Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Sagouin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
А.Б. (2010)
Корекция и форматиране
Rita (2021)
Сканиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Франсоа Мориак

Заглавие: Мърльо

Преводач: Йордан Павлов

Година на превод: 1960

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1960

Тип: роман (не е указано)

Националност: френска (не е указано)

Печатница: Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Редактор: Цветана Калудиева

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Кръстю Георгиев

Художник: Любомир Зидаров

Коректор: Йорданка Киркова; Юлия Минева; Зорка Манолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15707

История

  1. — Добавяне

I

— Защо твърдиш, че знаеш урока си? Много добре виждаш, че не го знаеш!… Наизуст си го научил? Тъй ли?

Изплющя плесница.

— Качи се в стаята си. Да не те виждам, докато дойде време за вечеря!

Детето посегна към страната си, сякаш му бяха разбили челюстта:

— Олеле! Боли! (То беше получило някакво предимство и бързаше да го използува.) Ще кажа на маминка…

Пол сграби яростно хилавата ръка на сина си и му лепна втора плесница.

— На маминка ли? А за тази? На татко ли ще се оплачеш за нея? Е, какво чакаш? Хайде… махай се!

Тя го изблъска в коридора, затвори вратата, отвори я пак, за да изхвърли книгата и тетрадките на Гийом. Той клекна и ги прибра, като продължаваше да плаче. После изведнаж настана тишина: едва се долавяше някакво подсмърчане в мрака. Най-после той се махна!

Тя слушаше стихващия шум на бързите му стъпки. Разбира се, той нямаше да потърси убежище в стаята на баща си. А понеже тъкмо сега баба му, неговата „маминка“, се застъпваше за него пред учителя, той щеше да се оплаче в кухнята на фройлайн. Навярно той вече „облизваше някой тиган“ под разнежения поглед на австрийката. „Сякаш е пред очите ми…“ Когато Пол мислеше за сина си, виждаше само криви крака, хилави бедра и смъкнати над обувките му чорапи. Майката и не поглеждаше големите, черни като черници очи на това малко същество, излязло от нея, но затова пък ненавиждаше вечно отворената му уста на дете, което диша лошо, долната малко увиснала устна, много по-малко увиснала от устната на бащата — но тя достатъчно напомняше на Пол омразната уста.

 

 

Бяс я задушаваше: бяс или може би просто ярост? Но не е толкова лесно да се различи яростта от омразата. Тя се върна в стаята, спря се за миг пред огледалото на шкафа. Тя поправяше всяка есен зеленикавата си вълнена блуза — яката й беше много широка. Петната се бяха появили пак, макар че ги беше чистила. Кафявата й пола, опръскана с кал, беше леко привдигната отпред, сякаш Пол беше бременна. А само бог знаеше.

Тя промълви шепнешком: „Баронеса дьо Сернес. Баронеса Галеас дьо Сернес. Пол дьо Сернес…“ Усмивка отпусна устата й, без да озари злъчното лице, обрасло с леки косми (момчетата от Сернес се присмиваха на бакенбардите на госпожа Галеас). Тя се смееше самичка, като мислеше за някогашното момиче, което преди тринадесет години, пред друго огледало, си вдъхваше смелост да прекрачи прага, като повтаряше същите тия думи: „Барон и баронеса Галеас дьо Сернес…“

„Господин Констан Мьолиер, бивш кмет на Бордо, и госпожа Мьолиер имат честта да ви съобщят за брака на своята племенница Пол Мьолиер с барон Галеас дьо Сернес.“

Макар че гледаха с четири очи да се отърват от нея, нито чичо й, нито пък леля й я бяха тласнали към тая лудост; те дори я бяха предупредили. Кой ли в лицея я беше научил да се прекланя пред титлите? На какъв подтик беше отстъпила? Днес се чувствуваше неспособна да го обясни. Любопитството, може би желанието да влезе насила в забранения кръг… Тя никога не беше забравяла групата знатни деца в градската градина: Кюрзе, Пишон-Лонгвил, с които и дума не можеше да става да играе. Племенницата на кмета напразно се въртеше около надутите хлапета. „Мама не ни позволява да играем с вас…“ Явно, девойката беше решила да отмъсти заради някогашното момиченце. И после тоя брак, мислеше си тя, беше отворена врата към неизвестното, изходна точка към кой знае какъв живот. Днес на нея вече й е много добре известно, че така нареченият затворен кръг наистина е затворен: да се проникне в него изглежда трудно, почти невъзможно; но да се излезе от него!…

И да погуби живота си за това! От време на време я спохождаше не някакво съжаление, а нещо много по-лошо от досада: някакъв досег, чувството, че непрекъснато я наблюдават, сблъскването с тая безсмислена суета, с тая престъпна глупост, ключ на непоправимата й съдба. На всичко отгоре тя не стана дори „госпожа баронесата“. Имаше само една „госпожа баронеса“: свекърва й, старата. Пол винаги щеше да бъде само „госпожа Галеас“. Лепнали й бяха неправилно малкото име на глупака. Така тя се свързваше по-тясно с позора, който сама беше приела завинаги.

