Рьоне Крьовел
Изпитваш угризения…

Изпитваш угризения че си убил баща си

Без да си скътал и сто години спомени.

Все неврастения като цвят в трошица хляб.

Защо не се опиташ да играеш табла?

Подскачат заровете.

Мъж или жена?

Куче или котка?

Да, но ще падне куче, което все пак ще се окаже котка

и пак старата песен за заминаващи, които не заминават;

и това дървено кресло.

Тела без пол вдигат едничката си гръд високо.

Твоето детство го владееха поповете в женски рокли.

Ти не можа любов да правиш в криптата на „Сакре-Кьор“.

Има в мозъка ти птичка

безгласна птичка

която никога не е летяла

нито е пяла,

способна само да потръпва от мисълта, че всичко е излишно.

Тя обичаше като братя

малките корабчета,

кораби — колибри —

роякът им накацал

нищо не е учил.

Ръждата — кръв на корабните скелети

застинали в смъртта,

а тук от край до край

наоколо вода, тъй уморена

тежка с оловото на домакини

най-често майки.

Студено ти е, ала не умееш

ни да умираш, ни да плачеш.

Тъжен сред злобни кейове

които всеки тук презира,

вървиш сред река от сиви градове

и без надежда да достигнеш океан.

 

(„Завои“, 1924)