Джак Енгелхард
Неприлично предложение (1)

1.

Мъжът играеше на двадесет и едно, като залагаше по сто хиляди долара на раздаване. До него седеше само една жена. Масата беше оградена с шнур. Наоколо се беше насъбрала цяла тълпа любопитни. Охраната се опитваше да разпръсне хората.

— Той губи — каза турист, дошъл за един ден. — Изгуби едно след друго десет раздавания.

Един милион долара.

А аз поглеждах към мястото на масата за три долара.

Тълпата ме привличаше, мъжът — също. Той изглеждаше внушително. Чернокос, черни мустаци, черен костюм. Висок, изправен, красив, създаден да властва.

По външния му вид несъмнено личеше, че е арабин — принц или член на кралско семейство в далечна пустинна държава с богатство от стотици милиони, а може би няколко милиарда.

„Кралска особа със сигурност“, помислих си. Мъжът беше студен, недостижим и величествен.

— Мърдай, мърдай — викаха хората от охраната.

Но аз бях твърде омаян и запленен, за да помръдна. Времето за мен като че ли бе спряло. Това беше дан към излишъка, победа на изобилието. Значи, имало такива хора в края на краищата. Хора, които наистина залагат толкова пари.

Той започна да си възвръща милиона, който беше загубил — и спечели още. Дори направи двадесет и едно два пъти последователно.

— Добър удар — възхити се крупието. Единствено в хазарта късметът се смяташе за умение.

Мъжът кимна, но някак неохотно. Предположих, че не говори английски. Или беше прекалено въодушевен, за да приеме, че го хвалят. Нищо не можеше да развълнува такъв човек. Очевидно имаше достатъчно пари, за да притежава всичко, което би го изкушило — вещи със сигурност, но и хора може би. Той нямаше нищо общо с нас, останалите, с изключение на това, че беше смъртен, но дори и това стоеше под въпрос.

Продължаваше да печели. Но независимо дали печелеше, или губеше, беше непроницаем. Имаше лице на принц — мъжествено, но същевременно изящно, с остри черти, като че ли изваяно от арабските пясъци. Ръцете му бяха красиви, сякаш създадени да заповядват с леко помръдване на китката.

За мен, писача на речи, с облагаем доход тридесет и една хиляди годишно, това представление беше удивително. От всички онези жетони, които се прехвърляха така чевръсто и небрежно между мъжа и банката, един-единствен би ми позволил да напусна работата си и да се включа в издирването на Давид, да платя нечие колежанско образование или дори нечий бял дроб, бъбрек, сърце… живот!

Въпреки всичко не изпитвах завист, нито отвращение. Бях твърде зашеметен, за да изпитвам каквото и да е, освен уважение. В края на краищата не съм присъствал, когато Господ е раздавал парите. А този човек е присъствал!

Чудех се обаче що за човек е този, който умееше така да омаловажава голямото, който можеше да прахоса за миг толкова, колкото другите не можеха да съберат за цял живот? Да си богат е едно, но това — това беше божествено!

Сто хиляди долара на раздаване излизаше от рамките на хазарта. Това по-скоро наподобяваше съзидание, разместване на земните пластове, мятащи се планини и морета в надпревара за изключителното право на господство.

Кой беше този човек?

— Печели — каза туристът.

Повечето хора от тълпата наблюдаваха смирено и мълчаливо, в страхопочитание, като хипнотизирани от могъщия арабин.

Що се отнася до мен, това място и игрите на риска ми бяха добре известни. Бях виждал и преди да залагат огромни суми, но не и по такъв възвишен начин, а това заслужаваше вниманието ми.

Нима не бих се спрял при вида на Бетовен? Онова, което Бетовен представляваше за музиката, този човек очевидно представляваше за парите. Така както музиката, литературата и изкуството говорят за миналото, така и парите говорят за настоящето. Ние залагаме милиарди по борси, лотарии и казина, като по този начин характеризираме културата си. Нашата култура са парите. Нашите положителни герои са милионерите и милиардерите.

Критичен? Не и аз. От този свят съм, нали?

Идвах често тук, за да ударя голямата печалба и макар че това все още не се беше случило, надявах се, че ще стане, ако не този, то следващия път, а ето ти сега този арабин.

Въпреки че бях зад стената от хора, далече от него, почувствах нещо странно — някакво родство с този човек. Може би това беше само естествен копнеж да бъда там с него, в центъра на живота.

Или пък действително имаше някакъв контакт, защото всеки път, когато отстъпвах назад, за да се опитам да поиграя, забелязвах, че главата му бавно се завърта към мен, като че ли ме призоваваше да отида при него.

