Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Virgin and the Gipsy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Д. Х. Лорънс

Заглавие: Девицата и циганинът

Преводач: Весела Кацарова

Година на превод: 2014 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Печатна база „Сиела“

Отговорен редактор: Светлана Минева; Христо Блажев

ISBN: 978-954-28-1574-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7638

История

  1. — Добавяне

I

Когато жената на викария забягна с един беден младок, се вдигна олелия до бога. Двете й дъщерички бяха съответно на седем и девет години. А викарият бе такъв прекрасен съпруг. Вярно, косата му се беше прошарила. Ала мустаците му бяха черни и той бе хубав мъж, все още изпълнен с плаха страст към своенравната си красива жена.

Защо ли го напусна? Защо ли избяга внезапно с такава очевидна неприязън, сякаш бе едва ли не пощуряла?

Никой не можеше да каже със сигурност. Само набожните заявяваха, че не била порядъчна. А повечето добродушни жени мълчаха. Те знаеха причината.

Двете дъщерички никога не я разбраха. Дълбоко наранени, решиха за себе си, че майка им не е държала на тях.

Злият вятър, който не прощава никому, завъртя във вихъра си семейството на викария. Ала след това, гледай ти, викарият, който донякъде се славеше като есеист и полемист и чиято злочестина предизвикаше съчувствието на образованите люде, изведнъж получи поста на енорийски свещеник в Папълуик. Всевишният се смили над бедата му и го дари с пасторски дом на север.

Този дом бе доста грозна каменна къща досами реката Папъл, още преди да се навлезе в селото. По-нагоре, след моста се извисяваха старите каменни памучни фабрики, някога задвижвани от реката. Пътят се виеше по хълма, преди да достигне до мрачните каменни улици на селото.

След преместването си в пасторския дом семейството на викария коренно се промени. Викарият, вече енорийски свещеник, прибра при себе си от града старата си майка, сестра си и брат си. В новото жилище двете момиченца имаха сега съвсем различно обкръжение.

Пасторът бе вече на четирийсет и седем години. След бягството на жена си той се отдаде на неудържима, донякъде подронваща достойнството му скръб. Изпълнени със съчувствие съседки го спасиха от самоубийство. Косата му почти напълно побеля и той имаше вид на съкрушен от мъка човек. От пръв поглед можеше да се разбере какво ужасно нещо се е случило и колко е накърнен.

И все пак у него се долавяше известно двуличие. Някои от съседките, които най-искрено бяха съчувствали на викария, вече дълбоко в душата си не харесваха енорийския свещеник. Ако трябва да кажем истината, у него се таеше неопределено притворство.

Разбира се, като всички деца момиченцата се примириха със семейната участ. Бабата, вече прехвърлила седемдесетте, с увредено зрение, стана стожер в семейството. Леля Сиси, четирийсет и няколко годишна, бледа, набожна, изтерзана от скрита мъка, поддържаше домакинството. Чичо Фред, прошарен четирийсетгодишен скъперник, затворен в своя мрачен свят, всеки ден прескачаше до града. А пасторът, разбира се, бе най-важният човек във фамилията след бабата.

Всички й викаха „маминка“. Тя бе от онези физически груби, хитри старици, които цял живот с ласкателства налагат волята си над слабохарактерните мъже край себе си. Маминка много бързо усети как трябва да се държи. Пасторът продължаваше „да обича“ прегрешилата си жена и щеше все така да я „обича“ до края на живота си. И затова замълчете! Благословена е обичта на пастора. Той ще пази свято в душата си образа на невинната девойка, за която се беше оженил и която бе боготворил.

А в същото време някъде в греховния свят живееше една безпътна жена, която бе измамила пастора и изоставила невръстните му дечица. Сега тя бе обвързана с млад негодник и той безспорно ще я докара до падението, което напълно заслужава. Всички трябва да са наясно по този въпрос, а после да замълчат. Защото в чистата извисена пасторска душа все още грееше като свежо бяло кокиче младата му невеста. Това кокиче не вехнеше. Онова създание, което бе избягало с младия негодник, не съществуваше за него.

