Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Едилин (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heartwishes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джуд Деверо

Заглавие: Съкровени желания

Преводач: Росица Златанова

Година на превод: 2014

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща Плеяда

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-342-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8321

История

  1. — Добавяне

1

Джема знаеше със сигурност едно — за тази работа беше готова човек да убие.

Е, ако не да го убие, то поне да му счупи ръцете или краката.

Стоеше до госпожа Фрейзиър и гледаше складовото помещение, пълно с мръсни стари кутии, грижливо подредени върху новите дървени рафтове. Никога досега не беше виждала нещо толкова красиво. „Оригинални текстове!“ — изкрещя наум тя. Пред нея стояха кутии с документи, с векове недокосвани от човешка ръка.

Високата и величествена госпожа Фрейзиър я гледаше високомерно и явно я чакаше да каже нещо. Но как да изкаже с думи онова, което чувстваше? Как да опише страстта си към историята? Нима можеше да опише какво приключение щеше да е да проучи тези документи? Както и вълнуващото търсене на нова информация, на нови…

— Сигурно ви се струва изумително — каза госпожа Фрейзиър, след като загаси лампата — сигурен знак Джема да остави ценните кашони с мистериозно съдържание. Джема неохотно я последва в уютната дневна. Дори къщата за гости, предназначена за бъдещия служител, беше прекрасна. Освен хранилището, което вече бяха видели, тя включваше голяма дневна с кухненски кът и просторна спалня с баня. В предната част на къщата имаше невероятно красив обширен офис с двойни френски прозорци, през които се излизаше на морава с цветя — цели акри. След заслона за колите се виждаше триместен гараж, запълнен от пода до тавана с множество други кашони с документи.

Главата на Джема се замая при мисълта за огромната работа, която очакваше избрания кандидат. Първоначално, когато научният й ръководител писа, че й е уредил интервю за временен пост в Едилин, малко градче във Вирджиния, тя се зарадва. После обаче той й обясни за какво става дума — една жена, завършила техния университет, търсела човек, който да изчете книжата на семейството й, да направи съответните проучвания и да напише историята му. „Какво означава това?“ — помисли си презрително Джема. Да пише за прабабата и остров Елис[1]? Колко досадно.

Тогава тя от учтивост се беше отбила в кабинета на ръководителя си, за да му даде отговор лично. Каза му, че съжалява, но след приключването на курсовата работа се налага да работи върху докторската си дисертация.

— По-добре виж това — подаде й той писмо на скъпа, плътна хартия, имитираща пергамент. Вътре пишеше, че госпожа Перигрийн Фрейзиър е закупила няколкостотин кашона с документи от шестнайсети век от фамилното имение на съпруга си в Англия. Жената искаше да наеме човек, който да ги каталогизира и да напише история въз основа на откритата информация.

Джема погледна научния си ръководител, седнал зад бюрото си — изучаването на нечие родословие обикновено не включваше неща като „шестнайсети век“ и „няколкостотин кашона“.

— Кой друг е виждал документите? — попита тя.

— Плъхове, мишки — отвърна той и й показа дебел плик. — Всичко е тук. Документите са стояли на тавана на къща в Англия от построяването й по времето на Елизабет I. Семейството… — Той извади лист от плика и го погледна. — Носели са титлата граф на Риптън. Продали са къщата в годините на Войната за независимост, но при следващото поколение са я откупили. Наскоро отново била продадена, този път на някаква корпорация, която поискала таванът да бъде опразнен, затова организирали аукцион.

Джема седна, или по-точно се стовари на стола срещу бюрото.

— Значи тази госпожа Фрейзиър…

— Отишла в Англия и купила всичките хартии, пазени с векове в къщата. Не се казва колко точно е платила, само че става дума за „стотици хиляди“. Изглежда, на аукциона е имало битка, но госпожа Фрейзиър си е тръгнала с цялата документация. Явно е страховита жена. Поиска ли нещо, получава го.

Джема погледна писмото в ръката си.

