Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Duchess and the Jeweller, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
1343alex (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Заглавие: Петдесет велики разказвачи

Преводач: Дора Барова; Жени Божилова; Юлия Бучкова; Христо Владов; Тодор Вълчев; Вера Вутова; Радка Гекова; Ерма Гечева; Павел Главусанов; Атанас Далчев; Пепа Дончева; Кръстан Дянков; Светозар Златаров; Светомир Иванчев; Стефан Икономов; Ирина Калоянова; Зафира Кацкова; Венцислав Константинов; Лъчезар Мишев; Боян Ничев; Красимира Петрова; Красимира Тодорова; Сидер Флорин

Издание: първо

Издател: ИК „Кронос“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Сборник разкази

Печатница: Инвестпрес

ISBN: 978-965-366-028-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3242

История

  1. — Добавяне

Оливър Бейкън заемаше последния етаж на една къща с изглед към Грийн Парк. В този апартамент столовете бяха разположени точно където трябва — столове, облечени в кожа. Нишите между прозорците се запълваха от дивани — дивани, тапицирани в ръчно бродирани гоблени. Прозорците, трите високи прозореца, се замрежваха от тънък тюл и завеси от десениран сатен. Махагоновият бюфет изпъкваше едва забележимо, а върху него имаше отлежало бренди, уиски и ликьори. От средния прозорец той виждаше лъскавите покриви на модните автомобили, които пъплеха по тесните улички към „Пикадили“. Едва ли би могло да се намери по-централно разположение. В осем сутринта лакеят му поднасяше закуската на табла; лакеят разгъваше пурпурния му халат; той отваряше писмата си с дълъг, остър нокът и измъкваше от пликовете плътни бели покани, украсени с релефните гербове на дукеси, контеси, виконтеси и други благороднички. След това се измиваше; после изяждаше препечената филийка; а сетне преглеждаше вестника край главните на електрическата камина.

„Ето, виждаш ли, Оливър! — казваше сам на себе си той. — Ти, който започна живота в мръсния заден двор, ти, който…“ И свеждаше поглед към краката си, тъй спретнати в безупречните панталони, към обувките, към гетите. Колко бяха изискани, нови; скроени от най-скъп плат, от най-добрите шивачи на модната „Савил Роу“. Ала той често мислено се разсъбличаше и пак се превръщаше в невръстно момче от краен квартал. На времето връх на стремежите му бе да продава крадени кученца на издокараните дами от бедняшкия „Уайтчапъл“. Веднъж дори го хванаха. „Ах, Оливър — бе проплакала майка му. — Ах, Оливър! Кога най-сетне ще поумнееш, сине?…“ После застана зад един тезгях; продаваше евтини часовници; накрая отнесе една торбичка в Амстердам… При този спомен всякога се кискаше доволно — старият Оливър си припомняше младия. Да, отлично се беше оправил с трите диаманта; получил бе и комисионата от смарагда. После се бе настанил в задната стаичка на магазина до „Хатън гардън“; стаичката с везните, с огнеупорната каса, с дебелите увеличителни стъкла. А сетне… сетне… Той се изкиска доволно. Когато преминаваше край групичките от бижутери, скупчили се в душната вечер да разискват цените, златните мини, диамантите, известията от Южна Африка, някой винаги притискаше пръст към носа и изсумтяваше: „Хммм“, като го забелязваше. Не казваха нищо повече; нищо друго, освен да го тупнат по рамото, да промърморят — лек шепот се понасяше над бижутерите, сбрани в „Хатън гардън“ в жежкия следобед — ах, години оттогава. Ала Оливър все още чувстваше това мъркане като тръпка по гърба, усещаше потулването, покашлянето, което означаваше: „Вижте го — младия Оливър, младия бижутер — ето го там“. Млад беше тогава. И се обличаше все по-добре и по-добре; първо си купи файтон с две колела; после кола; първо сядаше на първи балкон, после — в ложа. Взе си вила в луксозния Ричмънд с изглед към реката и решетки, обрасли с червени рози; всяка сутрин Мадмоазел откъсваше по една розова пъпка и му я забождаше в бутониерата.

