Артур Шницлер
Смъртта на ергена

Някой почука на вратата — съвсем тихо, но докторът веднага се събуди, включи нощната лампа и седна в леглото. Погледна жена си, която спеше до него, облече халата си и излезе в коридора. В първия миг не успя да познае старицата с наметнат на главата сив шал.

— На господаря изведнъж му стана много зле — каза тя. — Ще бъдете ли така добър, докторе, да дойдете веднага вкъщи?

Разпозна я по гласа — беше икономката на онзи негов приятел, който така и не се ожени. Първата мисъл на доктора беше: „Той е на петдесет и пет и вече години наред не е добре със сърцето. Може да е нещо доста сериозно“.

— Веднага идвам — каза той. — Ще ме изчакаш ли?

— Извинете, докторе, но трябва да отида да повикам още двама господа — и тя спомена имената на търговеца и писателя.

— Но те пък защо са ти? — учуди се той.

— Господарят иска да ги види.

— Да ги види ли?

— Да, господине.

„Изпраща да повикат приятелите му — помисли си докторът. — Сигурно защото се чувства на прага на смъртта…“

— Има ли човек при господаря ти? — попита той възрастната икономка.

— Разбира се — отговори тя. — Йохан е непрекъснато при него.

Докторът се върна в спалнята и докато се обличаше — възможно най-бързо и възможно най-тихо — усети силна тъга, породена не толкова от мисълта, че може би губи добър стар приятел, а от осъзнаването на болезнения факт, че всички те са на години. А сякаш младостта им бе отминала съвсем скоро.

В меката прохладна пролетна нощ докторът потегли в открит екипаж към къщата на приятеля си. Когато пристигна, погледна нагоре към прозореца на спалнята му, който бе отворен и откъдето се процеждаше бледата светлина на нощна лампа. След това забързано се изкачи по стълбите. Прислужникът веднага му отвори, поздрави го и махна с ръка в знак на безвъзвратно нещастие.

— Какво? — попита докторът. — Закъснях ли?

— Да, господине — отвърна прислужникът. — Господарят почина преди четвърт час.

Докторът въздъхна тежко и влезе в стаята. Мъртвият му приятел лежеше в леглото с посинели, леко отворени устни. Ръцете му бяха кръстосани върху бялата завивка, рядката му брада беше разрошена, а няколко прошарени кичура бяха залепнали за бледото му влажно чело. Сребристият глобус на електрическата лампа върху нощното шкафче хвърляше червеникави отблясъци върху възглавницата. Докторът погледна към мъртвеца.

„Кога за последен път беше у нас? — зачуди се той. — Доколкото си спомням… онази вечер валеше сняг. Трябва да е било през зимата.“ Напоследък не се виждаха много често.

Отвън се чу звук на конски копита, чаткащи по паважа на улицата. Докторът отвърна поглед от мъртвеца и погледна през прозореца към крехките клони на дърветата, тъмнеещи в нощта.

Прислужникът влезе в стаята и докторът поиска да разбере как е настъпила смъртта.

Прислужникът му разказа как господарят му неочаквано започнал да повръща и да се задушава. Станал от леглото, заразхождал се из стаята, отишъл до писалището си, отново се добрал до леглото, където полежал, стенейки от болка, и след един последен опит да се надигне, се отпуснал рязко на възглавницата. Докторът кимна, разпознавайки симптомите, и постави ръка на челото на мъртвия си приятел.

Пред къщата спря екипаж. Докторът отиде до прозореца. Видя, че от него слиза търговецът и вдига изпитателен поглед нагоре. Несъзнателно той направи с ръка същия отчаян жест като прислужника, когато му отвори вратата. Търговецът отметна глава, сякаш отказвайки да повярва. Докторът повдигна рамене, отдръпна се от прозореца и седна в стола до краката на мъртвеца, почувствал неочаквана слабост. Търговецът влезе в стаята. Жълтото му палто бе закопчано и след като сложи шапката си на малката масичка близо до вратата, стисна ръката на доктора.

— Колко ужасно! — възкликна той и погледна несигурно към мъртвеца. — Как е станало?