Маминка, която донякъде бе изглеждала безлична и излишна в ролята на вдовица в малък дом, сега се настани в най-високото кресло в пасторската къща и отново властно напери застарялата си снага. Вече няма да позволи да я смъкнат от трона. Хитро си даваше вид, че зачита предаността на пастора към свежото бяло кокиче. В притворната си почит към дълбоката любов на сина си не проронваше лоша дума срещу копривата, избуяла в греховния свят, която някога назоваваха мисис Артър Сейуел. Слава богу, сега след повторната си женитба тя вече не се наричаше мисис Артър Сейуел. Никоя жена не носеше името на пастора. Свежото бяло кокиче цъфтеше без фамилно име. В семейството дори я споменаваха като „оная там Синтия“.

Съхранените чувства на пастора бяха добре дошли за маминка. Осигуряваха й защита срещу евентуален повторен брак на Артър. Майката властваше над сина си чрез най-голямата му слабост — навъсеното себелюбие. Синът й се бе оженил за неувяхващо бяло кокиче. Какъв щастливец! Ала го бяха наранили. Какъв нещастник! Изпитал бе страдание. О, каква любвеобилна душа! Той бе… простил! Да, простил бе на бялото кокиче. Дори го беше осигурил в завещанието си, когато оня вагабонтин там вземе, че… Но замълчете! Изобщо не мислете за онази ужасна коприва в смрадливия външен свят! Тъй де, за оная там Синтия. Нека бялото кокиче да цъфти непристъпно във висините на миналото. Настоящето е съвсем друга история.

Децата израснаха в атмосфера на притворно обожествяване и премълчавания. За тях бялото кокиче също се рееше в непристъпни висини. Те също смятаха, че то се издига в бляскаво уединение някъде далече от тях и е напълно недостижимо за дъщерите си.

Ала същевременно от лъжовния свят понякога долиташе неприятната тежка смрад на себелюбие и низка похот, смрадта на гнусната коприва, „оная там Синтия“. От време на време парливата коприва успяваше да препрати някоя друга бележка до момичетата си. В такива случаи среброкосата маминка цялата се разтърсваше от омраза. Защото ако „оная там Синтия“ отново се домъкне, с маминка почти е свършено. И тогава у старата жена се надигаше вълна на скрита неприязън към тези момичета, родени от същата тази гадна похотлива коприва, която бе изпитвала искрено презрение към маминка.

Сред всички тези усещания се тулеше съвсем ясният спомен на децата за истинския им дом, за къщата на викария на юг, както и за ослепителната им, но не много грижовна майка. Тя бе като някакво сияние, пулсиращ живот, като жарко, но опасно слънце, което ту грейваше, ту гаснеше в дома им. За тях присъствието й пръскаше светлина, но и скрита заплаха, очарование, но и стряскащо себелюбие.

Сега светлината бе угаснала, а бялото кокиче беше застинало върху гроба като каменен венец. Изчезна и боязънта от застрашената сигурност, от онзи стряскащ инстинкт за самосъхранение като у див звяр. Сега настъпи пълна безметежност, когато човек може съвсем спокойно да умре.

Ала момичетата растяха. И колкото по-големи ставаха, толкова по-силно се объркваха, по-дълбоко се озадачаваха. С годините зрението на маминка все повече отслабваше. Тя непрекъснато се нуждаеше от придружител. До обяд не ставаше от кревата. Ала, макар сляпа и прикована към леглото, беше господарката в къщата.

При това не можеше с категоричност да се каже, че наистина е прикована към леглото. Когато мъжете бяха вкъщи, тя сядаше в своя трон. Бе твърде хитра, за да допусне безредие у дома. Особено когато имаше съперници край себе си.