— Да, да… — въздъхна Оливър Бейкън и стана да се поразтъпче. — Да, да…

Спря пред портрета на старата дама, окачен над камината. „Устоях на думата си — изрече и вдигна ръце, притисна длан в длан, сякаш отправяше молитва. — Спечелих облога.“

Така беше; той бе най-богатият бижутер в Англия; ала носът му, дълъг и подвижен като слонски хобот, потрепваше странно край ноздрите и сякаш казваше (всъщност сякаш целият му нос трептеше, не само ноздрите), че все още не е задоволен докрай; сякаш все още надушваше нещо под земята, мъничко по-нататък. Представете си едро диво прасе в нива, осеяна с трюфели; то изравя един трюфел, разрива втори, но надушва друг, още по-голям, по-черен, скрит под пръстта отвъд. Така Оливър надушваше непрестанно в богатия хумус на „Мейфеър“ друг трюфел, още по-черен, по-голям, малко по-нататък.

Намести перлената игла на вратовръзката, стегна се в елегантното тъмносиньо палто; взе жълтите ръкавици и бастуна; слезе с неуверена походка по стълбите, леко подсмръкна и тихо въздъхна през дългия си остър нос, когато стъпи на „Пикадили“. Всъщност нима не беше един тъжен, незадоволен човек, човек, който все търси нещо скрито, макар да е спечелил облога?

Крачеше и леко се олюляваше, както се олюлява камилата в зоологическата градина, когато пристъпва по асфалтираните алеи, претъпкани с бакали и жените им, които ядат от книжни кесии и хвърлят смачкани станиоли по алеята. Камилата презира бакалите; камилата е недоволна от съдбата си; камилата вижда синьото езеро и крайбрежния кичур от палмови дървета. Така и видният бижутер, най-видният бижутер в целия свят, крачеше и се олюляваше по „Пикадили“, изрядно облечен, с ръкавици, с бастун, но незадоволен; докато накрая стигна до малкото тъмно магазинче, прочуто във Франция, в Германия, в Австрия, в Италия и по цяла Америка — тъмното малко магазинче до „Бонд стрийт“.

Както обикновено той премина през магазина, без да продума, макар четирима мъже, двамата възрастни — Маршал и Спенсър, и двама млади, Хамънд и Уикс, да стояха изпънати, вгледани в него, обзети от завист. Само от лекото поклащане на пръста, облечен в кехлибарена ръкавица, пролича, че ги е забелязал. Той влезе и затвори вратата на кабинета зад гърба си.

След това отключи предпазната метална решетка на прозореца. Глъчката от „Бонд стрийт“ се втурна вътре; долетя мъркането на далечните автомобили. Светлината на лампите в задната част на магазина озари тавана. Едно дърво разлюля шест зелени листа, защото беше юни. Ала Мадмоазел се бе омъжила за мистър Педър от местната бирена фабрика — вече нямаше кой да го закичва с роза.

— Да, да… — подсмръкна той и леко въздъхна — да…

После натисна пружината в стената, ламперията бавно се открехна, а зад нея се показаха стоманените сейфове, пет — не, шест сейфа, всички от лъскава стомана. Той завъртя ключ; отвори единия; после другия. Отвътре бяха облечени с тъмнопурпурно кадифе; във всеки имаше скъпоценности — браслети, колиета, пръстени, тиари, графски корони; камъни на стъклени таблички; рубини, смарагди, перли, диаманти. Скъпи, лъскави, безстрастни, ала вечно пламтящи със собствен, сдържан блясък.

— Сълзи! — промълви Оливър, когато погледна перлите.

— Кръв от сърцето! — въздъхна, когато погледна рубините.

— Барут! — продължи той и разбърка диамантите, а те заискриха и засияха.

— Барут, колкото да се взриви целият Мейфеър — високо, високо, високо до небето! — Отметна глава и смехът му отекна като цвилене на кон.