„Фантазираш — казах си. — Какво е той за теб и какво си ти за него? Двамата сте от различни планети. О, може би наистина те забелязва, така както и останалите скакалци наоколо.“

Но ето го отново — движение, което не би могло съвсем да се нарече кимване, но почти. Почти какво? Мислех си: „Какво искаш от него? Искаш да те миропомаже? Ти произхождаш от друг кралски род. Вече си миропомазан. Този човек е различен“.

Най-после се измъкнах от тълпата и взех да обикалям насам-натам, като губех на монетни автомати, рулетки и зарове, напълно обезумял от мисълта за онзи човек. Около него витаеше вероятността. Възможността за нещо голямо.

Самата близост до този арабин премахваше проклятието на скуката. Лошото на живота според мен е, че нищо не се случва. Всеки ден е само още един ден.

Но около този арабин нещо щеше да се случи. Не знаех какво точно, но величията винаги хвърлят искри, а те могат да възпламенят и други хора. Както и да ги изгорят, естествено.

Затова устоях на подтика да се върна, макар че се изкушавах и дори открих, че съм направил едно кръгче и сега ни делят само шест маси за двадесет и едно.

Седнах на маса с жетони за по три долара и дамата крупие ми даде жетони на стойност четиридесет долара. Играех без вдъхновение. Разсъждавах прекалено много. Например: към какво започва да се стреми човек, след като натрупа първия си милиард? Мечтае ли и за какво, щом вече притежава всичко?

Спомних си за работата си във вестника, за героите от войната — един от тях награден с Почетен медал — и за мъката им, когато настъпи мирът. Не бяха войнолюбци, но съзнаваха, че никога няма да надминат, дори да повторят себе си. Чудя се дали същото се отнася до героите от света на богатите. Такова особено отчаяние.

— Виждате ли какво става? — обърна се към крупието жената до мен.

— Той е шейх — отвърна крупието.

— Мислех, че с Омар Шариф^[1].

— Наистина е красив — каза крупието.

— Какво ти красив. Направо е прекрасен. Бог!

— Остави, че е прекрасен — отговори крупието. — Става дума за много пари.

Не можеше да избягаш от този човек. Наоколо жужеше. Поиграх още малко, изравних горе-долу загубите и печалбите и после позволих на неспокойните си крака да ме отведат отново при шейха. Докато си пробивах път през тълпата, си спомних следното от Мидраша^[2]: „Краката на човека го отвеждат при съдбата му“.

Отново се смесих с тълпата.

— Виждал ли си някога златни жетони? — попита някакъв човек приятеля си.

— Златни жетони?

— Жетони за десет хиляди долара.

— Не знаех, че има жетони с толкова висока стойност.

— Сега знаеш.

Провирах се през хората и преди да разбера, че съм най-отпред, коленете ми докоснаха въжето. Шейхът беше натрупал златните жетони на високи купчини и те растяха и намаляваха толкова бързо, че нямах представа какво става. Печелеше ли, губеше ли? „Какво те засяга — казах си. — Той е, не си ти!“

Освен това си припомних, че е арабин. Значи, „приятел“?

През 1967 година, когато бях в Петдесет и пети парашутен отряд, те стреляха по мен от покривите на къщите в Йерусалим, а пък и в днешно време няма много целувки и помирение.

Разликата се състоеше в това, че той беше кралска особа. Кралската особа е вече друго нещо; и трябва да призная, че се вълнувах. Тук ставаше някаква магия и аз се хванах на въдицата. Искам да кажа, че взе да ме засяга. Исках той да спечели. Исках също да бъда с него, само за миг да разбера как е там, в горния свят.

Ето, това е славата. Сигурно съм стоял като закован на едно и също място в продължение на час. Тогава ми се стори, че ме оглежда, и се обърнах, притеснен и заради себе си, и заради него. Особено заради себе си. Чувствах се нищожен тук, сред множеството зяпачи и боклучари.

Чувствах нещо извратено като участник в това голямо американско развлечение — зяпането.

„Достатъчно“, помислих си. Обърнах се, за да си пробия път през тълпата, и точно тогава той вдигна лявата си ръка и махна. Предположих, че английската кралица е зад гърба ми, защото беше изключено да маха на мен.

— Вие! — каза той.

— Аз?

— Вие.

Той кимна и се усмихна; продължи да кима, да се усмихва и да ми маха като на подплашено кученце.

— Да — повтори той. — Вие. Моля, направете ми честта да бъдете мой гост. Заповядайте при мен.

„Лесна игра — мислех си, докато прекрачвах въжетата. — Понякога животът е такава лесна игра.“

Същевременно изпитвах лек смут. Не знам защо. Понякога нещата вървят прекалено на хубаво.