— И никой не знае какво съдържат документите? — попита.

— Не. Аукционната къща свалила всичко от тавана и го разделила на няколко партиди. Яростното наддаване се дължи донякъде на това, че намереното не било отваряно. Може спокойно да се окажат някакви домакински отчети, които да са интересни само за семейството. За потомците на графа може да е романтично да научат колко говеждо е купил той през 1742 година, но друг едва ли ще се развълнува. Със сигурност не и атестационната комисия. Но пък вътре може да има и нещо от всеобщ интерес — добави той с усмивка.

Джема се опитваше да осмисли информацията.

— Според тази жена колко време ще отнеме на един-единствен човек да прегледа документите и да сглоби от тях някаква история на семейството?

— За начало предлага срок от две години, като служителят ще има право да живее във фамилното имение, ще разполага с кола и със заплата от двайсет и пет хиляди на година. Ако две години не стигнат… — Той сви рамене. — Мисля, че колкото време отнеме, толкова. Ако нямах жена и деца, сам щях да се заема.

Джема още се опитваше да осмисли фактите. Ако информацията се окажеше законна, можеше да използва нещо от нея за дисертацията си. Още дори не беше измислила темата, да не говорим за започване на проучванията. Погледна отново ръководителя си.

— Добре, каква е уловката?

— Имаш корави съперници.

По колебанието му Джема разбра, че не я чака нищо добро.

— Кои? — попита тя.

— Кърк Лорънс и Айла Уилмонт.

На лицето на Джема се изписа изненада. Тримата бяха на една възраст и завършваха докторатите си, но с това приликите се изчерпваха.

— Защо някой от тях ще иска такава работа? Да живеят в нечия къща за гости, в малък град във Вирджиния… И да се занимават с проучвания години наред… Не им е присъщо.

— Дочух, че семейството има трима големи синове. Неженени. Богати.

Джема простена.

— Добре, това обяснява интереса на Айла, но Кърк?

— Доколкото разбрах, попечителският фонд, който баща му основал преди смъртта си, ще го издържа, докато учи. Стига само да омае госпожа Фрейзиър и тя да го наеме на работа, може да отложи дипломирането си с години. Чух, че ако не успее да си намери работа, щом завърши, ще трябва да се залови със семейния бизнес — да прави врати и прозорци. — Той я погледна. — Тези документи може да се окажат добра възможност за публикация.

Тя затаи дъх. Ако не беше просто докторска дисертация, публикацията можеше да преобърне кариерата на един академик. Тогава Кърк щеше да избегне семейния бизнес, а Айла можеше да не си търси отчаяно съпруг, който да я издържа.

Джема лесно си представяше как двамата омайват някоя провинциална женица със сладникавата си изтънченост. Но дори да нямаше голям шанс да спечели срещу тях, пак щеше да опита.

— Госпожа Фрейзиър как е стигнала до мен?

— Май ректорът на университета й е стар приятел. Преди два месеца той поиска всички преподаватели от Катедрата по история да му препоръчаме няколко студенти. Госпожа Фрейзиър се е спряла на трима и иска да ги интервюира. Ти си една от тях. Между другото, аз те препоръчах горещо и писах, че ти си най-добрата за тази работа.

— Сигурно някой или даже някои са написали същото за Кърк и Айла.

— Без съмнение, но разликата е в това, че моето е вярно. Нали ще отидеш на интервюто?

— Естествено. Ако не друго, поне ще видя документите. — Джема си тръгна, но спря на вратата и се обърна към него: — Нали си давате сметка, че щом тази госпожа Фрейзиър има цяло имение, тук става дума за частни голф клубове и вечери с три вилици. Тя ще иска някой като Кърк и Айла, а не Джема Ранфорд, която…

— … която за една седмица може да свърши повече работа, отколкото тези нехранимайковци за цяла година.

— Благодаря — каза тя и сложи на рамо тежката си чанта.

Ръководителят й се радваше, че тя ще опита. Ако някой заслужаваше почивка, това беше Джема. Никой от студентите му не се беше трудил толкова.