Нощем тази подигравка на съдбата, ужасът, че се е продала заради някаква суета, сянката на която дори й беше открадната, изпълваше ума й, не й даваше да мигне до зори. Дори когато се разсейваше с някои случки, със срамни понякога видения, основната й мисъл си оставаше неизменна: тя се бъхташе цялата нощ в мрачините на някаква бездна, където беше паднала и откъдето знаеше, че няма да излезе. И зиме, и лете, и пролет, и есен нощите за нея бяха все еднакви: в старите тополи на Каролин досами прозореца й есенните кукумявки виеха срещу луната като кучета, ала неумолимите пролетни славеи бяха хиляди пъти по-отвратителни от тях. Същата тази ярост, че се е излъгала, я обземаше, когато се събуждаше, особено зиме, тъкмо когато фройлайн дърпаше грубо завесите: Пол изплуваше из мрака и виждаше през стъклото няколко призрачни дървета, с дрипави листа по тях, размахващи в мъглата черните си ръце.

И все пак най-хубавото време през деня бяха ония утрини, когато тя лениво се изтягаше в топлото пусто легло. Малкият Гийом на драго сърце забравяше да дойде да я целуне. Пол често чуваше зад вратата старата баронеса, която караше шепнешком детето да отиде при майка си. Колкото и да мразеше снаха си, тя не отстъпваше от принципите. Тогава Гийом се вмъкваше в стаята и от прага виждаше сред възглавниците страшната глава, опънатите на слепите очи коси, които разкриваха тясно, зле очертано чело, жълтата буза (и бенката сред черен мъх), върху която той опираше бързо устните си; и предварително знаеше, че майка му ще избърше мястото, където той бегло я беше целунал, и ще каже с погнуса: „Пак ме олигави…“

Тя не се бореше вече срещу тая погнуса. Нейна ли беше вината, че нищо не я привличаше в това клето същество? Какво да прави с едно ограничено, прикрито дете, което чувствува, че го закрилят баба му и неговата стара фройлайн? Но самата баронеса започваше да се вразумява: съгласила се беше да поговори с учителя. Да, със светския учител. Нямаше избор: свещеникът обслужваше три енории и живееше при това на повече от левга от замъка. Два пъти, през 1917 и през 1918 година след примирието, се опитаха да настанят Гийом в пансион, първо в Сарла̀, при йезуитите, после в една малка семинария в Долните Пиренеи. Върнаха го след първия срок: малкият мърльо цапаше чаршафите си; отците не бяха подготвени, особено през тия години, да прибират недоразвити и недъгави деца.

Как ли щеше да посрещне нея, старата баронеса, този учител, тоя къдрокос млад мъж с насмешливи очи, оцелял след Вердюн? Щеше ли да се поласкае, че се е обезпокоила заради него? Тя се беше измъкнала от срещата: не смееше вече да се сблъсква с никого; пленителният учител особено я плашеше. Управителят на Серпес, Артюр Лусто, който беше при това роялист, се възхищаваше от него, уверяваше, че той щял да стигне далеч… Старата баронеса, като всички благородници на село, мислеше си Пол, умееше да разговаря със селяните. Познаваше тънкостите на наречието. Тоя стар език, който тя ползуваше с отживяла прелест, беше дори някакъв чар, който можеше да се открие още у нея… Да, но учителят социалист беше друг човек и прекалено любезните обноски на баронесата можеше да му се сторят обидни. Стремежът към премахване на различията не минаваше вече пред тоя род хора. В края на краищата той се беше върнал ранен от Вердюн! Това щеше да създаде някаква връзка със старата дама, чийто малък син, Жорж дьо Сернес, бе „изчезнал“ в Шампан.

Пол отвори прозореца и видя в дъното на алеята сухата, приведена сянка на баронесата. Тя се опираше здраво на бастуна си. Черната сламена шапка беше кацнала върху кока й. Тя пристъпваше между старите пламнали брястове, самата тя цяла огряна от залязващото слънце. Пол забеляза, че старата си говореше сама, ръкомахаше. Вълнението й не беше добър признак. Младата жена се спусна по двойната извита стълба, която беше гордостта на Сернес, и я настигна във вестибюла.

 

 

— Простак, дъще, както трябваше и да се очаква!

— Отказа ли? Уверена ли сте, че не сте го засегнала? Че не сте се държала високомерно? При това аз ви бях обяснила…

Старата клатеше глава, но това беше онова неволно възражение на старците, които сякаш казват „не“ на смъртта. И някакво цвете от бял плат се люшкаше смешно на сламената шапка. Очите й бяха забулени от сълзи, които не капеха.

— Какъв предлог ви изтъкна?

— Каза, че бил зает… че като секретар на общината нямал никакво свободно време.

— Ами! Просто е измислял причини…

— Не, дъще, уверявам ви. Непрестанно се захващаше за своята заетост и не обелваше нито дума за друго.

Баронеса дьо Сернес се държеше за перилото и често се спираше, за да си поеме дъх. Снаха й я следваше стъпка по стъпка, от стъпало на стъпало, като й додяваше с въпроси с присъщата си бясна упоритост. Забеляза все пак, че плаши старата, и се помъчи да сниши глас; но думите й съскаха през стиснатите зъби.

— Защо ми казахте най-напред, че се е държал като простак?