Телефонът на масата избръмча тихо и раболепно. Той затвори сейфа.

— След десет минути — отвърна. — Не по-рано. — И като седна пред бюрото, се загледа в главите на римските императори, гравирани върху копчетата му за ръкавели. Отново мислено се разсъблече и пак се превърна в момче, което играе на топчета в уличката, където се продават крадени кучета в неделен ден. Преобрази се в онова хитро проницателно момченце с устни като череши. Бръкна в лигавото, варено шкембе; топна пръсти в тиганите с пържена риба; гмурна се и се измъкна от тълпата. Беше строен, пъргав, очите му блестяха като мокри камъчета.

А сега — сега — стрелките на часовника не спираха: едно, две, три, четири… Дукеса Ламбърн чакаше неговото благоволение; дукеса Ламбърн, дъщеря на потомствени дукове. Ще го чака десет минути на стола в магазина. Ще чака неговото благоволение. Ще чака, докато е готов да я приеме. Спря очи на часовника в шагреновия калъф. Стрелката се местеше. С всяко тиктакане часовникът му предлагаше — така си представяше — пастет от гъши дроб, чаша шампанско, друга с отлежало бренди, скъпа ароматна пура. Часовникът ги слагаше на масата до него, докато течаха десетте минути. После чу тихи бавни стъпки; нещо прошумоля в коридора. Вратата се отвори. Мистър Хамънд се изпъна край стената.

— Нейно благородие! — възвести той. И остана в очакване, залепен до стената.

Оливър се изправи, вслушан в шумоленето на дрехата й, докато дукесата приближаваше по коридора. Тя изникна изведнъж, изпълни рамката на вратата, внесе в стаята уханието, величието, наглостта, самочувствието, горделивостта на всички дукове и дукеси, сбрани в една-единствена вълна. И тъй както вълната се стоварва, така се стовари и тя на стола, разля се, разплиска се и връхлетя върху Оливър Бейкън, прочутия бижутер, покри го с искрящи, ярки цветове, зелено, розово, виолетово; и с аромати; и с пъстроцветие; лъчи изгряваха от пръстите, кимаха от перата, сияеха от коприната; защото тя беше много едра, много дебела, плътно пристегната в розова тафта, и прецъфтяла. Както чадърът с безбройни дипли свива диплите, както паунът с много пера прибира перата, така и тя се смали, когато потъна в коженото кресло.

— Добро утро, мистър Бейкън — изрече дукесата и протегна ръка, разголена при цепката на ръкавицата.

Оливър се приведе, докато се здрависваше. С докосването ръцете им отново заключиха веригата. Бяха приятели, но враждуваха; той беше господар, тя — господарка; всеки мамеше другия, всеки се нуждаеше от другия, всеки се боеше от другия, всеки от тях го чувстваше и го осъзнаваше всеки път, щом стиснеха ръце по този начин в малката задна стая с бялата светлина отвън, с дървото с шестте листа, с далечната улична глъчка и сейфовете в стената.

— А днес, дукесо, какво мога да сторя за вас днеска? — запита Оливър приглушено.

Дукесата разкри сърцето си, отвори душата си. Тя въздъхна мълчаливо и измъкна от чантата си дълга кесия от шамоа — истински дръглив жълт пор. През разреза в корема на пора се изсипаха перли — десет перли. Те се изтърколиха от разреза в корема на пора — една, две, три, четири — като яйцата на някаква божествена птица.

— Всичкото, което ми остана, скъпи мистър Бейкън — простена тя. Пет, шест, седем — те се търкулваха надолу, надолу по склоновете на огромните планински възвишения между двете й колена, в една тясна клисура, — осмата, деветата, десетата. Сгушиха се там, в сиянието на бледата розова тафта. Десет перли.

— От накита Апълби — проплака тя. — Последните, последните!

Оливър се пресегна и хвана една перла между палеца и показалеца. Беше кръгла, беше лъскава. Но истинска ли бе или фалшива? Дали не го лъжеше пак? Нима се осмеляваше?

