Шарън Озбърн
Реванш (1)

Пролог

Точно преди да зашлеви сестра си, Амбър затвори очи със съзнанието, че това ще й хареса повече, отколкото й се иска.

— Е, хайде, Амбър — каза Челси, докато се приближаваше към нея. — Казвай каквото имаш да казваш, и да свършваме.

Те застанаха една срещу друга: сестрите Стоун — две от най-известните жени на света, обожавани заради таланта и красотата си, но все пак толкова различни.

Челси: шеметна, пищна, с гъста черна коса, млечнобяла кожа и с тези очи — необикновено тъмносини, обрамчени от гъсти черни мигли. Тя беше класическа красавица, като холивудска звезда от старата школа, и вероятно най-талантливата актриса на своето време. Но този талант бе съпътстван от доста дефекти… За своите двайсет и една години Челси бе видяла много повече неща, отколкото други за цял живот.

И нейната по-малка сестра Амбър, известна най-вече като „Любимката на Америка“, макар че беше от Уейбридж, Съри. Хубаво сърцевидно лице, зелени очи като на майка им и коса като кехлибар: и с това имаше късмет, както с много други неща в живота си — че името й отговаря на цвета на косата. Преди години Амбър беше станала една от най-известните поп певици. А сега и една от най-известните филмови звезди. С три платинени албума зад гърба си, последвани от цяла редица ярки филмови хитове — и ето, момчетата я боготворяха, а момичетата искаха да са като нея. Гласът й беше като кадифе. Мек, невинен, чист, уязвим, но подплатен с дъхава сексуалност.

Но както се казва, внимавай какво си пожелаваш.

През целия си живот сестрите Стоун бяха преследвали мечтата си. А се оказа, че на върха има място само за едната…

— Ти въобще знаеш ли коя си, Амбър? — попита Челен с любопитство. — Имаш ли въобще някаква представа? Ти дори не си истински човек. Ти си… — тя махна пренебрежително с пръсти към сестра си — … изкуствена. Фалшификат. Само се усмихваш и кимаш по интервютата, сякаш някой е сложил отгоре ти надпис „Продава се“ — толкова си празна.

— Ти не ме познаваш — отвърна Амбър. Очите й се напълниха със сълзи. — Изчезни от живота ми!

— Аз ли не те познавам? — имитира я Челси. — Кой е любимият ти филм? А любимата храна? Песен? Цвят? Въобще нямаш представа коя си! И тази сладникава маска, която си нахлузила. Можеш да заблудиш всички, но не и мен. Като бяхме малки, мама ти казваше какво да правиш и да говориш. Ти нямаш характер, а само една сладникава душичка, която мама ти съчини.

— Не е вярно — скръцна със зъби Амбър. Никой не познаваше истинската й същност, а Челси — най-малко от всички.

— Вярно е, Амбър. Ти си просто куклата на конци на мама. Тя ти измисля дрехите, прическите, грима, казва ти кое с кое си подхожда — тя дори ти подбира филмите. А какво иска самата Амбър? Коя, по дяволите, си ти?

Амбър вече кипеше. Стига толкова! Тя удари толкова силен шамар на сестра си, че вратът на Челси изпука, а главата й се отметна настрани.

— Сега вече знаеш коя съм — каза тя, усмихна се полека и разтвори очи. „Боже, колко хубаво ми стана, че разкарах тази самодоволна, саркастична усмивка от лицето на кучката.“

Челси покри с длан зачервената си буза и извика:

— Майната ти!

— Не — отсече Амбър. — Майната ти на теб, завистлива кучко. Опитваш се да ми съсипеш живота.

Бяха само двете в огромното мраморно фоайе на къщата в Бевърли Хилс. Навън слънцето тъкмо залязваше. Небето бе нашарено с червени ивици, палмите се люлееха от топлия вятър над Санта Ана.

— Ни най-малко — кротко отвърна Челси. — Ние сме сестри. Знаеш, че никога не бих го направила. Аз те обичам, Амбър.

За един кратък миг Амбър си припомни старите дни. Не беше за вярване, че някога са били близки, колкото само две сестри могат да бъдат. Припомни си как като малки момиченца в идеалния им дом в Уейбридж чакаха майка им и баща им да си легнат и се редуваха да се промъкват всяка в стаята на другата, за да прекарат нощта заедно, да си говорят и да се кикотят, тихичко да пеят песни, да мечтаят за времето, когато пораснат — как ще станат известни филмови звезди и ще живеят в Холивуд.

Е, случи се. Ето ги тук и двете. Но какво се бе станало междувременно? Нали уж всичко трябваше да е наред, как се стигна дотук? Имаше ли начин сестрите Стоун да върнат времето назад?

Амбър си пое дълбоко дъх и погледна сестра си. Спомни си всички ужасни и прекрасни неща, които бяха преживели заедно, и къде се намираха в момента. После повтори:

— Майната ти!

Излезе навън и тръгна към алеята.