Баронесата седна на пейката на площадката, като продължаваше да клати глава, и изкривеното й лице изразяваше може би усмивка. Пол пак започна да крещи: обвинила ли беше учителя, че е постъпил като простак — да или не?

— Не, дъще, не преувеличих… Може би зле съм разбрала. Може момчето да е говорило най-невинно… Доловила съм някакъв намек там, където той не е влагал нищо.

И понеже Пол настояваше: какви намеци? За какво? — тя обясни:

— Когато ме запита защо не се обърнем към свещеника, отвърнах му, че свещеникът не живее тук, че три енории тежат на плещите му. Тогава, знаете ли, учителят ми отговори ненадейно… Но не, ще се разсърдите, дъще.

— Какво ви отговори? Няма да ви оставя, докато не ми повторите всичко дума по дума!

— Е, добре! Той каза ухилен, че само в това отношение прилича на свещеника: че не обича историите, че не иска да има връзки със замъка. Разбрах какво означава това… Моля, повярвайте, че ако не беше ранен при Вердюн, щях да го принудя да се изкаже точно, щях да съумея да ви защитя…

Пол изведнъж се укроти. Тя сведе глава. Без да продума нито дума, слезе бързо и откачи във вестибюла една пелерина.

Баронесата изчака да хлопне вратата. Усмивка разкриваше хубавата й сива челюст. Наведена над перилото, тя измърмори: „Хвана ли се!“, после изведнъж извика с хриплив, но пронизителен глас: „Галеас! Гийу! Милички!“ Отговорът долетя веднага отдолу, откъм кухнята: „Маминке! Маменце!“ Бащата и синът изтичаха безшумно по стълбите, тъй като бяха събули дървените си обувки в кухнята и бяха по вълнени чорапи. Повикът означаваше, че неприятелят се е отдалечил за малко време. Можеха да се съберат, да се сгушат около лампата в стаята на маминка.

Галеас хвана майка си под ръка. Под старата кафява фланелка се очертаваха тесните му и отпуснати рамене, голямата му несъразмерна глава беше обрасла с буйна коса, детинските му очи бяха хубави, но устата му с винаги влажни устни, вечно зяпнала поради дебелия език, беше ужасна. Дъното на панталоните му висеше. Платът правеше големи чупки по мършавите му бедра.

Гийом бе уловил другата ръка на маминка и я триеше о бузата си. От чутите думи запомняше само онова, което го засягаше: учителят не искаше да се заеме с него, той нямаше да трепери пред учителя, сянката на това страшилище се отдалечаваше. Другите думи на маминка бяха непонятни: „Запуших устата на жена ти…“ Как така запушила? И тримата влязоха в любимата стая. Гийом се мушна в кътчето между молитвения стол и леглото. Облегалото на стола беше малко шкафче, пълно със счупени броеници — едната, от седефени зърна, беше благословена от папата; другата от маслинени костилки, маминка беше донесла от Ерусалим. Металическа кутия представляваше храмът „Свети Петър“ в Рим. На нея, спомен от някакво кръщене, блестеше със сребърни букви името „Галеас“. Молитвеници бяха пълни с икони, на които се усмихваха мъртвешки лица. Маминка и татко шушукаха под лампата. Пламнали съчки ярко осветяваха всяко кътче в стаята. Маминка извади от чекмеджето на масата мънички мазни карти.

— Ще бъдем спокойни до вечерята, Галеас, можеш да посвириш на пианото…

Тя потъна в някакъв пасианс. Пианото бе пренесено в тая стая, натъпкана и без това догоре с покъщнина, защото Пол не можеше да търпи мъжа си да „дрънка“. Гийом знаеше предварително какви парчета ще свири баща му и че ще ги заниже, без да си поеме дъх, в един и същ ред. Първо — „Турски марш“. Всяка вечер Гийу очакваше да чуе на същото място фалшив тон. Понякога Галеас разговаряше, без да престава да свири. Тънкият му глас сякаш още мутираше.

— Кажете, мамо, червен ли е този учител?

— Червен, най-червеният, какъвто може да съществува. Поне Лусто така твърди.

И „Турският марш“ отново продължи своя люшкащ се ход. Гийом си представяше тоя червен човек, изпоцапан с говежда кръв. Той беше виждал всъщност тоя куц мъж, вечно гологлав, опрян на хубав абаносов бастун. Червеното навярно беше скрито под дрехите му. Червен като червена рибка. Малко светлина още се процеждаше през спуснатите завеси. Мама ще скита из къра, докато дойде време за вечеря, както винаги, когато е сърдита. Ще се прибере разчорлена, с изпръскана с кал пола. Ще дъха на пот. Ще се качи да си легне, щом стане от масата. Има да стоят още цял час край огъня в стаята на маминка. Влезе фройлайн, едра, дебела, отпусната: тя намираше винаги някакъв повод да дойде при тях, когато врагът кръстосваше пътищата: варени кестени ли искаха, или печени? Да прибави ли едно яйце за Гийу? Фройлайн внасяше в стаята на маминка дъх на лук и на пране. Тя се допитваше до господарите си само за лице: щеше да даде яйце на Гийу (наричаха го така, откакто започна войната, тъй като той имаше нещастието да носи същото малко име като кайзера — баронесата произнасяше „кѐзера“).