Ами сега? Намирах се в ограденото, застлано с червен килим пространство, където всичко беше плюш и блясък, заедно с този мъж и тази жена, и сега беше негов ред, само че той си траеше. Не ми обръщаше внимание. Някаква грешка ли стана?

За миг се почувствах калпав и измамен, и дори зашеметен в това заградено пространство. Погледнах джинсите, сандалите, червеното си поло — по дяволите, аз съм един обикновен турист!

Петимата шефове на арената, както и крупието, бяха в смокинги; всичко у тези хора беше стегнато и елегантно и нямаше нищо общо с действителния живот. Говореше се съвсем малко, само с намигане и кимане — език, който не владеех. Храна и питиета се сервираха само при повдигането на някой розовичък пръст. Дори чиниите не дрънчаха. Сервитьорите влизаха и излизаха незабелязано. Накрая арабинът каза нещо и то породи шепот на арената, който си беше направо врява за тази почитаема публика. Какво каза? Дочух само: „Един“.

— Удоволствието е наше, сър — каза крупието. — Момент, сър.

Събра жетоните, преброи ги и зачака. Всички чакахме.

Не знам какво чакахме.

Тогава шейхът се представи:

— Казвам се Ибрахим Хасан.

Отговорих, че името ми е Джошуа Кейн.

— Заемете най-сигурната позиция — последен, Джошуа Кейн — каза той.

Направих го. Седнах, без да го зяпам, само го погледнах критично. Беше доста едър и излъчваше голяма сила. Този човек знаеше кой е. Той надхвърляше самоувереността. Олицетворяваше властта. Имаше присъствие.

Жената беше друга. Тя ме притесняваше. У нея имаше нещо странно. Беше увита в широка разноцветна дреха и излъчваше мрачно великолепие. Но за разлика от него, тя не се забелязваше.

Виждал ги бях в Близкия изток — те бяха „жените“. Нищо повече. Що се отнася до Ибрахим Хасан — не, никога не бях виждал подобен човек. Само знаех, че такива като него живеят там някъде в пустинята, препускат с камили и летят със самолети.

— Би трябвало да ви обясня — каза той.

— Не е необходимо — отвърнах.

— Разбирате ли, донесохте ми късмет.

— Вярвате ли в късмета? — попитах.

— Късметът е всичко. Не знаете ли това? — засмя се той.

„Какво пък — помислих си, — наистина късметът е всичко.“ Цял живот съм го знаел, но никога така очевидно.

— Останете за малко — каза той. — Може да си заслужава. Добре ли сте?

— Да.

— Желаете ли питие?

— Едно пепси, моля.

Отговорът ми му хареса. Той беше мохамеданин и не пиеше алкохол. Макар че когато беше сам — кой знае?

Неизвестно защо, се страхувах. Бях неспокоен и нервен. Какво се очакваше да направя?

Насилих се да си спомня, че едно време не ме беше толкова страх от тях.

Каквото и да чакахме, все още не идваше.

— Това отнема време — отбеляза той.

Кое „това“?

— Бъдете търпелив. Моля.

„Това“ най-после пристигна — купчина листчета, всяко едно с формата и размера на обикновена касова бележка. Връчиха ги на Ибрахим Хасан, а той постави по едно върху неговия и моя квадрат и тогава на листчето пред мен видях изписани думите: „Един милион долара“.

Не изгубих самообладание; не показах и следа от изненадата, която ме срази.

Крупието бързо раздаде картите и Ибрахим отговори с възприетите за играта знаци — пръста надолу, означаващ, че си направил бройката, и дланта надолу в знак, че продължаваш. Не бях впечатлен от избора му, особено когато прекъсна на две десетки. Това не беше дори елементарна игра.

Но нямах нито думата, нито картите, защото той играеше и с моите. Седях си там да му нося късмет. Късмет ли? Той губеше поголовно.

Милиони отиваха там, където не трябваше. Той беше адски смел.

Започнах да нервнича. Възмущавах се, ако сгрешеше. Веднъж например обърнатата карта на крупието беше шестица, а той спря на тринадесет от моя страна и се провали.

— Ще играете ли? — засмя се шейхът.

Вдигнах рамене.

— Хайде, включете се — настоя той. — Играйте последен.

Почти го очаквах и все пак мигът беше опияняващ.

Като за начало знаех, че трябва да извърша нещо драматично, за да променя хода на играта. Първите ми карти се случиха асо и седмица, което означаваше „подвижно“ осемнадесет, тъй като асото се брои и за едно, и за единадесет. Обърнатата карта на крупието беше също осмица и като предположих, че отдолу лежи десетка, щяхме да се изравним — критичен момент. Вълнуващо.

Но противно на онова, което си бях наумил, реших да рискувам и да взема още една карта. Изтеглих тройка.

