Христо Смирненски
Пожар в Рила

Над потъналите в привечерен сумрак баири полека, тържествено се повдигат огромни сиви кълба. Сякаш летни облаци се въземат за далечна буря. Димът възраства, извива се като грамаден ствол, разширява се и скоро залива небето.

— Горите горят!

Селяните се заглеждат любопитно и тревожно:

— Около Чадъртепе е пожарът! При Саръгьол.

Синята лятна вечер нахлува свежа и ароматна из усоите. Запяват звънците, запровикват се селяни. Тежко крачат красиви едри говеда, връщащи се от паша. А над пожара небето се заруменява, леките бели облачета се заливат в пурпур, сякаш окървавени бели птици, готови да нападат по върховете. Изведнъж грамадни огнени езици лумват, извиват се и се умножават. Небето цяло е в кърви.

* * *

Четири часът сутрин е. По течението на Марица нагоре, нагоре, де Рила се усмихва с белите зъби на снеговете си, потегляме отбор дружина: Даньо, Иван, Такьо, аз и други другари. Водител е знаменитият Шаламан — неуморим, весел разказвач, който още от село започва да разправя за странствуванията си из затворите на Алжир и Франция. Марица скача от камък на камък, буйна, неукротимо весела — сякаш млада влюбена девойка. Бистра, кристална е водата и след сините вирове веднага някъде надоле се спуска бърза, дръзка, цяла в бяла пяна.

— Сега и от Чамкория хипопотамите ще тръгнат да гасят пожара — иронично се обажда някой.

— Ако се качат нагоре, никога вече няма да слезнат доле. Огънят би ги сварил в собствената им мас.

Тук-там встрани закъснели ягодки и редки малини привличат по един-двама от компанията. Ведно с неукротимия смях на Марица вървят и весели разговори между нас. Пътеката е стръмна и тясна, но свежият утринен въздух я прави неуморителна.

— През войната Шаламанът беше дружинен тръбач. Винаги се молеше дано да има скоро погребение на някой големец. Блазнеше го мисълта да свири с тръбата над гроба му.

— Ама страшно жално им свирех! Помниш ли оня майор? Отчето се умори да псали, па ме смушка в ребрата: „Хайде, ти посвири малко!“ И аз, като надух тръбата, като започнах: жалната, жалната, че чак на полковника му се поиска и над него да свиря…

Навлизаме в чамовите гори. Такьо оглежда стройните високи дървета.

— Двайсет дървета да имам — всичкия борч ще си платя.

— Ама ти още ли не си го платил?

— Чакам да падне валутата…

— Горе, по тия места, Фердинанд отиваше на лов за диви петли. Веднъж бях с него. До двореца при Саръгьол дойде с автомобил.

Оттам тръгнаха той и мазните му адютантчета напред, ние подире им. По едно време един петел запляска из дърветата. Наежи се оня Фердинанд, запристъпя гиздаво като чамкорийска кокона и бум! Петелът избяга.

— Не беше ли вързан?

— Този път не беше… Щеше да се изяде от мъка. Другата вечер дойде с голяма свита. Уби един петел и раздаде на всички ни по 20 лв., па като удариха в двореца един гуляй — трябва да е станал барем за 10 000 лв. този петел…

— Той все така се грижеше за народа.

* * *

След 5 часа героическо катерене из кози пътеки сваляме раничките си пред летния дворец на Негово величество Борис III, най-демократичния владетел, цар на българите само в България. Величествена е гледката наоколо — ненапразно величество гледа оттук. Фердинанд не оставил хубав кът из България, където да не е побил някой свой дворец. Тича при нас заведующий угасването на пожара, някакъв капитан.

— Ха, още селяни ли идат? — радва се той — Бързайте, бързайте, че пожарът снощи бе на 20 метра до двореца.

— Господин капитан, айде да си сменим цървулите! — предлага уж наивно Шаламанът.

Но капитанът разпределя:

— Вие, радуилци, горе, по просеката, ще пазите огънят да не плъзне надоле. Оттатък самоковци сечат просека.

— А господата от Чамкория? Нас, селяните, тая година и от етат ни лишиха, а като дойде зор, пак ний да гасим…

Огромни пространства горят. Димът се стеле като тежка мъгла или извива нагоре в грамадни фунии. Огнени вълни бързат, плъзнат неудържимо, запращи клекашът в техните смъртни прегръдки и останат само изгорели стъбла да стърчат като черни ръце, протегнати в закана към небето. Просека, около 5 метра широка, пресича пътя на огъня. Страшно са играли тук брадвите на винаги измъчваните за чуждо дело селяци. Зер майката държава намерила за необходимо да даде горите на капиталистите. По просеката има постове. Пазят да не прехвърли огънят. Огнената буря шеметно лети. Само в 3 минути изгаря цял един баир.

Насядаме по меката и висока трева. Отдоле под нас аленеят рубашките на самоковски комунари с бели сърпове на ръкавите. Вятър гони дима не към нас и отрадно се диша чудният рилски въздух. Сред общия хаос от дим внезапно се извие дълъг стълб пламък.

— Сега ще дадем контраогън! Пламък пламък ще гаси.

Дава се сигнал и в продължение на цял километър подпалва се гората, за да се срещнат и угасят взаимно два пожара. Запращяват клеките, облаци дим и плам.

Край накладените буйни огньове пред пожара все пак е прекалено много студено. Треперем под тънките палтенца, зер над 2000 м. Величествено е небето от пожара.

— Самоковци пеят от студ.

Шаламанът ни разправя патилата си.

— Дезертирал бях към французите. Бях в Марсилия, Лион, Вердюн… Най-после ми омръзна, рекох да прескоча в Испания. Но хванаха ме.

— Каква е твоята професия? — пита ме френският военен съд.

— Ma profession? Deserteur! (Моята професия ли? Дезертьор.)

Цяла нощ се огъваме край огньовете.

— Ей — вика някой в тъмнината, — чамкорийски думбази идат на помощ…

Общ поток от благословии по адрес на тези тлъстомехия.

— Изглежда, че вие всички тука сте все комунисти? — пита младо подпоручиче.

— Зер чорбаджиите ще дойдат да гасят…

Като огромни факли горят отделни огньове. Нощта сякаш е запалила тържествено огнено празненство…

Призори. Дългоочакваното съмване. Пожарът е постихнал. Слънцето хвърля първите си алени рози. Огромният му огнен диск се повдига в синкави тантели от мъгла, изплава огнекърваво, спира се сякаш за момент на хоризонта и се издига величествено плавно.

— Ей, ето чак откъде обикалят чамкорийските коремчета — сочи някой с ръка към Чемберлия.

— Блокът, блокът иде на помощ.

Всички отправят очи: по голия склон радуилските говеда излизат на паша.