Разговаряха вече „за нея“: „Тогава тя ми каза, че кухнята ми е мръсна. Отвърнах й, че аз съм господарка в кухнята си…“ Гийом разглеждаше сухите вратове на маминка и на татко, протегнати към фройлайн. Той пък си оставаше равнодушен към тия разправии, тъй като не изпитваше към другите нито омраза, нито обич. Баба му, баща му, фройлайн му създаваха необходимата спокойна обстановка, която майка му упорито му отнемаше, както порът напада зайчето в най-затънтения край на леговището му. Той трябваше на всяка цена да се измъкне оттам и слисан, замаян, да понася пристъпите на тая разярена жена; тогава той се свиваше на кълбо и чакаше да се свърши. Но благодарение на войната, която се мътеше между възрастните, той се радваше донякъде на мир. Криеше се зад фройлайн: австрийката простираше върху него грамадната си покровителствена сянка. Ако стаята на маминка му осигуряваше по-неприкосновено убежище от кухнята, в замяна на това природата му го предупреждаваше да не се доверява на маминка, нито на нейните нежни обноски и на думите й. Едничка фройлайн закриляше с почти чувствена любов своето пиленце, своето пате. Тя го къпеше, тя го сапунисваше със старческите си мръсни и попукани ръце.

 

 

А Пол беше тръгнала по алеята вляво от терасата и стигна незабелязана един тесен и почти винаги пуст път зад пристройките. Тя тръгна по този път с мъжката си походка, странно забързана — тя, която не отиваше никъде. Но ходенето щеше да й помогне да премисли думите на учителя, които нейната свекърва й беше предала, намека за историята й с някогашния свещеник.

Вечният ужас, че сама се бе хвърлила в собствената си съдба, щеше да бъде поносим, мислеше си тя, ако не беше позорът, който бе изживяла още първата година на своя брак: нищо не можеше да помогне, за да не бъде белязана в очите на всички, да не бъде обвинявана в грях, който не беше извършила, в един грях, повече смешен, отколкото срамен. Но истинските виновници за тая клевета този път не бяха нито мъжът й, нито баронесата. Непознатите й врагове се изплъзваха от отмъщението й; тя едва ги беше зърнала отдалеч, през време на едно богослужение — главните викарии, канониците, — които смятаха снахата на баронеса дьо Сернес опасно същество за свещениците. Тази низост беше известна, пръсната из цялата епархия. Трима богослужители се бяха изредили вече в Сернес; но епархиалните власти напомняха на всеки от тях, че разрешението да се служи литургия в параклиса на замъка е отменено и че съблюдавайки същевременно благоприличието, трябва да се избягва близостта с това семейство, колкото и знатно да е то, „поради един скандал, който още никой не е забравил“.

Заради Пол в параклиса на Сернес от години не се извършваше никакво богослужение, за което младата жена не искаше и да знае (напротив, неприятността с енорийската черква беше за нея щастлив повод да не стъпва никога там). Ала на десет левги наоколо всеки човек знаеше причината за това отлъчване: снахата на старата баронеса, „тази, която е имала вземане-даване със свещеника…“ Най-снизходителните добавяха, че не се знаело точно докъде били стигнали те. Не вярваха да са направили нещо лошо. Макар че се наложило да преместят свещеника.

Дънерите пак потъмняха, но небосклонът остана червен. Пол отдавна вече не обръщаше внимание на тия неща — на дърветата, на облаците, на небосклона. Тя тълкуваше понякога вида им като селяните, за да предскаже времето и дали щеше да бъде топло, или студено. Но у нея вече беше умряла онази Пол, която съзерцаваше видимия свят по времето, когато в същия този час и по същия този път тя вървеше до едрия, невинен и измъчван от глад млад свещеник: той буташе колелото си и й говореше шепнешком. Селяните, които ги гледаха, като минаваха, не се и съмняваха, че предмет на техните разговори беше любовта. А техните срещи не бяха нищо друго, освен среща на две самотни души, които никога не се сляха.

Пол чу отвъд завоя на пътя смеха на няколко момчета и момичета; мушна се в гъсталака, за да не ги види, за да не я видят. Това безразсъдно бягство беше събудило на времето първите съмнения, когато тя повличаше спътника си в някоя напречна пътека. Тая вечер, въпреки влагата, която се издигаше от земята, тя легна в повехналата шума на един кестенак, прибрала колене до брадичката си, преплела ръце около краката. Къде ли беше сега бедният нещастен свещеник? Тя не знаеше къде страда той, но ако беше още жив, той страдаше. Не, между тях не беше имало нищо: не ставаше дума за това. Някаква връзка с него би се сторила недопустима на Пол, на която още от дете беше вдъхнато отвращение към раса̀та. А ония глупци я бяха зачислили към оня род маниачки, които додяват на духовниците! Нямаше вече никаква възможност да се махне от нея това петно. А нима той имаше някаква вина? Той бе отговорил на изповедите на една млада, отчаяна жена не със съветите на наставник, а с други изповеди: това беше цялото му престъпление. Тя се бе обърнала за помощ към него и имаше право да стори това; а той я бе приел като корабокрушенец, който вижда да слиза на пустия му остров другар по съдба.