— Къде отиваш сега? — попита той.

— Познайте.

— Да натупаш момчетата ли? — ухили се ръководителят й.

— Именно. Нали някак трябва да ги накарам да учат.

Отвън Джема напъха писмото в чантата си.

Същата вечер тя затвори вратата на стаята си, легна си и започна да разглежда документите от госпожа Фрейзиър. Прочете за аукциона в Англия, за град Едилин, който се намираше на петнайсет километра от Уилямсбърг и колежа „Уилям и Мери“, и се замисли. В единайсет часа едната от двете й съквартирантки се върна и от другата стая се чу кикот, после някой явно се удари в мебелите. Момичето си отиде в стаята с поредния си приятел и скоро оттам започнаха да долитат други звуци.

Джема придърпа завивките над главата си и продължи да разглежда документите на светлината на фенерчето за четене. Имаше и снимки на имението на Фрейзиър, което се простираше на двайсет и пет акра и включваше голяма къща и още две къщи за гости, заобиколени от горичка. Семейството притежаваше четири големи автокъщи във Вирджиния. Имаше снимка на тази в Ричмънд, за която навсякъде се споменаваше, че била „най-голямата“.

Джема обаче не се интересуваше от търговската брошура. Вълнуваше я мисълта да разгледа старите документи и да види онова, което никой не беше виждал от векове.

Откъм стаята на съквартирантката й се чу тупване, сякаш някой беше паднал от леглото.

— И дай ми мир и покой, за да мога да се съсредоточа изцяло върху това — извика на висок глас Джема.

Звуците на интимност станаха още по-силни и тя захлупи главата си с възглавница. Не можеше да си позволи самостоятелен апартамент. Парите, които печелеше от частните уроци за кажи-речи всички спортни отбори на университета, отиваха за следването й. Дори за нея самата беше чудо, че стигна толкова далеч с толкова малко.

За дисертацията обаче щеше да се наложи да прави сериозни проучвания и се притесняваше дали ще има достатъчно пари. Тези неща струваха скъпо. Ако избереше тема, която налагаше да пътува — а това щеше да се наложи, за да събере необходимите данни, — щеше да има разходи за път, храна и подслон. А трябваше да задели и пари за книги, канцеларски материали и дори фотокопия. През последната година се притесняваше как ще се оправи. Но от това дали ще получи докторска степен, зависеше дали ще преподава в някой държавен двугодишен колеж или в престижен университет. Ако документите й послужеха за дисертацията, повечето, ако не и всичките тези проблеми щяха да се разрешат.

Шумът оттатък се усили и Джема притисна възглавницата към ушите си. „Ще опитам — прошепна тя. — Онези безделници сигурно ще спечелят, но въпреки това ще дам най-доброто от себе си.“

Ето как се беше озовала в къщата за гости на властната госпожа Фрейзиър. Беше единайсет часът в красиво пролетно утро, Джема беше пристигнала от летището преди няколко минути. Айла и Кърк вече били тук. „Трябваше да се досетя, че ще дойдат ден преди интервюто — помисли си Джема. — Те обичат и да се състезават с другите.“ Госпожа Фрейзиър сигурно вече беше влюбена и в двамата. Нали Кърк и Айла бяха известни с чара си. „Те са светилата на катедрата по история“ — беше казал един преподавател по време на студентски купон. „Интелигентни и начетени. Какво повече може да иска човек?“ — отвърна някой. Джема беше чула разговора, докато разнасяше поднос с напитки — още едно от нещата, с които се издържаше.

— Дойдоха да ме вземат — каза госпожа Фрейзиър, поглеждайки през прозореца на дневната.

Отвън чакаше пикап с хубав млад мъж на волана.

— Искате ли да се запознаете със сина ми? — попита тя.

Джема знаеше, че учтивостта изисква да излезе и да се запознае с него, но изобщо не й се искаше да остави тези съкровища.

— Или може би предпочитате да останете за малко сама? — попита меко госпожата, сякаш говореше на малко дете.