Получи се точно двадесет и едно.

— А! — възкликна Ибрахим.

И това обърна играта. Получавах картите, които ми бяха нужни, и крупието търпеше провал след провал.

Той самият трябваше да тегли още карти — според правилата докато стигне най-малко седемнадесет — и все заобикаляше двадесет и едно. Красота. Имах страхотен късмет — стигнех ли до четиринадесет, получавах седмица, до шестнадесет — получавах петица. Върховният белег на късмета ми се състоеше в това, че го биех с една бройка: аз — деветнадесет, той — осемнадесет, аз — двадесет, той — деветнадесет.

Препусках като мотор. Спечелих голяма сума, когато изтеглих две осмици. Първо ми се падна тройка, втория път — двойка, и аз удвоих мизата, така че станаха четири милиона. Изтеглих две карти с картинки срещу осемнадесетте на крупието и спечелих четирите милиона.

По-скоро спечелих ги за Ибрахим. Е, губех някоя и друга ръка от време на време, но ми вървеше.

Да си последен по ред беше най-основната и съдбоносна позиция, тъй като по този начин определях какво да изтегли крупието за себе си — играех хитро. Спрях на деветка при негова тройка, като предусещах за него десетка, за да надвиши бройката — така и стана.

Продължавах да спасявам Ибрахим чрез тези тактически ходове, много от тях противоречащи на указанията. Но указанията ги нямаше тук, а аз се разгорещявах. Ето това беше сюблимен момент, когато не можеше да се греши. Възсядаш самоувереността и се извисяваш чрез инстинкта си.

Навлякох си мърморене от страна на тълпата и забележка от крупието, когато поисках още една карта на осемнадесет — срещу неговата обърната деветка. Това абсолютно никога не се прави, освен вероятно от професионалисти.

— Карта? — попита крупието.

Кимнах.

Ибрахим се усмихна. Обичаше такива като мен.

Крупието обяви решението ми на арената, за да няма никакво съмнение, че това е мой избор, а не негова грешка:

— Играчът иска карта при осемнадесет.

Даде ми асо, в резултат на което се изравнихме, но успях все пак да спася ръката.

Ибрахим се забавляваше. Отново бащинската усмивка. Той беше на моите години, може би дори по-млад. Такива съвършени зъби. Блестяха като лакиран восък. Ноктите му бяха лакирани. Черната му коса беше подстригана стъпаловидно. Умееше да отваря широко очи и да ги присвива. Мен поглеждаше по един начин, крупието — по друг, а хората от арената гледаше безцеремонно, почти грубо.

— Сигурно живеете добре — каза той.

Учудих се. Не беше толкова глупав да прекъсва потока на играта.

Изглежда, се бе отегчил.

„Възможно е — помислих си — да се отегчава от всичко, дори и от хубавите неща“.

Казват, че е невъзможно да си прекалено богат или прекалено слаб. Е, за слаб не знам, но богат? Може би е възможно да си прекалено богат. Може дори да си прекалено красив и животът ти да е прекалено хубав, толкова хубав, че да се отегчиш.

Естествено, настъпи отлив.

Разбрах, че е време да прекъсна играта, когато направих двадесет и едно, крупието също. Това послужи като сигнал, че нещата щяха да се развиват по друг начин.

Ибрахим, макар да беше посредствен играч, също го разбра.

Надигна се от стола, подобно на крал, който става от трона, и това движение показа на всички, че играта е приключила.

— Благодаря — обърна се той към хората и те кимнаха. Някои се поклониха. Големият шеф каза:

— Удоволствието е наше, господин Хасан.

Чудех се дали не може да останем още малко тук.

Не беше необходимо да играем. Само да постоим в магията, в облаците на славата.

Но играта свърши.

Както ме беше пренебрегнал в началото, така ме пренебрегваше и сега, накрая.

„Какво — запитах се. — Нищо ли няма да получа?“

Чувствах се като лисицата, която ламтяла по плодовете в градината. Гладувала, за да отслабне и да може да се промуши под оградата, провряла се, натъпкала се, а после отново трябвало да гладува, за да се измъкне.

Влизаш празен, натъпкваш се, излизаш празен.

Учили са ме, че това е житейска притча и — дявол го взел — наистина беше така.

Но не се тормозех. Парите не бяха мои — както и плодовете в градината. Забавлявах се, дори изживях една своя мечта и това ми стигаше. Макар че може би… може би бях спечелил правото на компенсация.

Ибрахим Хасан не мислеше така. Той вече ме беше забравил. Но после се откъсна от хората, които го бяха наобиколили, и каза:

— Благодаря, Джошуа Кейн. — Ръкува се с мен и добави: — Ще вършим работа заедно.

Сигурно…