Докторът му разказа каквото знаеше и добави:

— Дори да бях пристигнал навреме, нищо нямаше да мога да направя.

— Странно — отново заговори търговецът. — Точно преди седмица говорих с него в театъра. Дори го поканих да вечеряме заедно, но той пак имаше някаква тайна среща.

— Охо — учуди се докторът, усмихвайки се тъжно. — Този човек явно не се е спирал до последния си миг.

Отвън спря още един файтон. Този път търговецът отиде да погледне през прозореца. Когато видя от него да слиза писателят, той се отдръпна. Не искаше изражението му да подскаже тъжната вест. Докторът бе извадил цигара и я мачкаше разсеяно между пръстите си.

— Това е навик от времето, когато работех в болницата — отбеляза той с извинителен тон. — Когато излизах от болнична стая нощем, първото нещо, което винаги правех, бе да запаля цигара независимо дали слагах инжекция морфин или трябваше да констатирам нечия смърт.

— Знаеш ли откога не съм виждал мъртвец? — каза търговецът. — От четиринайсет години — откакто видях баща ми в ковчег.

— Но… жена ти?

— Присъствах на последните й мигове, но след това не я видях.

В стаята влезе и писателят, поздрави присъстващите, погледна колебливо към леглото, след което се приближи решително и се взря със сериозно изражение в мъртвеца. Устните му леко потрепваха.

— Значи се оказа той — прошепна като че ли на себе си. Явно беше отговор на въпроса кой от неговите най-близки приятели пръв ще поеме на последното си пътуване.

След малко в стаята влезе икономката. С насълзени очи тя се свлече до леглото и тихо заплака. Писателят нежно и успокоително сложи ръка на рамото й.

Търговецът и докторът стояха до прозореца и свежият полъх на пролетната нощ разхлаждаше челата им.

— Струва ми се странно — наруши мълчанието търговецът, — че е изпратил да ни повикат и тримата. Дали е искал да ни види събрани около смъртния си одър? Или пък е имал да ни казва нещо важно?

— Що се отнася до мен — каза докторът с тъжна усмивка, — не изглежда странно, защото съм лекар. А ти преди време беше негов търговски съветник. Може би е ставало въпрос за някакви последни инструкции, които е искал да ти даде лично.

— Възможно е — кимна търговецът.

Икономката излезе от стаята и приятелите я чуха да говори с другите прислужници в коридора. Писателят продължаваше да стои до леглото в мълчалив диалог с мъртвия мъж.

— Струва ми се — прошепна търговецът на доктора, — че двамата често се виждаха. Може би той ще ни осветли по въпроса.

Писателят стоеше неподвижно, вперил поглед в затворените очи на мъртвеца. Ръцете му, които държаха сива широкопола шапка, бяха сключени зад гърба. Търпението на другите двама се изчерпи — търговецът застана до него и се прокашля.

— Преди три дни — заговори писателят — двамата с него направихме двучасова разходка сред хълмовете и лозята. Искате ли да знаете за какво говореше? За пътуване до Швеция, което замислил да предприеме през лятото, за новото портфолио на Рембранд, публикувано от Уотсън в Лондон и най-накрая за Сантос Дюмон. Обясняваше ми някакви научни и математически подробности около създаването на управляем въздушен кораб, които, ще бъда честен с вас, не схванах особено добре. Но смърт? Не, този човек не мислеше за смъртта. Може би е вярно, че на определена възраст човек престава да мисли за нея.

Докторът отиде в съседната стая, където спокойно можеше да запали цигарата си. Видът на бялата пепел в бронзовия пепелник върху писалището му се стори странен и някак свръхестествен. Зачуди се какво в крайна сметка прави той тук, седнал в този стол зад писалището. Можеше да си тръгне веднага щом пожелае, защото очевидно бе повикан в качеството си на лекар. Приятелството му с починалия бе приключило преди години. „За човек с моята професия и заетост — продължи размишленията си той — е почти невъзможно да запази приятелството си с човек, който няма професия и никога не е имал такава. С какво ли би се захванал, ако не беше богат? Може би щеше да се обърне към литературата, беше много умен.“ И докторът си спомни за многото хапливи, но уместни забележки, които беше правил относно работите на техния общ приятел, писателя.