Тя никога не бе разбрала много добре тайните причини за отчаянието на този духовник, едва излязъл от закъсняло юношество. Доколкото Пол бе преценила това (тоя вид въпроси не я занимаваха много), той се смяташе изоставен, излишен. Обзела го беше някаква ненавист към това закостеняло селячество, на което той не умееше да говори, заето единствено със земята, и което нямаше нужда от него. Уединението сякаш го подлудяваше. Да, той беше буквално луд от самота. Бог с нищо не му беше помогнал. Той бе разказвал на Пол, че неговото призвание било решено в пристъпи на чувствителност, в „досег с божието милосърдие“, както казваше той, в които никога повече не бил изпадал, след като се хванал на въдицата… Сякаш някой, след като го примамил и вкарал в клопката, не искал вече и да знае за него. На Пол поне й се струваше, че така бе разбрала. Но всичко това за нея принадлежеше на някакъв глупав, „немислим“ свят. Тя го слушаше разсеяна да се оплаква и го чакаше да си поеме дъх, за да започне тя на свой ред: „А аз…“ и да подхване пак историята за нейния брак. Между тях не беше имало нищо друго, освен поредни монолози. Само веднаж, в градината на свещеника, той беше капнал от умора и опря за миг главата си на рамото на младата жена, която избяга почти веднага. Но един съсед ги беше видял. Всичко дойде оттам. Поради тая слабост (целият живот на този човек се промени от това) кандилцето нямаше да блещука никога вече пред олтара на замъка. Старата баронеса едва възропта срещу тази възбрана, сякаш беше отсъдила, че е напълно естествено присъствието на бога в Сернес да бъде несъвместимо с присъствието на снахата, родена Мьолиер.

Студ обзе Пол. Мракът под кестените се сгъсти. Тя стана, отърси полата си и излезе на пътя. Една от кулите на замъка, кулата от XIV век, изникна сред елите. Беше вече достатъчно тъмно и мулетарят насреща нямаше да я познае.

На нея, която носеше от дванадесет години срама от тая клевета и знаеше, че тя се пръска навсякъде, изведнъж й се стори нетърпимо, че тя е достигнала до ушите на един учител, с когото никога не бе говорила. Всички мъже в тоя край й бяха познати по лице; разпознаваше почти всички отдалеч. Но навярно ликът на този къдрокос мъж бе проникнал в нея, без тя да знае, и сякаш я беше обсебил — ликът на тоя учител, чието име тя дори още не знаеше. Нали учителят и свещеникът нямат нужда от име: службата им достатъчно ги определя. Тя нямаше да позволи той да вярва нито един ден повече, че това, което разправят за нея, е истина. Щеше да му обясни какво се беше случило в действителност. Същата нужда да се довери, да се отърси от непоносимото бреме, която преди дванадесет години я беше подтикнала към безразсъдните изповеди пред много младия и много слаб свещеник, днес пак я измъчваше. Би трябвало да преодолее своята боязливост, да поеме пак върху себе си грижата за Гийом. Учителят можеше да отстъпи. Във всеки случай те щяха да влязат във връзка, можеше и да се свържат.

 

 

Тя окачи пелерината си във вестибюла. Обикновено си миеше ръцете на чешмата в кухнята, после влизаше в столовата, в столовата на прислугата, където семейството се хранеше след смъртта на малкия син Жорж. Официалната столова, грамадна и студена, се отваряше само през коледната ваканция и през месец септември, когато от Париж пристигаше голямата дъщеря на баронесата контеса д’Арби с децата си и с дъщерята на Жорж, малката Даниел. Тогава двете момчета на градинаря надяваха ливреи. Вземаха готвачка. Наемаха два коня за езда.

Тая вечер Пол не влезе направо в малката столова, а тласкана от желанието да повдигне по-скоро спора за учителя, се отправи към стаята на свекърва си. Тя не стъпваше там и десет пъти в годината. Преди да влезе, се спря, ослушана във веселите гласове на тримата съзаклятници зад вратата, в мотива, който Галеас свиреше с един пръст. Някакво разсъждение на фройлайн бе накарало старата баронеса да избухне в смях, в оня самодоволен и пресилен смях, който Пол ненавиждаше. Тя бутна вратата, без да чука. Те замряха всички изведнаж като автомати. Баронесата остана за миг с вдигната ръка, която стискаше карта. Галеас се завъртя на столчето, след като тресна капака на пианото. Фройлайн извърна към врага стреснатото си лице на котка, която свива уши пред кучето, извива гръб и се готви да изсъска. Гийу, отрупан със списания, от които изрязваше снимки на самолети, сложи ножиците на масата и пак се мушна между молитвения стол и леглото. Там се сви и замря.

Колкото и да беше свикнала, Пол никога не бе имала толкова ясно съзнание за своята сатанинска власт над тия, с които бе принудена да живее. Но свекърва й почти веднага се окопити и се усмихна с усмивка, която разкривяваше устата й, проявявайки към нея същата пресилена любезност като към чужденка от по-долно съсловие. Повайка се за мокрите крака на младата жена, покани я да се приближи към огъня. Фройлайн измърмори, че не си струвало трудът, тъй като тя ще поднесе супата. Тя тръгна към вратата и Галеас и Гийом хукнаха подире й. „На мене, разбира се, ми я оставиха“ — помисли си баронесата.

