си ги заслужи — казах й. — Беше толкова смел и добър пациент. Бихте се гордели с нея, господине.

— Винаги се гордея с дъщеря си — каза той, вдигна я, сложи я на пейката и я помоли да почака мъничко там. — Докато си поговоря с тази мила жена.

Направи ми знак да изляза след него в свежата есенна сутрин и ми зададе въпроса, който знам, че винаги следва след скенер:

— Видяхте ли нещо?

— Сигурна съм, че диагностикът радиолог доктор Харилд ще се свърже с личния ви лекар още днес следобед — отговорих аз, с пълното съзнание, че звуча като програмиран робот.

— Но вие все пак сте видели скенерите.

— Вижте, аз не съм обучен радиолог и не мога да дам професионално мнение.

— А аз не проектирам корабите, на които работя, но въпреки това мога да забележа, ако се появи някаква нередност. Дължи се на опита, добит през годините. Точно както при вас. Вие сте наясно преди всички останали дали в главата на дъщеря ми има тумор.

— Господине, трябва да проявите разбиране: не е законно, нито етично да обсъждам резултатите от скенера.

— Е, за всичко си има първи път. Моля ви, госпожо. Умолявам ви. Вие сте наясно какво знаете.

— Разберете ме, моля ви, съчувствам ви.

— Искам отговор.

— Няма да ви го дам. Ако ви съобщя добри новини, а се окаже, че не са толкова добри…

Това го стъписа.

— Искате да кажете, че новините са добри?

Често се придържам към тази стратегия, когато скенерът не показва нищо, но радиологът диагностик още не ги е проучил, за да даде заключението си. Не мога да дам мнение, тъй като нямам медицинска квалификация. Макар познанията ми в тази област да са доста широки, има строго определена йерархия и аз се съобразявам с това. Въпреки това мога по свой начин да овладея страховете, ако има клинично доказателство, че те са безпочвени.

— Казвам ви, че не мога да обявя, че няма проблем. Това е работа на доктор Харилд.

— Но според вас „няма проблем“.

Погледнах го право в очите.

— Аз не съм лекар. Ако ви кажа, че няма проблем, бих нарушила правилата. Разбирате ли ме?

Той сведе глава усмихнат, въпреки че още се опитваше да преглътне сълзите си.

— Разбирам… и ви благодаря. Благодаря ви много.

— Надявам се новините от доктор Харилд да са добри.

След пет минути почуках на вратата на доктор Харилд.

— Влез — извика той.

Патрик Харилд е четирийсетгодишен. Той е длъгнест като върлина и има рошава брада. Винаги се облича с бархетна риза от „Л. Л. Бийн“, памучни панталони и високи кафяви работни обувки. Когато се появи преди три години, някои от безцеремонните колеги го определиха като „шантав“, тъй като не е особено впечатляващ или самоуверен. Всъщност той се придържаше към резервираност, която мнозина погрешно тълкуваха като плахост. Предишният лекар на длъжността на доктор Харилд беше привърженик на старата школа на име Питър Потхолм. Той винаги се движеше наоколо като Господ Бог, всяваше страх сред подчинените си и мигом възприемаше неприятно поведение, ако почувстваше авторитета си накърнен. Аз неизменно се държах извънредно любезно и строго професионално с него и в същото време му позволявах да играе ролята на абсолютен монарх в малкия ни свят. Оцелях по времето на доктор Потхолм, докато трима други лаборанти радиолози напуснаха през четиринайсетгодишния му мандат (който приключи, щом възрастта му най-сетне го принуди да се пенсионира). Нямаше начин доктор Харилд да се различава повече от „Негово светейшество папа Потхолм“ (както го наричаше персоналът). Не само че без изключение е любезен и възпитан, но и се допитва до мнението на останалите. Доктор Харилд е много почтен и разумен човек, а освен това е първокласен диагностик. Леката му несръчност в общуването прикрива закалена стомана.

— Здравей, Лора — каза доктор Харилд, щом отворих вратата на кабинета му. — Добри новини за Джесика Уорд. На мен всичко ми изглежда напълно наред.

— Наистина добри новини.

— Стига ти да не си забелязала нещо, което аз съм пропуснал.

Питър Потхолм по-скоро би минал бос по жарава, отколкото да поиска медицинско мнение от нископоставен лаборант. За сметка на това доктор Харилд…

— Не видях нищо тревожно — казах.

— Радвам се да го чуя.

— Дали бихте имали нещо против да поговорите с бащата на Джесика? Горкият човек…

— Той в чакалнята ли е?

Кимнах.

— Етъл Смит е следващата, нали така? — попита той.

— Точно така.

— Предвид сянката в дроба й от миналата седмица…

Така и не довърши изречението. Не беше и нужно — и двамата бяхме видели рентгеновите снимки на белите дробове на Етъл Смит, направени два дни по-рано. И двамата бяхме забелязали сянката, надвиснала над значителен участък от левия горен вентрикул — сянка, която накара доктор Харилд веднага да вдигне телефона и да съобщи на личния лекар на Етъл Смит, че тя се нуждае от незабавен КТ скенер.