След малко в стаята влязоха и останалите двама. Писателят направи неодобрителна гримаса, когато видя доктора да седи зад писалището с цигара в ръка, която все още не беше запалил. Той затвори вратата зад себе си. Тук те се намираха в друг свят.

— Имаш ли някаква представа? — обърна се търговецът към писателя.

— За какво? — разсеяно попита той.

— Какво го е накарало да изпрати да ни повикат?

Според писателя не било необходимо да се търси някаква определена причина.

— Нашият приятел — обясни той — чувстваше, че смъртта му наближава и макар да живееше, особено напоследък, доста затворен живот, в такъв момент хората, които са все пак социални същества, изпитват нужда да видят около себе си своите приятели.

— Той имаше любовница — отбеляза търговецът.

— О, любовница — повтори писателят и вдигна вежди многозначително.

В този момент докторът забеляза, че средното чекмедже на писалището е наполовина отворено.

— Интересно дали тук не се намира завещанието му? — подхвърли той.

— Това не ни засяга — отбеляза търговецът, — поне не в този момент. Във всеки случай той има омъжена сестра в Лондон.

В стаята се появи прислужникът, който почтително попита какви нареждания трябва да даде относно тялото, погребението и присъстващите. Знаел, че завещанието е при адвоката на господаря му, но се съмнявал дали съдържа инструкции относно тези неща.

Тази стая като че ли задушаваше писателя. Той дръпна рязко тежките червени завеси на един от прозорците и отвори и двете му крила. Теменужената пролетна нощ нахлу стремително в помещението. Докторът попита прислужника дали има някаква представа защо господарят му е изпратил да го повикат, защото, ако добре си спомня, години наред той не е викан в тази къща в качеството си на медицинско лице. Прислужникът, който очевидно очакваше този въпрос, извади протрит портфейл от вътрешния джоб на сакото си, измъкна оттам лист хартия и обясни, че преди седем години господарят му написал имената на приятелите му, които иска да повикат преди смъртта му. Дори ако изпаднел в безсъзнание, той му заповядвал да изпрати за господата на своя отговорност.

Докторът взе листа от ръката на прислужника и видя записани там пет имена: освен присъстващите фигурираше името на един техен приятел, който бе починал преди две години, и името на човек, когото не познаваше. Прислужникът обясни, че непознатият бил фабрикант, чиято къща господарят му посещавал често преди девет или десет години, но сега той не могъл да издири адреса му. Тримата се спогледаха с неспокойно любопитство.

— Какво означава това? — попита търговецът. — Нима е искал да произнесе реч в последния си час?

— Надгробно слово за самия себе си — кимна писателят.

Докторът бе отместил очи към полуотвореното чекмедже на писалището и изведнъж погледът му бе привлечен от едрите букви върху плика на едно писмо. „За моите приятели“.

— Вижте! — възкликна той, извади плика и го показа на останалите. — Това е за нас.

След което се обърна към прислужника и му даде знак с глава, че присъствието му вече не е необходимо.

— За нас? — повтори писателят с разширени от учудване очи.

— Няма съмнение — потвърди докторът, — че сме упълномощени да го отворим.

— Това е наше задължение — съгласи се търговецът и разкопча палтото си.

Докторът взе ножа за хартия от стъклената табличка, отвори плика, извади писмото и си сложи очилата. Писателят се възползва от краткото прекъсване, взе писмото и го разгърна.

— След като е за всички нас — отбеляза той и се наведе над писалището така, че приглушената светлина от настолната лампа да освети листите. Близо до него застана търговецът. Писателят остана седнал.

— Прочети го на глас — каза търговецът и писателят започна.