— Ще позволите ли, дъще, да сложа решетката на огъня?

Даде път на Пол, не искаше за нищо на света да мине първа и като говореше непрестанно, направи така, че докато седнат на масата, снаха й да не може да продума нито дума. Галеас и Гийу ги чакаха прави пред столовете си. Едва седнаха и засърбаха оглушително супата. Баронесата ги караше да се съгласят, че тая вечер времето е много меко, че всъщност в Сернес почти никога не е студено през ноември. Същия този ден започнала да вари сладка от пъпеш. Тая година смятала да сложи вътре сушени зарзали.

— От същите, които бедният ми Адемар наричаше така смешно бабини уши, помниш ли, Галеас?

Тя говореше, за да говори. Само едно важеше за нея — Пол да не започне пак спора. Но тя я наблюдаваше, забелязваше върху омразното лице страшни признаци. Гийом се беше сгушил, защото майка му почти не го изпускаше из очи. Той също предчувствуваше опасността, предчувствуваше, че щеше да стане дума за него. Напразно се стараеше да се слее със стола си, с масата; той чувствуваше много добре, че приказките на маминка не запълваха пустотата и противопоставяха само някаква смешна дига на онова, което се трупаше зад стиснатите зъби на противника.

Галеас ядеше и пиеше, без да вдига очи, така забил глава в яденето, че пред погледа на Пол непрекъснато се изпречваше посивялата гъста коса на грамадната му глава. Беше гладен, цял ден бе работил на гробищата: това му беше заниманието — да ги поддържа. Благодарение на него в Сернес нямаше запустели гробове. Галеас беше спокоен: погледът на жена му не се спираше вече върху него; той имаше това щастие: не съществуваше вече за нея. И той беше единственият, който можеше да се отпуска, колкото си иска на масата, да изпълнява всичките си прищевки, „да си прави буламач“ (да налива вино в супата), да се занимава с разни смеси, с „каши“, както казваше той. Той мачкаше и стриваше всички ястия, разстилаше ги в чинията си и баронесата полагаше страшни усилия, за да попречи на Гийом да подражава на баща си, без да накърни уважението, което детето му дължеше: татковците правят, каквото си искат, те можеха да си позволят всичко… Но Гийу трябваше да се държи на масата като добре възпитано момче.

Малкият нямаше никакво намерение да съди баща си, тъй като не си представяше, че той може да бъде друг. Татко принадлежеше към ония възрастни хора, които не представляват никаква опасност. Такава щеше да бъде преценката на Гийом, ако беше способен да направи някаква преценка. Татко не вдигаше шум, не прекъсваше приказката, която Гийом сам си разказваше, вживяваше се в нея, не му пречеше, както не можеха да му пречат волът или кучето. А майка му се вмъкваше с взлом и оставаше като някое чуждо тяло, чието присъствие не се чувствува винаги, но изведнаж става ясно, че е там. Тя произнесе името му. Свърши се! Ставаше дума за него. Тя говореше за учителя, Гийом се опитваше да разбере. Ето го измъкнат за ушите из леговището му, изложен на ослепителната светлина на възрастните.

— Кажете тогава, майко, какво искате да правите с Гийом? Имате ли нещо пред вид? Ясно: той знае да чете, да пише, едва-едва да смята. На дванадесетгодишна възраст това е нищо…

Според баронесата нищо не беше загубено, трябваше време да се поразмисли.

— Но него го изгониха от два колежа. Вие твърдите, че учителят не го иска. Тогава остава да вземем някой възпитател вкъщи или някоя учителка.

Старата дама живо възрази: не, никакъв чужд човек… Тя трепереше при мисълта за някакъв свидетел на техния живот в Сернес, на това, което животът в Сернес беше станал, откакто Галеас даде името си на тази фурия.

— Но вие, скъпа дъще, може би имате някакво намерение?

Пол изпразни на един дъх чашата си и пак я наля. Още първата година на брака баронесата и фройлайн бяха забелязали, че врагът има влечение към пиене. Откакто фройлайн бележеше с молив докъде са пълни бутилките с ликьор, Пол криеше в долапа шишета мастика, шери, кюрасо. Но австрийката ги беше открила. В деня, в който баронесата сметна за свой дълг да предпази скъпата си снаха от злоупотребата със силни напитки, в Сернес се изви такава буря, че старата дама не подигна никога вече този въпрос.

— Не виждам какво друго може да се предприеме, майко, освен да поговорим пак с учителя…

И понеже баронесата, вдигнала ръце, заявяваше, че за нищо на света не би се изложила вече на дръзкото държане на тоя комунист, Пол я увери, че не може да става и дума за това и че тя самата ще предприеме новия опит, а ще се постарае да успее там, където свекърва й се беше провалила. Тя пресече рязко всички възражения, като повтаряше, че е решена на това и че тя има правото да разрешава всичко, което се отнася до образованието на Гийом.

— Струва ми се все пак, че и синът ми трябва да си каже думата!

— Много добре знаете, че той няма да я каже.