— Добре, ще отида да съобщя добрата новина на господин Уорд за дъщеря му.

Петнайсет минути по-късно подготвях Етъл Смит. Тя беше приблизително на моята възраст. Разведена. Без деца. Работеше в кафетерията на местното училище. Теглото й беше доста над нормата. Освен това беше и страстен пушач, беше пушила по двайсет цигари дневно през последните двайсет и три години (всичко това го пишеше в картона й).

Тя беше и изключително приказлива и се опитваше да прикрие притеснението си, докато правехме рентгеновите снимки, с безспирен порой от думи, които се отнасяха до подробности от личния й живот. Къщата й в Уолдоборо, която имала спешна нужда от подмяна на покрива, но тя не можела да си я позволи. Седемдесет и девет годишната й майка, която никога не й била казала и една добра дума. Сестра й в Мичиган, която се омъжила за „най-проклетия мъж отсам Мисисипи“. Това, че личният й лекар, доктор Уезли бил „истинска мечта, винаги толкова внимателен и изпълнен с утеха“, а сега й бил казал, че „просто иска да изключи някои неща с приятния си любезен тон… но няма как да ми има нещо, нали така?“.

Рентгеновите снимки показваха друго — и ето я и нея, преоблечена в най-големия размер болнична нощница, която имахме, очите й бяха изпълнени с див ужас и не спираше да приказва, докато се настаняваше върху масата, проплака, когато поставих системата в ръката й и продължи да ми повтаря:

— Разбира се, че не може да ми има нещо. Тази сянка, за която ми каза доктор Уезли, сигурно е някаква грешка, нали така?

— Щом нашият радиолог диагностик разгледа скенера, който ще направим днес…

— Но вие видяхте рентгеновите снимки. Не мислите, че е нещо лошо, нали така?

— Не съм казвала подобно нещо, госпожо.

— Моля ви, наричайте ме Етъл. Все пак щяхте да ми кажете, ако е нещо лошо.

— Това не влиза в задълженията ми.

— Защо не можете да ми кажете, че всичко е наред? Защо?

Очите й бяха влажни, а тонът враждебен, гневен. Сложих ръка на рамото й.

— Знам колко е плашещо това. Знам колко е мъчителна неизвестността и какво означава да ви извикат отново за скенер.

— Как бихте могли да знаете? Как?

Стиснах рамото й.

— Етъл, моля ви, нека просто приключим с това и после…

— Винаги са ми казвали, че това е глупав навик. Марв, бившият ми съпруг. Доктор Уезли. Джаки, сестра ми. Винаги са ми казвали, че флиртувам със смъртта. А сега…

От гърлото й се разнесе шумно хлипане.

— Искам от вас да затворите очи, Етъл, да се концентрирате върху дишането и…

Ново хлипане.

— Сега ще изляза и ще изпълним каквото трябва — обясних. — Просто се постарайте да дишате бавно. Скенерът ще бъде готов, преди да…

— Не искам да умра.

Изрече последното шепнешком. Въпреки че през годините бях чувала и други пациенти да говорят така, видът на тази тъжна, уплашена жена ме накара да прехапя долната си устна и да се боря със сълзите, отново стресната от тази нова ранимост. За щастие Етъл държеше очите си плътно затворени и не можеше да види колко съм разстроена. Забързах към техническата лаборатория. Протегнах се към микрофона и помолих пациентката да бъде напълно неподвижна. Включих скенера. Секунда преди първото изображение да се появи на екраните, затворих очи, а след това ги отворих и видях…

Рак. С шиповидна структура. Доколкото можех да определя по формата му, вече имаше метастази в другия дроб и в лимфната система.

Половин час по-късно доктор Харилд потвърди това, което бях видяла.

— Четвърти стадий — промълви тихо той. И двамата знаехме какво означава това, особено при този вид тумор в белите дробове. Най-много два-три месеца. Както всяка смърт, причинена от рак, и тази щеше да бъде ужасна.

— Къде е тя в момента? — попита доктор Харилд.

— Настоя да се върне отново на работа — отвърнах и си припомних как ми бе обяснила, че трябва да бърза обратно след скенера заради обяда, който щяла да сервира, а „при всичките тези съкращения напоследък не искам да давам повод на шефа ми да ме уволни“.

Този спомен отново ме разтрепери.

— Добре ли си, Лора? — обърна се към мен доктор Харилд и внимателно ме огледа.

Избърсах очите си на мига и побързах да върна фасадата на безпристрастност върху лицето си.

— Всичко е наред — отвърнах и сама долових изкуствената нотка в гласа си.

— Добре — каза той. — Поне при малкото момиченце новините са добри.

— Поне това е така.

— Има от всичко в един работен ден, нали?

— Да — промълвих. — Има от всичко в един работен ден.

Бележки

[1] Емили Дикинсън, „Дори мечтата стига“. Превод Леда Милева. — Б.пр.