— „За моите приятели“ — той спря с усмивка. — Да, написано е още веднъж и тук. — После продължи с почтителен тон: — „Преди около четвърт час аз поех последния си дъх. Вие сте се събрали около смъртния ми одър и се готвите заедно да прочетете това писмо — ако, естествено, то все още съществува в мига на моята смърт. Защото бих могъл да променя решението си в по-благоприятна посока…“

— Какво? — не се сдържа докторът.

— По-благоприятна посока — повтори писателят и продължи: — „… и да реша да унищожа това писмо, защото то не би могло да прибави нищо добро към репутацията ми, а на вас може да донесе доста неприятни моменти, дори напълно да провали живота на някого“.

— Да провали живота ни? — повтори докторът с удивление в гласа, докато почистваше очилата си.

— Давай нататък — обади се търговецът с дрезгав глас.

Писателят продължи:

— „Питам се какво е това чувство за черен хумор, което ме тласна днес към белия лист и ме накара да напиша думи, чието въздействие никога не ще мога да прочета по лицата ви. Но дори да имах това удоволствие, то би било твърде дребнаво оправдание за непростимия акт, който смятам да предприема с чувство на най-сърдечно задоволство.“

— Ха! — възкликна докторът с глас, който не можа да познае, че е негов.

Писателят го погледна раздразнено и продължи да чете по-бързо и без почтителността, с която бе започнал.

— „Да, това е черен хумор и нищо повече, защото действително нямам нищо против нито един от вас. Аз харесвам всеки по свой начин, точно както и вие ме приемате. Никога не съм ви мразел и дори когато ви се надсмивах, не съм целял да се подигравам с вас. Нито веднъж — и най-малко в онези мигове, за които съвсем скоро ще извикате във въображението си живи и болезнени картини. Защо тогава е този злостен хумор? Може би е породен от дълбоко и в основата си съвсем не подло желание да напусна този свят с по-малък товар от лъжи, тегнещи на душата ми. Предполагам, че ако имах и най-бегло понятие за онова, което хората наричат разкаяние, може би щях да го определя и така.“

— О, казвай каквото имаш да казваш най-накрая — извиси глас докторът.

Търговецът, загубил търпение, изтръгна писмото от ръцете на писателя, чиито пръсти сякаш се бяха парализирали, пробяга бързо с поглед по редовете и прочете най-накрая същественото:

— „Беше съдба, скъпи ми приятели. Имах съпругите на всеки един от вас.“

Търговецът изведнъж спря и се върна обратно на първия лист.

— Писмото е писано преди девет години — каза той.

— Продължавай — подкани го остро писателят и търговецът продължи:

— „Разбира се обстоятелствата бяха различни. С едната живях няколко месеца така, сякаш бяхме женени. С втората преживях луда авантюра, както обичат да го описват хората. Отношенията ни с третата толкова се бяха задълбочили, че дори й предложих да сложим заедно край на живота си. Четвъртата изхвърлих навън, защото ме измами с друг. А последната бе моя любовница само един-единствен път. Отдъхнахте ли си, скъпи мои приятели? А не би трябвало. Защото това беше може би най-прекрасният миг в моя живот… и в техния. Е, приятели, нямам какво повече да ви кажа. Сега ще сгъна това писмо, ще го сложа в чекмеджето на писалището си и то ще лежи там или докато чувството ми за хумор изчезне и го унищожа, или докато бъде предадено в ръцете ви в часа, когато аз ще лежа бездиханен в леглото си. Сбогом.“

Докторът взе писмото от ръцете на търговеца и го прочете с видимо внимание от началото до края. После вдигна поглед нагоре към търговеца, който стоеше изправен до него със скръстени ръце и го гледаше с нещо, подобно на присмех.

— Фактът, че жена ти почина миналата година — каза той спокойно, — не прави нещата по-малко истински.

Писателят кръстосваше стаята назад-напред, въртеше конвулсивно глава ту на едната, ту на другата страна и след това просъска през стиснатите си зъби:

— Тая свиня.