— Във всеки случай, дъще, аз съм в правото си да изисквам вие да говорите с тая особа само от свое собствено име. Оставям ви свободна да му кажете, че аз не зная за вашата постъпка. Но ако тази полезна лъжа ви е неприятна, държа той да бъде предупреден, че сте отишли при него въпреки моята воля, въпреки ясно изразеното ми желание.

Пол насмешливо покани старата дама да понесе смирено това унижение в интереса на своя внук.

— О, дъще, каквото и да сте направила и каквото и да направите занапред, знайте най-вече, че не се чувствувам ни най-малко обвързана. Между нас казано, без да се обиждате, никой не би могъл да бъде по-чужд на семейството от вас.

Тя запазваше благоприличие и усмивката, която повдигаше дългата й горна устна, откриваше хубави, неестествено хубави зъби. Разгневена, Пол вече не можеше да се владее:

— Истина е, че никога не съм държала да приличам на Сернесовци…

— Е, радвайте се тогава, скъпа дъще. Никой не е могъл да ви обиди дотолкова, че да ви вземе за това, което не сте.

На Гийом се искаше да се измъкне от стаята, но не смееше. Всъщност това сражение на боговете, което тътнеше над главата му, го забавляваше, макар и да не разбираше смисъла на разменените обиди. Галеас стана, без да вкуси сладкото, както правеше винаги, когато имаше крем, и остави противниците сами.

— За нещастие, ще ме сметнат за член от семейството в деня, когато дойдат да подпалят замъка…

— Мислите ли, че ме плашите? Слава богу, Сернесовци винаги са били уважавани и обичани! Повече от четири столетия те правят тук благодеяния и служат за пример…

Гласът на старата трепереше от възмущение.

— Обичани? Уважавани? Та в селото ви мразят, майко. Упоритостта ви да задържите фройлайн през войната…

— Карате ме да се смея! Една шестдесет и четири годишна австрийка, която живее у нас от момиче… Военните власти мъдро затвориха очи…

— Но хората са много щастливи, че имат такъв повод… Как можете да бъдете толкова заслепена! Винаги са ви презирали… Мислите ли, че изполичарите и доставчиците обръщат внимание на сладките ви приказки? И заради вас мразят всичко, което вие обичате: свещениците и останалото. Ще видите, ще видите… За нещастие, аз също ще пострадам, но все пак ми се струва, че ще умра доволна.

И тя завърши ни тихо, ни високо, с някакъв просташки израз, който баронесата никога не беше чувала. „Как издава говорът!“ — мислеше, внезапно успокоена, старата дама. Случваше се понякога на дъщеря й от Париж и най-вече на нейните внуци да изтърват пред нея някоя дума на арго, но те никога не бяха употребявали толкова долен израз. Какво точно беше казала тя? „Напълних ли ви устата…“ Да, така беше казала. Както винаги гневът на Пол успокояваше старата жена, тя вземаше изведнаж предимство с хладнокръвието си пред тая побесняла жена:

— О, не, не, вашата омраза към благородниците никак не ме изненадва. Каквото и да си мислите, селяните ни обичат, те се чувствуват наравно с нас; дребната и средната буржоазия ни мрази, мрази ни от завист. Буржоазията даде през Терора най-много палачи.

И понеже снаха й дръзко заявяваше, че предателството на емигриралите благородници „е направило Терора справедлив и необходим“, баронесата изправи величествена снага:

— Моят прадядо и двама мои прачичовци загинаха на ешафота и аз ви забранявам…

Пол се сети изведнаж за учителя: заради него тя бе изрекла думите, които биха му харесали, които той би одобрил — думи, които положително идеха у Пол от чичо й Мьолиер, ревностен радикал и франкмасон. Но как особено прозвучаха изведнаж тия думи, щом ги посвети на учителя, когото щеше да посети на следния ден. Беше четвъртък, той щеше да бъде свободен целия ден. Тя беше говорила под негово влияние (чичото Мьолиер нямаше нищо общо с това), под влиянието на един мъж, когото никога не бе заговаряла, когото срещаше на пътя и който дори не я поздравяваше, когато тя минаваше през селото, а той работеше в градинката си (макар че преставаше да копае, за да я изгледа, като минава).

— Знаете ли какво сте вие, дъще? Подпалвачка, да, чисто и просто подпалвачка…

Гийом дигна глава. Той знаеше какво е подпалвачка: виждал беше стотина пъти тая картина в „Монд илюстре“ от 1871 година, където две клекнали жени палеха нощем някакъв огън край прозорче на изба. Къдриците им се вееха над простите им шапчици. Зяпнал, Гийом разглеждаше майка си: подпалвачка? Да, разбира се… Тя го хвана за ръката:

— А ти се качвай! По-бързо!

Баронесата прекръсти с палец челото му, но не го целуна; а когато той излезе, каза:

— Трябваше да му спестим тая гледка.

— Успокойте се, майко. Той не слуша или ако слуша, не разбира.

— Лъжете се. Горкото дете! Той разбира повече, отколкото предполагаме… Но това ни връща към истинския предмет на нашия спор и ние и двете сгрешихме, че се отклонихме. Ако, както не се съмнявам много и както желая, учителят пак откаже…

— Е, тогава ще трябва да оставим Гийом да расте като селянче. Позорно е да гледаш толкова деца от знатен произход да получават образование, за което са недостойни, докато момчетата от народа…

И тоя път общата връзка, често развивана от чичо Мьолиер, изведнаж я опияни: това навярно беше мисъл на учителя, на когото тя приписваше всички мнения, считани за напредничави. Тя не се съмняваше, че той отговаря на представата, която си беше създала за него.