Най-голямата й съперница бе по-малката дъщеря, Ивет. Момичето притежаваше нещо от нехайната безгрижна жизненост на „оная там Синтия“. Ала дъщерята бе по-хрисима. Вероятно баба й навреме я беше поела в свои ръце. Твърде вероятно.

Пасторът обожаваше Ивет, глезеше я и направо душата си даваше за нея, сякаш да може сам да си каже — всъщност не съм ли аз един много обичлив, сърдечен човек? Искаше му се да има такова мнение за себе си, а маминка бе напълно наясно с всичките му слабости. Знаеше ги отлично и умело ги преиначаваше, за да ги превърне в качества, в украса на характера му. Той държеше да изглежда в своите очи като прекрасен човек, също както жените желаят да имат прекрасни рокли. А майка му много хитроумно разкрасяваше слабостите и недостатъците му. Майчината любов й подсказваше какви са кусурите му и тя ловко ги замазваше и ги превръщаше в достойнства. Докато оная там Синтия…! Но да не говорим за нея по този въпрос. В нейните очи пасторът бе едва ли не гърбав и пълен идиот.

Странно беше, че маминка тайно мразеше по-голямата дъщеря Люсил повече от галената Ивет. Люсил, която бе неспокойна и раздразнителна, по-ясно разбираше, че баба й упражнява власт над нея, отколкото разглезената и разсеяна Ивет.

А от друга страна леля Сиси мразеше Ивет. Не понасяше дори и името й. Животът на леля Сиси бе пожертван в името на маминка и самата дъщеря ясно осъзнаваше това, а маминка знаеше, че го съзнава. Ала с течение на времето това положение на нещата се превърна в норма. Нормално бе всеки да приема саможертвата на леля Сиси като нещо естествено, дори и самата Сиси. Тя често отправяше дълги молитви по този повод. А това показваше, че дълбоко в душата си таи съкровени чувства, бедната клетница. Вече не съществуваше предишната Сиси, тя бе затрила живота си и своята женственост. И сега, когато бавно се тътреше към петдесетака, у нея току припламваха огнените езици на яростта и в такива мигове приличаше на обезумяла.

Ала маминка здраво държеше юздите й. И единствената цел в живота на леля Сиси бе да се грижи за майка си.

Понякога огнените езици на сатанинската омраза се насочваха към всички млади същества. И тогава клетата жена започваше да се моли и да търси опрощение от всевишния. Но за извършения грях спрямо нея самата тя не можеше да прости никому и от време на време пъклените пламъци лумваха в кръвта й.

А маминка съвсем не бе добра и сърдечна по природа. Изобщо не беше милозлива. Само хитро си даваше вид на такава. И постепенно момичетата осъзнаха това. Под старомодното дантелено боне върху посребрената й коса, под черната коприна върху ниската й набита фигура, издадена напред, старицата криеше притворна душа, която се стремеше единствено към това да налага женската си власт. И чрез слабостта на застарелите безволеви мъже край себе си тя бе поддържала и упражнявала тази власт в течение на години, когато от седемдесет стана на осемдесет, а после се насочи към деветдесетте.

По начало в семейството имаше утвърдена традиция да се проявява почит — почит един към друг и, най-вече към маминка. Маминка, разбира се, беше стожерът на фамилията. Всички около нея бяха просто продължение на вътрешното й аз. И тя ги държеше в подчинение. И тъй като чедата й, синовете и дъщерите, бяха слаби и безволеви, те й отдаваха почит. Че какво друго могат да получат извън семейното огнище, освен заплахи, обиди и унижения? Нима пасторът не бе изпитал всичко това в брака си? Така че пазете се! Пазете се и отдавайте почит напук на света! Няма значение каква омраза и нетърпимост се ширят вътре в семейството. Срещу външния свят трябва да се изправи само непоклатимата стена на пълната сплотеност.