После се втренчи пред себе, сякаш търсеше нещо, което се бе разтворило във въздуха. Писателят се опитваше да извика в съзнанието си образа на онова младо създание, което някога бе държал в ръцете си като своя съпруга. Неочаквано се появиха лицата на други жени, които той смяташе за забравени, но пред вътрешния му поглед така и не изплуваше онзи лик, който той желаеше да види. Защото тялото на жена му бе изгубило привлекателността си за него и тя отдавна бе престанала да бъде негова любима. Все пак се бе превърнала в нещо друго, нещо по-значимо и по-благородно — приятел и съратник. Тя се гордееше с неговите успехи, съчувстваше на разочарованията му, познаваше и най-съкровените кътчета на душата му. В този миг на писателя му се струваше напълно възможно този вече мъртъв „приятел“ тайно да му е завиждал заради предаността на съпругата му и в подлостта си да е решил да му я отнеме. Колкото до онези другите — какво наистина бяха означавали за него? Припомни си някои свои авантюри — част от тях отдавна приключили, а други все още не. В живота му имаше такива в изобилие — някои от тях дори споделяше в своите литературни занимания, други караха жена му да се усмихва, но имаше и такива, които пълнеха очите й със сълзи. Къде бяха всички тези жени сега? Бяха изчезнали. Като онзи отдавна забравен миг, в който жена му се е хвърлила в обятията на човек без стойност. Мислила ли е тя тогава? Във всеки случай онзи миг бе толкова избледнял, колкото и спомена за него в този безжизнен череп, който лежеше сега върху смачканата възглавница. Възможно беше също така тази последна изповед да е само куп лъжи — последен опит за отмъщение на нещастен бездарник, знаещ, че е осъден на вечна забрава, за разлика от човека, върху чиито творения смъртта нямаше власт. Но дори твърденията му да бяха истина, жалкото му отмъщение не успя да постигне желаната цел.

Докторът се взираше в написаното пред него и мислеше за своята поостаряла, но нежна и мила жена, която спеше сега вкъщи. Мислеше и за своите три деца — за най-големия, който в момента отбиваше едногодишната си военна служба, за стройната си голяма дъщеря, сгодена за адвокат и за най-малката — така грациозна и чаровна, че един известен художник, който я беше видял наскоро на един бал, беше помолил да я нарисува. Мислеше за уютния си дом и всичко онова, което се изсипа върху му от писмото, му изглеждаше не толкова измислено, колкото по някакъв мистериозен начин вече напълно маловажно. Той имаше смътното усещане, че не е научил нещо ново. Преди четиринадесет или петнадесет години в живота му бе настъпил объркан период — имаше трудности в професионален план и измъчен, почти докаран до лудост, той бе планирал да напусне града, съпругата и семейството си. По същото време се бе отдал на доста разгулно и безотговорно съществуване, в което значителна роля играеше една странна, истерична жена, която точно по това време уби друг свой любовник. Сега докторът не можеше да си спомни как точно животът му се върна в старото си русло. Но сигурно в онзи злощастен период, който отмина така, както бе дошъл, жена му му беше изневерила. Да, трябва да е станало точно тогава и сега си даваше сметка, че винаги го е знаел. Нима тя неведнъж не е била на крачка от признанието? Не му ли бе подсказала какво е направила? Преди тринайсет или четиринайсет години… Дали не беше едно лято по време на ваканционно пътуване — късно вечерта на терасата на някакъв хотел? Той напразно се опитваше да си спомни онези изчезнали в небитието нейни думи.