Тя вдигна дебелия си месест пръст към устните.

— Ако научи дукът… — прошепна тя. — Скъпи мистър Бейкън, този път не ми провървя…

Аха, значи, пак е играла хазарт!

— Този злодей! Този измамник! — просъска тя.

Човекът с обезобразеното лице? Опасен тип. А дукът беше върлинест като ръжен; с бакенбарди; „ще я смаже, ще я изпрати в уединение само ако узнае това, което аз зная“ — помисли си Оливър и хвърли поглед към сейфа.

— Араминта, Дафне, Дайана — простена тя. — Това е за тях.

Благородните Араминта, Дафне, Дайана — дъщерите й. Той ги познаваше; възхищаваше им се. Ала Дайана обичаше.

— Знаете всичките ми тайни — усмихна се тя цинично. Процедиха се сълзи; сълзите наваляха; сълзи като брилянти рукнаха в браздите по бледите белезникави бузи.

— Стари приятелю — промълви тя, — стари приятелю!

— Стар приятел, да, стар приятел — повтори той така, сякаш облизваше думите. — Колко? — запита я той.

Тя сложи ръка върху перлите. Прошушна:

— Двайсет хиляди.

Но дали беше истинска или фалшива — перлата, която държеше между пръстите си? Накитът Апълби — не го ли бе продала отдавна? Ще позвъни на Спенсър или на Хамънд. „Вземете перлата и я оценете“ — ще каже. Протегна се към звънеца.

— Ще дойдете утре, нали? — запита го тя припряно, като прекъсна желанието му да позвъни. — Министър-председателят, Негово кралско височество… — тя замълча. — И Дайана…

Оливър оттегли ръка от звънеца.

Погледът му мина край нея и спря на гърбовете на къщите по „Бонд стрийт“. Ала той виждаше не къщите, а една разлюляна река; там скачаха пъстърви и есетри; и министър-председателя; и себе си в бяла жилетка; и още — Дайана. Сведе поглед към перлата в ръката си. Но как, как да я провери при сиянието на реката, при сиянието на Дайанините очи? Очите на графинята бяха вперени в него.

— Двайсет хиляди! — простена тя. — Доброто ми име!

Доброто име на майката на Дайана! Той придърпа към себе си чековата книжка; измъкна перодръжката.

Изписа: „Двадесет…“ и спря. Усети върху си очите на старицата от портрета — старицата, неговата майка.

„Оливър! — смъмри го тя. — Бъди разумен! Не ставай глупак!“

— Оливър — умолително изрече графинята (сега бе „Оливър“, не „мистър Бейкън“), — нали ще ни гостуваш за няколко дни?

Насаме с Дайана сред гората! Да язди из гората редом с Дайана.

„… хиляди“ — дописа и се подписа.

— Заповядайте! — Той й подаде чека.

И ето — диплите на чадъра се изопнаха, разпериха се всичките пера на пауна, вълната заискри, мечовете и стрелите на герба Агинкорт лъснаха, когато тя се повдигна от стола. Двамата старци и двамата младежи, Спенсър и Маршъл, Уикс и Хамънд, се изпънаха пред масите, изпълнени със завист към него, докато я превеждаше през магазина към изхода. Той им махна с жълтата ръкавица, а тя стискаше доброто си име — чека за двайсет хиляди лири с неговия подпис — здраво, с двете ръце.

„Фалшиви ли са, или са истински?“, питаше се Оливър, докато затваряше вратата на стаята си. Ето ги пред него, десет перли върху попивателната на масата му. Отнесе ги до прозореца. Поднесе ги под увеличителното стъкло, към светлината… А, такъв значи бил трюфелът, който бе изровил от земята! Гнил в средата — гнил във вътрешността!

„Прости ми, майко моя!“ — въздъхна той и вдигна ръка, сякаш молеше прошка от старицата на портрета. И пак стана малчуганът в уличката, където се продаваха крадени кучета в неделен ден.

— Защото — прошепна и събра молитвено длани, — защото ще й гостувам не един, а няколко дни!

Край