— Ще остана тук — успя да отговори Джема.

— Добре тогава. — Госпожа Фрейзиър отиде до вратата. — Обядът е в един часа, а къщата е на пет минути пеша. Но ако искате, ще пратя някого да ви докара.

— Ще дойда пеша.

Жената излезе, качи се в пикапа и си тръгна. Джема въздъхна облекчено и се втурна към големия офис, при което едва не се спъна. Съдейки по миризмата на прясна боя, помещението наскоро беше ремонтирано. Три от стените бяха с красиви лавици от черешово дърво, а под тях имаше шкафове. До френските прозорци стоеше голямо старо писалище с месингов обков на ъглите. Джема не беше експерт по мебелите, но предположи, че е закупено на аукциона за документите. Подът беше покрит с модерен мокет в кремаво, който имитираше ръчно тъкан. Върху него беше постлан огромен ориенталски килим, толкова протрит, сякаш по него е било стъпвано векове. До вратата имаше две снимки на ездачи с ловни кучета, които с нетърпение очакваха началото на гонитбата.

За Джема стаята беше вълшебна. През остъклените врати се виждаше градината, лавиците бяха пълни с недокоснати документи. Искаше й се да остане тук завинаги.

Зае се да разгледа всичко в стаята. Върху рафтовете имаше дървени и картонени кутии, разпадащи се кошници, два метални контейнера и купища документи, завързани със стари панделки. На пода стояха два облечени в кожа сандъка, дървена скамейка с ракла и няколко малки сандъчета, едно от които беше обковано с широки метални гвоздеи.

Джема нямаше представа откъде да започне. Нерешително, с почти треперещи ръце свали нещо като кутия за шапка, може би от двайсетте години на XX век. Много се надяваше обаче вътре да няма шапка. Историята на костюмите не беше най-голямата й страст.

Когато видя писмата вътре, направо затаи дъх. Писмата и дневниците бяха две от най-големите й слабости. До френските прозорци имаше красив, удобен на вид стол, но тя предпочете да седне на килима. Извади първата връзка писма, пристегнати с тъмен рипсен ширит, измъкна едно и го разгърна.

Част от него липсваше, а останалото беше изписано с ъгловат почерк, който трудно се четеше. Явно някой се беше постарал да запази последната част от писмото.

Макар че вече съм възрастна и съм видяла повече, отколкото е нужно на когото и да било, особено тази ненавистна война, която едва не разедини страната, най-живият ми и болезнен спомен е станалото със скъпите Джулиан и Уини. Така и не повярвах на сълзите на онази жена, когато разправяше, че Джулиан е загинал случайно. Нещо по-лошо — не мисля, че и Юън й повярва. Ще ти кажа една тайна, която смятах, че ще отнеса в гроба. Спомняш ли си каква истерия настана, когато Сеносъбирача изчезна? Търсих го наред с останалите, но знаех, че няма да го намерим, защото когато отидох в Англия през онова далечно лято, го взех със себе си. Егоистично исках магията му за себе си, но накрая отправих пожелание от името на Уини. Не съм казвала това на никого, но смятам, че именно Камъкът им даде онова красиво дете. Миналата седмица написах историята и я сложих на сигурно място. Надявам се всички от рода Фрейзиър да я прочетат и да разберат какво е сторил техният роднина, макар и непряк, на семейство Олдридж. Надявам се един ден потомците на тази жена да загубят имението. Те не го заслужават! Трябва да привършвам. Старите ми болни стави не ми позволяват да пиша дълго.

С обич, Тамсен

— Боже! — възкликна Джема. Ето че вече попадна на мистерия и на любовна история. Погледна часовника си и реши, че й остава предостатъчно време до обяда, така че се просна по корем и потъна в четенето.

Бележки

[1] Остров близо до град Джърси, щата Ню Джърси, където през IX и XX век пристигащите в САЩ имигранти са били държани под карантина, преди да ги превозят до Ню Йорк. — Б.пр.