Търговецът стоеше до прозореца и гледаше навън в топлата бледа нощ. Беше решен да си спомни починалата си съпруга. Но колкото по-настойчиво ровеше из паметта си, първото, което изникваше пред очите му, бе как самият той в една сива сутрин в черни дрехи стои сред преградена със завеса зала и приема съчувствени ръкостискания, а ноздрите му са изпълнени с неприятна миризма на карбол и цветя. Лека-полека, пришпорвайки настойчиво паметта си, той все пак успя да стигне до спомените за починалата си съпруга. Отначало пред очите му застана един портрет — голям портрет в позлатена рамка, който висеше над пианото във всекидневната, изобразяващ дама на около трийсет години с бална рокля и високомерно изражение. Едва след това се появи образът на младо момиче на около двайсет години, което бледо и треперещо, бе приело предложението му за женитба. Картината бързо се смени с образа на зряла жена в цялото й великолепие, седяща до него в театрална ложа и гледаща към сцената, но всъщност в мислите си далеч от това място. После си спомни неочакваната страст и нежност, с която тя го бе посрещнала веднъж при завръщането му от дълго пътуване. След това мислите му веднага му поднесоха образа на нервно, плачливо създание с хладни зеленикави очи, което тровеше дните му със своите капризи и прищевки. Следващата картина, която видя, бе на разтревожена, притеснена майка в лека сутрешна наметка, седнала до леглото на болно дете, което въпреки всички грижи умря. Най-накрая видя жена си отпусната и бледа в леглото й сред стая, воняща на етер. Устата й бе извита в такава измъчена дъга, а челото й бе така овлажняло от студените капки пот, че душата му бе разтърсена от съжаление. Всички тези образи и стотиците други, които прелитаха през съзнанието му със светкавична скорост, бяха лицата на една и съща жена, която бе положена в гроба преди две години и заради която той плака, а след това изведнъж се почувства като освободен от някакви вериги. Струваше му се, че трябва да избере един от всички тези образи, за да провокира у себе си някаква определена реакция, защото в момента се мяташе слепешком между срама и гнева. Той стоеше нерешително, надничайки в градините на къщите отсреща, които блестяха в бледочервено и жълто на лунната светлина и много му приличаха на изрисувани стени.

— Лека нощ — наруши мълчанието докторът и стана.

Търговецът се обърна към него и каза:

— Мен също нищо не ме задържа тук.

Писателят бе прибрал писмото във вътрешния си джоб и отвори вратата към стаята, където лежеше починалия. Той се приближи бавно до леглото му и другите видяха как наблюдава трупа с ръце зад гърба. После се обърна.

В коридора търговецът каза на прислужника:

— Що се отнася до погребението възможно е в завещанието да се съдържат някакви по-конкретни нареждания.

— И не забравяй — допълни докторът — да телеграфираш на сестрата на господаря си в Лондон.

— Ще бъде направено, господине — увери го прислужникът, докато отваряше външната врата.

Писателят ги настигна на прага.

— Мога да взема и двама ви с мен — предложи докторът, чийто екипаж чакаше пред къщата.

— Благодаря — отказа му търговецът, — но смятам да повървя пеш.

Той се ръкува и с двамата и тръгна надолу по улицата, доволен, че чувства полъха на меката нощна прохлада върху лицето си.

Писателят се качи в екипажа на доктора. В градините вече започваха да се обаждат първите ранобудни птици. Екипажът мина покрай търговеца и тримата мъже повдигнаха шапките си с еднакво изражение на иронична любезност върху лицата си.

— Ще видим ли скоро някоя нова твоя пиеса? — попита докторът с делничен тон.

Писателят се впусна да обяснява за многобройните трудности, с които се бе сблъскал при подготвянето на последната си драма, която според признанието му атакуваше остро всичко, смятано от традицията за свещено. Докторът кимна. Не го слушаше. Самият писател също не чуваше собствените си думи. Изреченията се откъсваха от устните му механично, като че ли ги бе наизустил.

Двамата мъже слязоха пред къщата на доктора и файтонът си замина.

Докторът позвъни. Двамата стояха пред вратата мълчаливо. Когато стъпките на портиера приближиха, писателят се обади:

— Лека нощ, скъпи докторе. — А после добави провлечено, леко сумтейки през нос: — Знаеш ли, аз не смятам да споменавам за това пред жена си.

Докторът му хвърли кос поглед и се усмихна с разбираща усмивка.

Вратата се отвори, двамата си стиснаха ръцете, докторът изчезна в преддверието и вратата се захлопна след него. Писателят си тръгна.

Той поопипа вътрешния си джоб. Да, писмото беше тук. Жена му щеше да го намери грижливо прибрано сред документацията му. И невероятното му въображение, на което дължеше успехите си, вече му шептеше с нейния глас над собствения му гроб: „О, колко великолепно… колко благородно!“.