Старата дама, решена да избегне новата буря, стана, без да отговори нищо. Пол я последва по стълбите.

— Не бихме ли могли — предложи баронесата — ние да обединим силите си и да му предадем малкото, което знаем?

— Ако имате търпение, майко. Аз изчерпах вече всички възможности.

— Нощта е добър съветник, приятни сънища, дъще. И забравете, ако съм ви обидила с нещо, както и аз самата ви прощавам.

Снахата дигна рамене.

— Това са приказки. Те не променят с нищо истинските чувства. Ние не можем повече да се заблуждаваме…

Те стояха една срещу друга в коридора пред стаите си, със свещник в ръка. От двете ярко осветени лица по-младото изглеждаше много по-страшно.

— Повярвайте, Пол, че аз не съм толкова несправедлива към вас, колкото вие можете да си мислите. Ако трябва да ви извиня, достатъчно е да си помисля за вашия живот тук, за толкова тежкото изпитание за една млада жена…

— Аз бях двадесет и шест годишна — прекъсна я сухо Пол. — Не обвинявам никого, имам участта, която свободно съм си избрала. Всъщност вие самата, моя бедна майко…

Това означаваше: моят жалък мъж е ваш жалък син. Пол се утешаваше заради ада, в който живееше, от мисълта, че го споделя със старата си противница. Но баронесата не се предаваше.

— О, аз ли! Моята участ е напълно различна — отвърна тя с глас, който трепереше от вълнение. — Аз имах своя Адемар. Двадесет и пет години аз бях най-щастливата жена…

— Може би, но не и най-щастливата майка.

— Ето вече пет години, как моят Жорж загина като герой: аз не го оплаквам. Остана ми неговата малка Даниел. Остана ми Галеас…

— Да, именно! Галеас!

— Имам свои деца в Париж — настояваше тя упорито.

— Да, но Арби ви скубят. За тях вие винаги сте били само дойна крава. Напразно клатите глава, вие знаете добре това. Фройлайн ви упреква достатъчно, когато и двете си мислите, че не мога да ви чуя… Оставете ме да говоря… Мога да започна и да крещя, ако искам…

Тия думи отекнаха в коридора — те сепнаха и събудиха Гийом. Детето се изправи на постелята си. Да, боговете продължаваха да се сражават над главата му. То пак се мушна под завивките си, запушило едното си ухо с възглавницата и затиснало другото с пръст, и докато чакаше сънят отново да го споходи, започна пак приказката, която си разказваше само на себе си за своя остров и за пещерата като в „Един Робинзон на дванадесет години“. Кандилото изпълваше тая стаичка за бельото, където то спеше, с приятни сенки и с укротени чудовища.

— Ние живеем в оскъдица в тоя замък, за да може вашата дъщеря Арби да поддържа своя разкош и да се занимава с бракове, както казва тя. Всички ние тук можем да пукнем, само нейната Йоланд да се ожени за някой поеврейчен дук, а нейният Станислас за някоя закъсала американка…

Тя не оставяше на мира старата жена — решена да мълчи, баронесата отстъпи в стаята си и залости вратата. Но неумолимият глас продължаваше да крещи през затворената врата:

— Можете да се простите с брака на Станислас. Той никога няма да се ожени… А момичето…

Тя завърши с някаква дума, чийто смисъл баронесата не би разбрала, дори да я беше чула, дори да не се беше отпуснала върху молитвения стол, закрила глава с двете си ръце.

Пол едва влезе в стаята си и гневът й стихна изведнаж. Няколко главни червенееха още в камината. Тя хвърли в нея съчки, запали една газена лампа на масата, до шезлонга, съблече се край огъня и навлече една стара домашна роба от дебел вълнен плат.

Както се казва „занимавам се с любов“, би трябвало да може да се казва „занимавам се с омраза“. Добре е да се занимава човек с омраза — то отморява, успокоява. Тя отвори долапа и ръката й се поколеба. Избра бутилката с кюрасо, хвърли възглавниците от дивана на килима, колкото може по-близо до огъня, и се излегна, като сложи чашата и бутилката така, че да й бъдат под ръка. Започна да пуши и да пие и се замисли за мъжа, за учителя, за врага на знатните и богатите, за червения, който може би беше комунист. Презиран като нея от същия род хора… Тя щеше да се унижи пред него… Щеше да се вмъкне в края на краищата в живота му. Той беше женен. Каква беше учителката? Пол дори не беше я виждала. Тя я отстрани засега от историята, която плетеше във въображението си. Задълбочи се в нея, влагайки много повече фантазия от ония, които се занимават с това да измислят приказки. Човешкият език беше безсилен да изрази виденията, които изникваха в нейното въображение. Тя се привдигаше само за да напълни чашата си, да хвърли съчки в огъня, после пак се излягаше и от време на време лумналият пламък осветяваше неочаквано това разстроено лице на престъпница или на мъченица.